Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (48)

2

Дона Флор винаги се беше смятала, а и другите я смятаха, за добра, уредна и старателна домакиня. Добра домакиня и добра директорка на кулинарното училище, нагърбила се с всички задължения, тя разчиташе само на помощта на куцата слугиня и на подкрепата на малката Марилда, проявяваща интерес към готвенето. Никога не й се беше случвало някоя ученичка да се оплаче или да помрачи спокойствието на уроците. Като изключим естествено случките с първия съпруг, защото починалият, както вече толкова пъти се каза, не зачиташе нито уроците, нито чуждия труд, нито приготвянето на сладки; неговите занасяния с ученичките неведнъж бяха причинявали главоболия и грижи на дона Флор, а понякога и завършваха с изневери.

Всъщност на дона Флор й беше чужда всяка методичност, къщата и училището й далеч не бяха изрядни, а и как ли биха могли да бъдат при нейния начин на живот! Трябваше да заживее с доктор Теодоро, за да си даде сметка, че редът й беше анархия, че грижите й бяха малко и недостатъчни, че всичко вървеше както дойде.

Доктор Теодоро не наложи в началото никакви закони или наредби, дори не спомена за такива. Беше спокоен и възпитан човек, не умееше да се налага и не го правеше, постигаше обаче всичко без много шум и останалите не се чувстваха ощетени — тиха вода беше нашият аптекар.

Месец и половина след медения месец къщата стана неузнаваема! Дона Флор също се бе променила, стараейки се да се пригоди към мъжа си, нейния господар, да се влее изцяло и точно в неговите измерения. Но ако в нея промяната се извършваше вътрешно и незабележимо, то в къщата бе явна, стигаше да се хвърли само един поглед.

Започна със слугинята. Дона Флор я беше взела още щом овдовя, по настояване и съвет на съседите: „Може ли млада и почтена вдовица да остане сама, без компания, незащитена от крадци и мошеници?“. Ама не улучи в избора си като прие по настояване на дона Жаси привидно тъпата, но хитра София, която не си даваше много зор в работата и явно се чувстваше на сигурно място: дона Флор не беше способна да изгони когото и да е, още повече, ако е препоръчан от съседка и приятелка. Дори и да не беше доволна от работата на мързеливката, от съжаление към нещастницата дона Флор се оправяше с нея — не я биваше в работата, но имаше добро сърце.

И така, на петия ден след медения месец, след нежно прекараната седмица в Парипе, дона Флор тръгна забързана към Рио Вермельо, където дона Лита се задушаваше от астма. Вечерта доктор Теодоро бе отишъл да прегледа болната и да вземе жена си. Тъй като лелята бе много отпаднала, а беше петък (в събота нямаше уроци), дона Флор реши да остане и да помогне на старците. Върна се едва в неделя, когато кризата премина и леля Лита пое пак грижите за градината си.

Отсъствието на дона Флор продължи по-малко от три дена и през това кратко време къщата се промени до неузнаваемост. Като се започне от слугинята — съвсем друга. Вместо мръсната и отпусната София, с тъжния идиотски вид, завари мулатката Магдалена, прибрана и здрава жена, вече на възраст. Ако не беше тъмната й кожа и къдравата коса, можеше да мине за негова роднина, висока и любезна като него, сериозна в работата си.

Доктор Теодоро обясни с твърдия си, но любезен глас, че е бил принуден да уволни София: не само че била лоша прислужница, но не му се подчинила, мърморейки и цупейки се на категоричната заповед да почисти винаги зле пометената къща. Не попитал дона Флор, защото не искал да я занимава с такива дреболии, когато тя се притеснявала заради болната, а освен това, защото, така или иначе, щял да изгони неблагодарницата — не понасял слугиня да му се качва на главата. Когато й казал да измете къщата, тя взела да му се подиграва и го нарекла „доктор пургатив“.

Дона Флор се почувства объркана, никога не беше й минавало през ума да изгони София въпреки грубите й обноски.

— Горкичката…

Жал й беше, ами как да я уволни, без да даде обяснение на дона Жаси, която я беше препоръчала? Освен това как да не даде право на доктор Теодоро? Не беше редно уважаван и учен човек като него да търпи своеволията на една слугиня, които търпеливата дона Флор й прощаваше.

