Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (40)

8

— Много груба беше… Прекали… — каза й дона Норма откровено. — Енайде е сърдита, и с право…

В неделната слънчева и ленива сутрин, след бурната съботна вечер и рождения ден на господин Зе Сампайо, приятелките наобиколиха дона Флор все още раздразнени.

— Не търпя нахалства…

— Той само се шегуваше… Ти не го разбра… — Дона Амелия не беше видяла нищо лошо у доктор Алуизио.

— Зле скроена шега…

Дона Норма енергично изрази мнението на приятелките:

— Флор, извинявай, че ще ти го кажа, но си станала невъзможна… Сърдиш се и се обиждаш за всяко нещо… Никога не си била такава. Аз не бях там, но даже и да е попрекалил малко, било е на шега, нямало е от какво да се палиш…

Дона Жиза развиваше цяла научна теза, за да обясни облика и поведението на нотариуса от Пилао Аркадо:

— Господин Алуизио е типичен човек от село, патриархален, свикнал да се отнася към жените като към своя собственост, предмет, животно, крава…

— Точно така — прекъсна я дона Флор. — Крава. За него всички жени са само крави… А той е кон.

— Флор, ти не ме разбираш, а още по-малко разбираш господин Алуизио. Трябва да го свържеш със средата, в която живее. Селска среда… Самият той си е феодал…

— Мръсник, това е той… Много му шава ръката… Когато се ръкува, те гъделичка по дланта^[1]…

— Норма има право, Флор, много си чувствителна. Доктор Алуизио само те хвана за ръката… — обади се дона Жаси.

— Да ти гледа на ръка — констатираше дона Мария до Кармо. — Защо ли всички мошеници искат да гледат на ръка?

— И ти ли мислиш, че е мръсник?

— Този, така нареченият… доктор Алуизио? Дали е? — И поставяше друг въпрос: — В крайна сметка, той доктор ли е, или не?

Господин Алуизио или доктор Алуизио? Мария до Кармо, без да иска, поставяше на разискване един сериозен проблем за титли и протокол. В областта от Сао Франсишко до Жуазейро, от Жануария до Лапа до Сенто Се, места, където беше адвокатствал и където се славеше като многословен юрист, той беше доктор^[2] за всички. В столицата обаче, след като нямаше завършено образование, му отнеха присвоената титла. В желанието си да държим това повествование еднакво далеч от града и от селото, ще използваме безпристрастно и двете обръщения, като по този начин задоволим строгите формалисти и безгрижните либерали. Колкото до приятелките, събрани в гостната на дона Флор, въпросът не ги интересуваше.

— Доктор или не, но знае да приказва, мед му капе от устата… фин човек… — обобщи дона Емина, мълчала дотогава.

Коментираха избухналия малък скандал на рождения ден на господин Сампайо. Тъй като търговецът на обувки не обичаше празниците и честванията, дона Норма се ограничи против волята си само с една обилна вечеря, на която покани приятели и съседи. Лаком, но пестелив, господин Сампайо се опъна (както правеше всяка година) и предложи на съпругата си да не приготвят нищо вкъщи, а да отидат с детето на ресторант; щяха да хапнат добре и евтино, тихо и мирно, без кой знае какви разходи. И както правеше всяка година от сватбата насам, дона Норма отхвърли вялото и предпазливо предложение — една вечеря с американско сервиране беше най-малкото, което можеха да предложат, за да се отсрамят пред широкия кръг приятели.

В леглото, с палец в уста, господин Зе Сампайо изложи последните си доводи, според него необорими:

— Против съм по много причини и всички те са важни.

— Казвай си причините и не ми излизай с тези изтъркани приказки, че продажбата на обувки западала, защото гледах счетоводните книги.

— Нищо подобно… Слушай, без да ме прекъсваш. Първо, не ми харесва тази американска вечеря, всички стоят на крак. Обичам да ям седнал на маса. С тая американска история, дето сте си я измислили, всички се натрупват около масата, а аз, какъвто съм си срамежлив, ям накрая каквото остане; когато отида да си сипя, вече са изяли пърженото, останали са само крилата на пуйката, от гърдите нищо няма. Второ, още по-лошо е, че ще е тук, вкъщи. Като съм домакин, трябва да си сервирам последен и оставам с празни ръце. Ям малко и лошо… Трето, в ресторанта не е така. Сядаме си, избираме си менюто и като е рожден ден, всеки може да изяде по две порции… — Тези две порции бяха трогателното възнаграждение за семейството и лакомията му.

