Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

2

На улицата и сред блока настъпи смут, разтичаха се насам-натам, викове за помощ разтърсиха карнавалното шествие, а на всичкото отгоре и тази скандална Анете, романтична и истерична малка учителка, с пронизителни писъци заплаши, че ще припадне. И цялото това представление — заради надменния Карлиньос Маскареняс, по когото страдаше чувствителната й душа или както тя самата казваше, „свръхчувствителна“, настръхваща като котка, щом той прокараше пръсти по кавакиньото, сега смълчано, увиснало ненужно в ръцете на музиканта, като че ли Вадиньо бе отнесъл със себе си на онзи свят последните му звуци.

Притичаха хора отвсякъде, скоро новината обиколи околностите, стигна до Сао Педро, до Авенида Сете, до Кампо Гранде, привличайки любопитни. Около трупа се събра малка тълпа хора, блъскаха се и коментираха. Извикаха един доктор от Содре, а един полицай извади свирката си и я надуваше непрекъснато, като че ли да извести на целия град, на целия карнавал за края на Вадиньо.

— Жалко, ако е вярно! — забеляза някой с маска, вече загубила очарованието си. Всички познаваха починалия, широко известен със своята буйна душа, подстриганите мустачки, със своята гордост на непрокопсаник, добре приет най-вече там, където се играеше, пиеше и лудееше; а на това място толкова близо до дома му нямаше човек, който да не го разпознае.

Друг маскиран, облечен в чул и нахлупил меча глава, успя да си пробие път през тълпата и да погледне. Свали си маската — видяха се плешивото му теме, увисналите мустаци — и с объркано изражение промърмори:

— Вадиньо, братле, какво ти направиха?

„Какво му стана, от какво умря?“ — питаха се едни други и все имаше някой да обясни: „От ракията е“ — прекалено лесно обяснение за тази толкова ненадейна смърт. Една прегърбена старица също се спря, погледна и отбеляза:

— Толкова модерен, пък да умре така млад!

Кръстосваха се въпроси и отговори, а докторът, допрял ухо до гърдите на Вадиньо, направи последната и ненужна констатация.

— Както си танцуваше най-весело, без да каже никому нищо, ей тъй, падна и умря — обясни един от четиримата приятели, вече изцяло оправил се от ракията, изведнъж изтрезнял и покъртен, чувстващ се неловко заради костюма си на баиянка, начервените бузи и гримиран с горена тапа около очите.

Фактът, че бяха маскирани като баиянки, не трябва да дава повод за подигравки към петте момчета, всички доказани мъжкари. Обличаха се като баиянки, за да се забавляват по-добре, на шега и за развлечение, а не от влечение към женственост и подозрителни наклонности. Нямаше шибунго[1] сред тях, господ да ги благослови. Вадиньо също беше завързал под бялата колосана фуста един огромен корен от маниока и на всяка крачка повдигаше поли, демонстрирайки странния и неприличен трофей, като караше жените с престорен свян да крият в шепи лицата и усмивките си. Сега коренът висеше ненужен върху разголеното бедро, но никому не беше до смях. Един от приятелите го отвърза от кръста на Вадиньо. Но и така мъртвецът не придоби по-скромен и по-достоен вид, той бе просто един от умрелите през карнавала, нямаше дори кръв от куршум или нож в гърдите, че да се освободи от несериозния вид на маскиран.