— Горкичката? — учуди се доктор Теодоро. — Нахалница, която не заслужава добрината ти, любов моя… Понякога, Флор, когато човек иска да е добър, се превръща в глупак…

Дона Жаси? Ако някой някому дължеше извинения, това беше дона Жаси на дона Флор за нахалството да й пробутва такава отрепка. Не само че прекалява с добрината на господарката си, ами решила да се подиграва и на господаря си.

Дона Флор разбра, че докторът не е повдигнал въпроса, за да го разисква — просто й съобщаваше какво е решил; в къщата има мъж, стопанин и господар, помисли си тя. И се усмихна: „Моят мъж, моят господар“. Добре беше постъпил и тя нямаше да допусне да оскърбяват съпруга й. „Доктор пургатив“, на какво прилича такава наглост?

Освен това за едно нещо нямаше място за спор: новата прислужница беше истинско чудо в работата си. Доктор Теодоро я беше наел не по молба на съседки, а беше й искал характеристика и препоръки и ги провери по телефона. Това наистина беше ред и методичност.

Не само че беше изрядно чисто — заслуга на новата слугиня, — но и всяко нещо си зае мястото, и то наистина окончателното място, а не днес — тук, утре — там, без да се знае къде са най-необходимите предмети.

— Марилда, не си ли виждала книгата с рецептите? София не знае къде я е сложила.

Или с изцапани от готвенето ръце:

— София, къде си сложила хаванчето? Господи, в тази къща всичко изчезва…

Докторът избра с вкус място за всяко нещо и даде точни указания на слугинята: в края на уроците, след почистване на кухнята, искаше всички предмети да са по местата си, отбелязани от него с красиво надписани етикетчета: „нож за хляб“, „резачка за яйца“, „ренде“, „хаванче“ и т.н., и не само за предметите за училището, а и за дома: „падио“, „ваза за цветя“, „шишета за ликьор“, „чекмедже за ризите на доктор Теодоро“, „чекмедже за бельото на госпожата“.

— Господи! — възкликна дона Флор пред такъв ред. — А аз си мислех, че къщата ми е подредена… Наистина беше разхвърляна… Теодоро, мили мой, ти направи чудо.

— Никакво чудо, мила моя, липсваше само малко метод. Понеже майка ми беше възпрепятствана и трябваше да оправям къщата, свикнах на ред. В нашия дом това е още по-необходимо, защото е същевременно и училище… Щом държиш да запазиш училището… Колкото до мен, казах ти вече, бих сложил край на този труд… не ти е необходим, печеля достатъчно, за да…

— Вече стана веднъж дума за това, Теодоро, и решихме да не говорим повече. Защо да започваме пак?

— Права си, Флор, извинявай, че настоях… Няма да повдигна повече този въпрос, освен ако ти не пожелаеш. Успокой се, мила моя, и ми прости, не исках да прекалявам.

За щяло и за нещяло — „мили мой“, „мила моя“ — доктор Теодоро беше на мнение, че любезните и добри обноски са неделима част от любовта. Винаги се обръщаше към съпругата си с нежно внимание и очакваше от нея същите възпитани обноски. Целуна я по бузата, като се извини, че е предизвикал разговор на неприятна тема.

Както вече се спомена мимоходом, още като годеник беше предложил на дона Флор да затвори училището и да остави в миналото уроци, ученички, дипломи и рецепти, сутрешни и следобедни курсове. Направи й подробен разбор на имуществото си и на положението си в аптеката, доказа й по най-прост начин колко е безсмислено да държи училището, след като вече няма нужда от пари за разходи и капризи, той за щастие бе в състояние да й осигури необходимото, а и нещо допълнително, дори и известен лукс, без разточителство, но и без скъперничество. Тя нямаше нужда да работи, след като аптекарят е поискал ръката й, той е имал предвид, че ще я издържа и ще покрива всичките й разходи. Това между другото бе лесно, защото тя не беше разсипница.

Дона Флор не прие. Тропна с крак, запази си училището, прекъсна уроците само за кратките дни на медения месец в Сао Томе. Тук му е мястото да отбележим, че след завръщането на двамата закачливите ученички взеха учителката си на подбив с лукави и понякога груби шеги, а що се отнася до Мария Антония, и неприятни, защото устатата ученичка поиска да знае „кой от двамата хапе по-добре и кого го бива повече“.

Но да се върнем към разговора с доктора от времето на годежа — дона Флор отсече, че е по-добре да остане вдовица, отколкото да затвори училището. От малка беше свикнала да работи и отрано — да има свои пари. Ако не беше така, как щеше да се оправи в първия си брак, а и след това като вдовица?