Дона Норма едва издържаше да го изслуша до края:

— Зе Сампайо, моля те, не ставай смешен. Първо, канят ни на всички рождени дни…

— Но аз никога не ходя…

— Ходиш малко, но понякога ходиш… А когато ходиш, ядеш за петима… Второ, не ми излизай с този номер, че на американска вечеря си сервираш малко и че си срамежлив. На рождения ден на господин Бериабо, където ти отиде само защото е чужденец, си сложи в чинията почти половината от суфлето от скариди, да не говорим за панираното месо… Нахалство.

— Ах — простена господин Сампайо, — как готви дона Нанси!

— И аз също… Няма да й остана длъжна… Трето, тук вкъщи ти никога не си сервираш последен, винаги си пръв, не съм видяла по-невъзпитан от теб. Уж си домакин… Четвърто, на моите вечери храна не липсва, слава богу. Пето, яденето в ресторанта…

— Стига… — примоли се търговецът и се уви цял в чаршафите. — Не мога да споря, имам високо кръвно…

Вечерите на дона Норма бяха истински банкет, ако канеше двадесет души, готвеше за петдесет, и с право, защото цялата беднотия наоколо идваше да обере дъното на тенджерите и да допие останалото по шишетата.

Тази година рожденият ден на господин Сампайо събра всички съседи в дома му, включително и семейство Бернабо — дона Нанси искаше да проникне в кръга на приятелките, а господин Ектор да говори по делови въпроси и да хвали прогреса на Аржентина.

Страхотен патриот беше този Бернабо, винаги сравняваше Аржентина и Бразилия, естествено в полза на родината си; хвалеше развитието на Аржентина, богатствата, климата — с четири ясно изразени сезона, не като тази жега тук през цялата година, — даваше за пример железопътния транспорт — не като тази бъркотия тук, влаковете да нямат разписание, — хубавите плодове, европейски, виното, хляба от чисто жито, вкусното месо от породист добитък. Дона Нанси се паникьосваше, когато съпругът й се вживяваше така, и нарушаваше мълчанието си, за да го укроти:

— Но, Бобо, и тук има хубави неща… Виж ананасите например… Колко са хубави… — Умираше за ананаси и се притесняваше да не би съпругът й да налети на някой по-разпален бразилски патриот и да си размени с него някой и друг шамар.

Това между другото веднъж за малко не се случи. При едно от тези географско — икономически разисквания господин Шалуб, от пазара (син на сирийци, бразилец от първо поколение и точно затова запален патриот), загуби благоприличие и като срина със земята завода за керамика и грънчарство, тухли и керемиди, хвърли в лицето на гневния Бернабо непочтения въпрос:

— След като там промишлеността е толкоз по-добра, ако животът там е чудесен, защо си дошъл тогава тук да си предлагаш грънците?

Също и художникът Карибе (онзи, който беше рисувал Дионизия Ошоси като царица с офа и ерукере^[3] в ръка), след като беше отишъл при аржентинеца да види може ли да изпече свои произведения, се забърка в някакъв спор за тангото и самбата и накрая избухна:

— Дрън-дрън… Земя, където няма мулатки и всички са едни белезникави, това не е място за живеене… Моля ти се!

На рождения ден на господин Сампайо обаче заклетият бранител на аржентинското величие беше повече от учтив. Ако похвали страната си, не го направи за сметка на Бразилия. Напротив, сътвори истински химн във възхвала на народа на Баия, на начина му на живот, на добрината, любезността. И така рожденият ден на търговеца има успех, затъмнен само от инцидента (впрочем с отзвук единствено в кръга на приятелките и съседките) между дона Флор и господин Алуизио.

Дона Флор се двоумеше дали може, или не може да се яви на празненството. След като беше вечеря с толкова поканени, не се ли превръщаше в празник, несъвместим с траура й? Още не беше изтекла една година от смъртта на мъжа й, наистина оставаха само няколко дена, но една вдовица трябва да е строга в принципите си, защото идеологията на вдовството е сектантска и догматична. И най-малкото отклонение от пътя хвърля по петите на безсрамницата заклеймяващата глутница на съседките.