Когато избяга от къщи, имаше събрани пари и с тях плати мебелите и формалностите около брака, наема и разходите през първите дни. Ако не беше училището, какво щеше да прави, когато изведнъж овдовя? Покойният не остави нищо друго, освен дългове: нямаше банков филиал в Салвадор, където да не фигурира полица с горделивия му подпис, нито приятел или познат, когото мошеникът да не беше оскубал. На всичкото отгоре се спомина точно на карнавала, когато имаше най-много разходи.

Ако не беше училището, дона Флор щеше да изпадне в голямо затруднение, без пукната пара за погребението и за всичко останало. Затова тя отдаваше толкова голямо значение на работата и на спестяванията си в тайното скривалище.

„Никакво затваряне на училището, мили мой. Ако ме искаш, то ще е с «Вкус и изкуство»; бъди добър, поискай нещо друго, ще ти подаря хиляда целувки, ще се хвърля в прегръдките ти, но училището за зестра не давам, то е моята сигурност. Разбираш ли ме, Теодоро?“

Работата не беше толкова много, че да се преумори човек. Напротив, беше удоволствие и поддръжка — помогна й да понесе празното време на вдовството, а преди, ах, преди, в годините на първия брак, я спаси от отчаяние. В уроците, сред ученичките намери сили да понесе черните и объркани дни. Колко прекрасни приятелства бе завързала около печката и книгата за рецепти, по-скъпи от парите! Не, нямаше да остави училището, с него си печелеше хляба, там си прекарваше честно времето.

Докато докторът беше в аптеката (а той излизаше преди осем, връщаше се да обядва и да си почине и пак отиваше, като оставаше там след шест следобед), училището щеше да й бъде приятно и доходно занимание. „Без уроците по кулинарно изкуство, кажи ми, докторе, как да си оползотворявам свободното време? Да сплетнича със съседките, под ръководството на дона Динора, да злословя по адрес на света и да се бъркам в чуждия живот? Или да вися на прозореца като на витрина, за радост на минувачите, и да слушам подмятания, да си намирам приказка с този или онзи, да ме одумват и мен?“

На някои това им допадаше. Например дона Магнолия — изрусена мулатка с тъпа кукленска усмивка, опулена като коза, не мърдаше от прозореца. Стърчеше там по цял ден като примамка за минувачите. Отскоро им беше съседка, неотдавна се бяха преместили с мъжа й, таен полицай, надут рогоносец. Според дона Динора и другите съседки — жени с тънък нюх и точна информация — детективът й беше любовник, а не съпруг, беше получил русата Магнолия в наследство от предшественици с различно положение, но всички без изключение също постоянни и последователни рогоносци, достойни за похвала.

След като дона Флор никога не бе висяла по прозорците и не бе се занимавала с клюки, как да си запълни времето, докторе? Как я иска той: с ученичките или по улица Чили, най-прекия път към публичните домове, по уличките на Ажуда? Нека да запази за себе си възраженията и да не повтаря подобно предложение, дона Флор се гордееше с училището си, със славата и доброто му име. Опазването на това име й беше струвало усилия.

Докторът се примири, но държеше от самото начало да е ясно, че той ще поеме всички разноски — по къщата и личните разходи на дона Флор, само той, със свои пари. Печалбата от училището щеше да е изключително нейна и той нямаше да позволи да участва с нея в семейните разходи.

А колкото до парите, докторът взе други мерки. Глупост и покана за крадците беше да се държат пари вкъщи, при лампите на радиото или в стара кутия от обувки зад огледалото, или под дюшека — цигански и селски навик. Най-вече сега, когато тези пари, непипнати, се увеличаваха солидно всеки месец. Доктор Теодоро отиде с дона Флор в Спестовната каса и откри лична книжка на съпругата си, където тя започна да влага парите си.

— Така ще ти носят лихви, мила моя, три на сто винаги е нещо. А и в Спестовната каса парите ти са осигурени, няма опасност от крадци.

Какво да прави с тези пари в банката, боже мой? Изведнъж дона Флор почувства парите като нещо ненужно, защото ги нямаше на ръка, не можеше да ги потърси зад радиото, за да купи нещо, да даде милостиня, да плати. Но дона Норма, опитна в тези неща, се изсмя на банковия предразсъдък на съседката си. Нека парите да й се трупат в банката, да остави разходите за сметка на мъжа си. Докато си има своя книжка и чекове, няма да зависи от доктора за всяка игла, за някоя рокля в повече или шапка. Няма да ходи непрекъснато след мъжа си и да му проси пари за тези малки и многобройни разходи; пари, измолени по този начин, имат горчив вкус, унижават.

Дона Норма познаваше този горчив хап, понеже Зе Сампайо беше несговорчив и малко стиснат. Точно затова с цената на бюджетна гимнастика, достойна за ловък финансист — натиск, просия, сметки, спестявания, различни удари, грешки в изчисленията, в събирането, в изваждането, двадесет мил-рейс тук, петдесет там и ако е необходимо, претърсване на джобовете нощем, — дона Норма също си имаше свои спестявания, които й позволяваха да се отпусне малко и да откликва на нуждите на многобройните си съседки, на разни старци, болни, безработни, пияници, мошеници, на десетките хлапетии, нейни любимци.

— Например, мила моя, докторът има рожден ден, а ти нямаш пукната пара. Ще искаш пари от него да му купиш подарък? Представяш ли си: „Теодоро, скъпи, дай ми малко пари да ти купя едни гащи за рождения ден“. Аз, мила моя, не бих си позволила това със Зе Сампайо.

Естествено дона Флор се съгласяваше, но я смущаваше това, че парите й бяха в банката, бяха само цифра, написана в книжка, а не истински пари, които да пипнеш. Изведнъж спестяванията изчезнаха от погледа й. Как да ги стопанисва в тази бездушна книжка и с тези лихви? Имаше си навици, а сега трябваше да ги промени, защото, както казваше приятелката й, това бяха навици на бедна жена, съпруга на дребен служител, на всичкото отгоре комарджия, който прахосваше приходите от училището, живееше на практика за нейна сметка, беше по-скоро жиголо, отколкото съпруг; това бяха навици на безпомощна вдовица, издържаща се от собствения си труд, за да има какво да яде, какво да облече, с какво да плати наема и останалото. Цигански и селски навици, както казваше докторът, навици на бедните, които нямат пари за банката, за лихви и чекова книжка, допълни дона Норма.

Сега обаче общественото положение и състоятелността на дона Флор се бяха променили. Не беше богата, че да си позволи да прахосва, но не беше и бедна като преди, най-скромно казано; на средно положение. Беше изкачила отведнъж много стъпала, от низините на беднотията до висините на най-заможните съседи: аржентинците с керамичната фабрика, доктор Ивес с лекарския си кабинет и държавната служба, семейство Сампайо с магазина, семейство Руас със завидните им връзки — достигнала бе местната аристокрация за радост на дона Розилда, най-после зетят й беше по вкуса. Според господин Вивалдо от погребалното, почтен човек, отнасящ се винаги с любопитство към финансовото положение на другите, доктор Теодоро щеше да отиде далеч:

— Скоро ще лапне цялата аптека…

И така, на дона Флор й бе открита сметка в Спестовната каса, която растеше с всеки месец. Започна въдворяването на строг ред в живота й. Както много правилно отбелязваше аптекарят, безредието, бъркотията, липсата на навици водеха до семейни спорове, до неразбирателства, първа крачка към нарушаване на брачната хармония, към недоразумения и отчуждаване на съпрузите един от друг.

Дона Норма го смяташе за твърде педантичен и методичен с изискванията му всяко нещо да е на мястото си и в точно определен ден, иначе (според дона Норма) беше добър, честен, фин в обноските към жена си. Но по-добре ред, отколкото бъркотия като при дона Норма, винаги закъсняла, извор на безредие.

Дона Флор се смееше, като слушаше как приятелката й се впуска в безкрайни хвалби за уравновесеността и реда на доктора: „Такъв мъж, щастливке, не се намира току-тъй, направо ти падна от небето“. Дори и дона Жиза — голата научна истина, украсяваща квартала, — макар да го нарече феодал, признаваше качествата му:

— За теб, Флорзиня, след като търсиш преди всичко сигурност, по-добро не може да се намери.

Наистина, с идеалния ред, установен и ръководен от съпруга й, с определените дни и часове за всяко нещо, дона Флор се налагаше като пример за щастлива съпруга в целия квартал.

Животът й течеше спокоен и тих, без сътресения, времето й се подчиняваше на щателно изготвена програма: един ден в седмицата на кино, във вторник, от осем часа. Ако имаше повече от един филм — сензация според общото мнение и според „А Тарде“, ходеха два пъти, но много рядко или почти никога сутрин, защото докторът не понасяше шумната бъркотия на момчетата и момичетата.