Дона Норма се изсмя на скрупулите й: откога една вечеря, най-обикновена вечеря по случай рожден ден, е забранена за вдовиците? Не ставаше дума за бал, нито дори за танци, ако Артур и приятелите му от училище сложат някоя плоча със самба на грамофона, то ще е чисто и просто младежка забава, невинно развлечение, без да има нищо общо със строгостта на сроковете и етикецията на траура, с церемониите на вдовството, нито ще оскверни паметта на мъртвеца.

Освен това дона Флор беше прекарала деня в подготовка на рождения ден на господин Сампайо: с помощта на Марилда приготви ватапа — цял казан, — мокека от риба, докато дона Норма се занимаваше с останалото. Убедена по този начин, дона Флор дойде. По-добре да не беше идвала, щеше да избегне неприятностите.

Когато къщата вече беше пълна и ястията поднесени, пристигна дона Енайде от Шаме-Шаме с поднос кокосови сладки, една вратовръзка за господин Сампайо и извинения от името на мъжа си, който поради неизменното си участие в съботния покер отказваше да поема всякакви други задължения. За сметка на това я придружаваше господин Алуизио, за много хора доктор Алуизио, одумваният адвокат и нотариус от бреговете на Сао Франсишко, същият онзи полуерген, предложен от роднината си за кандидат на дона Флор. Облечен в нов костюм, елегантен, с голям гърбав нос, лъщяща плешивина, живи и шаващи очички, обвит в уханието на одеколон и талк, той беше като истински манекен. Дона Енайде представи с гордост влиятелния си роднина от провинцията.

— Алуизио, искам да ти представя дона Флор Гимараес, най-красивата вдовица в Баия…

— Енайде, не се занасяй…

Доктор Алуизио се наведе, за да й целуне ръка, и една вълна парфюм се разнесе из въздуха и заля дона Флор.

— Госпожо, това е вълнуващ момент в моя живот. Балдъза ми вече ми писа в едно писмо за вас; че сте чудесна… Виждам обаче, че е била много далеч от истината, само един поет може да ви опише, госпожо…

Същевременно събличаше дона Флор с бавен и лаком поглед, сякаш й късаше роклята и комбинезона. Дона Флор никога не беше се чувствала толкова гола, този поглед измерваше извивката на задника й, твърдите гърди, корема. От претеглящ погледът се превърна в одобрителен, любезната усмивка — в доволна.

И през цялото време, докато я преценяваше и разсъбличаше, държеше ръката й.

Да, защото преценяваше едновременно и тялото, и духа й, стигайки до заключението, че е лесна плячка. С опита си на провинциален донжуан класифицира дона Флор като прикрита, и то добре прикрита. Познаваше тези привидно кротки жени: почти всички бяха двулики, в леглото бесуваха като отвързани.

В малките градчета от провинцията, където жената нямаше никакви права и беше робиня, прикована към желанията на мъжа, неин господар, и към дома си, господин Алуизио неведнъж беше забелязвал в дъното на сведения поглед и в прикритото дискретно поведение пламтящ отговор на безсрамните му покани.

Ах, тези тихи води криеха бури — под привидното приличие и траура какви ли вътрешни терзания разкъсваха дона Флор, млада и здрава жена? Доктор Алуизио беше срещал и други такива, привидно скромни жени, затворили се в домовете си и в рамките на средновековните закони. Въпреки това, появеше ли се удобен случай, заобикаляха със завидна хитрост препятствия и страхове и бяха ненадминати в поставянето на рога на страшните си поробители. От време на време някой измамен съпруг въдворяваше ред с няколко изстрела или с нож.

Когато си почиваше — през по-голямата част от времето, защото службата му не изискваше кой знае какво, — нотариусът се отдаваше на жените, изследваше ги и ги опознаваше (по възможност интимно), с което караше съдията на Пилао Аркадо, доктор Питомбо, да го определи като „виден психолог, пламенен познавач на женската душа и вещ четец на класиците“. Класиците се свеждаха до бразилски или португалски преводи на гръцката митология и четива, разкриващи порочните страни от живота на Римската империя. Колкото до жените, имаше безпогрешно око и това му донесе славата на неустоим съблазнител — „ужас за съпрузите“. Въпреки че беше плешив и с голям нос, заради него няколко жени се сблъскаха с греха, феодалните закони и отмъщението.

И така, този котешки поглед на Казанова от Сао Франсишко проникна отведнъж в съкровеното на дона Флор, разчете мислите й, научи тайните й, след като й беше свалил дрехите и накитите. Толкова нахален поглед не можеше да значи друго: господин Алуизио я разголваше отвън и отвътре и след като реши, че е по вкуса му, сметна също, че е лесно достижима. За него дона Флор не беше най-благочестивата вдовица в Баия, както смятаха пиячите от бара на Кабеса, за която дори и най-злостната от съседките би си сложила ръката в огъня, сигурна, че ще я извади невредима.

Понеже стана дума за ръка, адвокатът държеше протегнатата ръка на дона Флор в своите две, стискайки я леко в почти незабележима ласка. Дона Флор си даде сметка за това как я събличаше, в каква категория я слагаше и как държеше ръката й. Ако дона Флор не реагираше веднага и не подрежеше крилата на самонадеяния натрапник в самото начало, можеше да очаква от него най-непоносими нахалства. Тя дръпна ръката си, ядосана. Селският хитрец не се усети:

— Позволете едно откровение, уважаема госпожо. Имам работа в столицата, свързана с отдела, който ръководя, имам да посетя роднини, но в Салвадор ме доведе преди всичко желанието да се запозная с вас… Енайде в писмата си…

Като видя дона Дагмар да се появява в хола, дона Флор отряза Алуизио на средата на думата:

— Извинете… Трябва да говоря с онази приятелка…

Каквато си беше устата, дона Дагмар я попита веднага:

— Кой е оня оскубан папагал? Да не е някой кандидат?

— Остави ме на мира, това е зетят на Енайде, онзи доктор Алуизио, някакъв политически шеф от не знам къде си…

— А, тоя ли е… Чувала съм за него… Казват, че имал доста власт в Сао Франсишко… Чакай да хапна нещо…

В столовата гостите нападаха масите сред тракане на чинии и прибори, подносите пристигаха пълни и се връщаха празни в кухнята. Вечерята в чест на рождения ден на господин Сампайо имаше успех. Къщата беше препълнена: търговци, колеги от клуба на продавачите, роднини, приятели, съседи, приятелки на дона Норма, бедните от квартала. В единия ъгъл на столовата, близо до голямата маса, рожденикът, господин Зе Сампайо, лапаше лакомо и бързо, като поглеждаше масата скришом, притеснен да не би храната да свърши, преди да успее да повтори порцията си.

Криеше се, за да не дойдат да разговарят с него и да му пречат. Обаче аржентинецът Бернабо, с пожълтели от денде устни и като се оригваше, пристъпи доволно да поздрави домакина:

— Чудесно, приятелю. Храната, вкусна…^[4]

Дола Флор помагаше известно време на дона Норма и на прислугата (цялата прислуга от квартала), но когато блъсканицата понамаля, намери един стол на верандата и загледа оттам оживлението на вечерята: господин Вивалдо от погребалното ядеше четвърта чиния; доктор Ивес се тъпчеше с десерти.

С клечка за зъби в уста, доктор Алуизио дойде при нея с вид на човек, на когото нищо не трябва, и се облегна на стената до дона Флор.

— Римско празненство… — отсъди той.

Отначало дона Флор реши да не отговаря, но размисли; в крайна сметка нямаше причини да се държи зле с адвоката.

— Когато Норминя прави вечеря, не жали продуктите.

Господин Алуизио гледаше наоколо, не отговори и разговорът замря; дона Флор наблюдаваше движението в хола. И точно тогава чу едва доловимото шепнене на нотариуса:

— Красавице, кажи ми нещо…

— Какво? — сепна се тя.

— Какво ще кажеш да се разкараме оттук, да отидем да погледаме луната в залива на Абасте? Ти ще излезеш първа и ще ме чакаш при залива…

Дона Флор вече се бе изправила и говореше със задавен глас:

— За каква ме мислите?

Доктор Алуизио се изсмя тихичко на това възмущение, не му отдаваше голямо значение, понеже бе свикнал с остротата на подобни първи реакции.

— Една разходка, нищо повече.

Дона Флор не можа дори да отговори, страните й горяха, задъхваше се. Толкова ли ясно личаха на лицето й копнежът по мъж и неудържимото желание? Влезе в хола почти тичешком.