Най-малко два пъти в седмицата, след вечеря, той репетираше на фагот за свещените съботни следобеди, когато оркестърът се събираше в дома на един или друг от музикантите. Това бяха изискани и весели срещи около отрупаната маса — домакинята надминаваше себе си, за да посрещне самодейците, — с разхладителни напитки, плодови сокове за дамите, достатъчно бира за кавалерите, понякога по една ракийка, ако времето беше студено или не беше работен ден. Публиката почитатели на маестрото и на музикантите, „отбрана публика“, сядаше да чуе сонати и гавоти, валсове и романси, слушаше благоговейно фуги и пицикато, ниски и високи тонове, разучени сола — възвишен час на изкуството.

В другите свободни вечери отиваха на гости или приемаха гости. Ако дона Флор беше поизоставила връзките си по време на първия брак, сега ги поддържаше с голямо постоянство.

Два пъти в месеца в определен ден например отиваха неизменно да посетят Луис Енрике, като дона Флор носеше за малките кравайчета, мануе от царевица, бели кокосови сладки или други лакомства.

Задъхвайки се от гордост, доктор Теодоро се включваше в изискания кръг, съставен от най-отбрани хора, като доктор Жорже Калмон, бивш секретар на щата, доктор Жайме Балеейро, адвокат на Търговското дружество, историка Жозе Калазанс от академията и от института, доктор Зезе Катарино (само името му говори много), доктор Руй Сантос, политик, учител и литератор, и други държавни служители, служители от Историческия институт, от Щатската литературна академия.

За доктор Теодоро това бяха приятни вечери на духовна наслада, тогава имаше възможност да общува с „високопоставени фигури“, да ги слуша, с уважение да се намесва внимателно в дълбоко научните теми, подложени на разискване. „Бляскат идеите в прекрасните звънтящи фрази — казваше той — на тези изискани срещи, в този диалог на привилегировани интелекти.“ Междувременно дона Флор говореше в кръга на съпругите за шев и кулинария или коментираше последните престъпления, публикувани във вестниците.

За доктор Теодоро посещенията при доктор Луис Енрике бяха върхът на върховете, докато предпочитанията на дона Флор клоняха към дома на Гарсиа, дома на дона Мага Патерностро, нейната бивша богата ученичка. Там дона Флор беше заобиколена от най-изтъкнати дами, говореха за мода, за случки във висшето общество, деликатно се бъркаха в чуждия живот, но не в живота на коя да е съседка, а на онези, дето бяха въшливи от пари и имаха благороднически титли. И какви мръсотии се чуваха, не ти е работа! Невероятни мръсотии, за всички без изключение.

От старите й навици, запазени от първия брак, останаха само неделните обеди в Рио Вермельо при чичото и лелята.

Промени навиците си, животът й стана не само разнообразен, но и стабилен — спокоен и уравновесен живот. Щастлив живот, според общото мнение на съседите и според усмивката на дона Флор.

В сряда и събота в десет вечерта, минута по-рано или по-късно, доктор Теодоро и съпругата му се отдаваха на пламенна любов, като повторението в събота беше неизменно, а в сряда не бе задължително.

Свикнала на известно безредие в някои свои предишни навици, в началото на дона Флор й се стори странна тая любовна дискретност в желязното легло с новия матрак. Но с вродения си свян бързо се пригоди към точния и, може да се каже, почтителен подход на доктора, който правеше любов под чаршафите, но с твърдо и неизменно желание.

В брачното легло (според доктор Теодоро) желанието не пречи на скромността, любовта не се противопоставя на свяна, желанието и любовта са чиста материя, дори и в дълбоката брачна интимност.

В сряда и събота дона Флор наблюдаваше в полумрака винаги повтарящите се движения на съпруга си. Като се надигаше, за да легне върху нея, покрит с чаршафа до рамената, докторът приличаше на огромен бял чадър, пазещ женския й свян дори и в онзи върховен миг на забрава. Чадър — колко глупаво и идиотско сравнение.

Като затваряше очи да не гледа, дона Флор виждаше своя Теодоро като птица с огромни крила и мощни нокти, орел или кондор, който лети над нея, за да я грабне, да я вдигне и да я обладава във въздуха. Дона Флор се отваряше цяла при кацането на грабливата птица.

Такива бяха любовните нощи на тези добри съпрузи, с неизменното повторение в събота и незадължителното в сряда.