— Какво ти стана, Флор? — попита я Марилда, като я видя толкова възбудена и с треперещи ръце.

— Не знам, стори ми се… Нищо няма…

— Седни тук… Ще ти донеса чаша вода…

— Няма нужда. Ще седна там с майка ти…

В кръга на приятелките си, разискващи лакомията на някои гости, дона Флор се пооправи от шока, от нахалната усмивка и безсрамните думи на натрапника. Как можеше такъв долен тип да я кани на разходка на лунна светлина! Малко по малко се включи в разговора, като се забавляваше с бележките на дона Амелия и дона Емина. Дона Мария до Кармо не беше виждала никога преди това господин Сампайо на обед или на вечеря: беше я стреснал.

Точно когато разговорът беше най-оживен и весел, галантният ухажор се появи отново под ръка с балдъза си дона Енайде и попита:

— Има ли място за двама? Или разговорът е забранен за мъже?

— Сядайте…

Дона Флор не усети веднага присъствието на нотариуса, който между впрочем вече гледаше на ръка на дона Амелия и разсмиваше всички с шегите си. Духовит беше този тип, самата дона Флор се усмихна един-два пъти на бележките му. После дойде редът на дона Емина. Много сериозен, той й предрече, че в най-скоро време ще има дете.

— Хайде, хайде… Не ти стига дона Амелия, върви ги разправяй на друг…

— Този път ще е момче… Никога не греша…

След като гледа на ръка на дона Емина, се обърна към дона Флор, като че ли нищо не беше се случило преди, очите му отново я събличаха, облизваше с върха на езика устните си толкова безочливо, че тя почувства как сърцето й спира. Докъде искаше да стигне този тип? За щастие останалите нищо не забелязаха. Протегна ръка към дона Флор и каза:

— Ваш ред е…

— Не ме интересуват тези неща. Това са глупости…

Но другите настояваха със смях. Какво щяха да си помислят, ако се заинатеше? Щеше да стане по-лошо. Съгласи се. Доктор Алуизио се усмихна победоносно, беше специалист по женската душа — никога не грешеше.

Сложи върху дланта си лявата ръка на дона Флор. Добре поддържаният му нокът чертаеше линиите, гъделичкаше нежно.

— Прекрасна линия на живота… Ще живеете повече от осемдесет години… — Млъкна за момент, като че ли разглеждаше внимателно ръката на вдовицата: — Виждам големи новини…

— Новини ли? Какви? — питаха възбудени приятелките.

— В линията на любовта… Виждам една нова любов… Нова връзка.

— Извинете… — каза дона Флор, като се мъчеше да си освободи ръката.

Но господин Алуизио я държеше между своите.

— Чакайте… Не съм свършил… Чуйте останалото. Един господин от провинцията…

Дона Флор се изправи рязко, като измъкна ръката си със сила.

— Не съм ви дала повод, за да си позволявате…

Изхвръкна от стаята, като остави приятелките си объркани, а дона Енайде се обиди:

— Виж я ти… Кажете ми, Алуизио направи ли нещо лошо? Груб ли беше? Само се пошегува… Не понасям такива превзети хора… Тя за какво се мисли в крайна сметка? Че е принцеса?

Единствен нотариусът остана спокоен и извини дона Флор:

— Горката… Познавам това състояние. Така е с всяка млада вдовица, която не намира мъж за нов брак. Истерия… Малките градове са пълни с подобни случаи. Старите моми и вдовиците от всичко се обиждат, плачат, животът им е ад. Като остареят, се превръщат в кротки луди…

Дона Мария до Кармо го прекъсна:

— Внимавайте, че и аз съм вдовица, докторе, и ще взема да се обидя… — Адвокатът я измери с вещ поглед: все още запазена мулатка, добре сложена, със стегнато тяло, още не е излязла от употреба. Доктор Алуизио не беше от тези, дето си губят времето; остави дона Флор на втори план и каза:

— Покажете си лявата ръка, ако обичате. Искам да съм наясно…

Взе ръката на дона Мария до Кармо и я погледна с безсрамния си поглед:

— Мога ли да кажа истината, или трябва да лъжа?

Дона Флор си отиде. Марилда и дона Норма я намериха вкъщи обляна в сълзи, в такава нервна възбуда, че дона Норма я попита, повтаряйки думите на Алуизио:

— Какво ти е, Флор, истерията ли взе да те хваща?