Дона Флор, известена, разбира се, от дона Норма, която даваше заповеди и разблъскваше тълпата, пристигна почти едновременно с полицията. Когато се появи зад ъгъла, облегната на състрадателните ръце на приятелките си, всички познаха в нея вдовицата, защото вървеше обляна в сълзи, стенеща и въздишаща, без да се опитва да сподави хълцанията. Освен това беше несресана, по домашна, доста износена дреха и по чехли. Но пак беше красива и приятна за окото: дребна и закръглена, без да е дебела, с типичната мургавина на мулатка, с гладки, черни коси, толкова черни, дори синееха, с издължени очи и чувствени устни, полуотворени над снежнобелите зъби. „Апетитна“, както я наричаше Вадиньо в дните на нежност, редки, но незабравими. Кой знае, може би заради кулинарните способности на съпругата си по време на тези идилии Вадиньо й казваше „моя мануе[2] от зелена царевица, моя ухаеща акараже[3], моя дебела кокошчице“ и тези гастрономически сравнения даваха точна представа за чувственото и домашно очарование на дона Флор, прикрито зад спокойния и кротък характер, Вадиньо знаеше слабостите й и ги вадеше на бял свят — онзи сдържан и свенлив копнеж, онова прикрито желание, превръщащо се в сила и дори невъздържаност, освободени в леглото. Когато Вадиньо беше в настроение, нямаше по-очарователен от него, никоя жена не можеше да му устои. Дона Флор никога не успяваше да издържи на неговото обаяние. Дори и когато решаваше да му се противопостави, изпълнена с възмущение и гняв, а нерядко стигаше дотам, че да го мрази и да проклина деня, в който бе свързала съдбата си с тоя бохем.

А сега, отивайки прималяла към преждевременната смърт на Вадиньо, дона Флор беше като зашеметена, не мислеше за нищо, за нищо не си спомняше — нито за миговете на нежност, нито пък, още по-малко, за жестоките дни на страдание и самота, сякаш умирайки, съпругът й се беше очистил от всички пороци или никога не бе ги притежавал „в своя кратък път през долината на сълзите“.

— Кратък бе неговият път през тази долина на сълзите — каза многоуважаваният учител Епаминондас Соуза Пинто, разчувстван и изплашен, опитвайки се да поднесе съболезнования на вдовицата, преди тя да е стигнала до тялото на мъжа си.

Дона Жиза, също учителка и до известна степен също уважавана, спря прибързания жест на своя колега и прикри усмивката си. Ако наистина пътят на Вадиньо през живота бе кратък — наскоро беше навършил тридесет и една години, — дона Жиза добре знаеше, че за него това не беше „долина на сълзите“, а по-скоро сцена на фарсове с прелъстявания, измами и грехове. Някои от тях доста опасни и объркани, подлагащи без съмнение съпругата му на страшни изпитания, мъки и заплахи — дългове, кредити за погасяване, кредитори за убеждаване, поети задължения, заеми, банки и банкови агенти, намръщени физиономии, криещи се приятели, да не говорим за моралната и физическа мъка на дона Флор.

„Защото — смяташе дона Жиза на своя неясен португалски; тя беше натурализирана северноамериканка, но дяволският език — ах! — не й се удаваше, — ако е имало сълзи по време на краткия път на Вадиньо през живота, те са били изплакани от дона Флор и са били много, предостатъчни и за двамата.“

Тази съвсем неочаквана смърт караше дона Жиза да мисли за Вадиньо само с тъга: беше й симпатичен въпреки всичко, у него имаше нещо мило и подкупващо. Това не означаваше обаче, че сега, когато той, маскиран като баиянка, лежи мъртъв на площад Втори юли, проснат на улицата, тя трябва изведнъж да го обожестви, да си изкриви душата и да измисли един друг Вадиньо. Така обясни и на дона Норма, нейна съседка и близка, но не получи очакваното одобрение. Дона Норма много пъти се беше карала с Вадиньо, беше му чела внушителни конски евангелия, даже един път го заплаши с полиция. В този последен и мъчителен час обаче тя не искаше да обсъжда преобладаващите неприятни черти в характера на починалия, искаше само да похвали добрите му качества — вродената добрина, готовността винаги да окаже помощ, верността към приятелите, неоспоримата щедрост (проявявана най-вече с чужди пари), безотговорната и безкрайна радост от живота. Всъщност тя беше толкова заета да придружава и подкрепя дона Флор, че нямаше време да чуе дона Жиза и суровата истина. Дона Жиза си беше такава: за нея истината стоеше над всичко и заради това понякога изглеждаше строга и неумолима, но може би така тя се пазеше от собствената си доброта, защото беше наивна до глупост и вярваше на всички. Не, не си спомняше за поразиите на Вадиньо, за да го критикува или осъжда, харесваше го и двамата често се усамотяваха в дълги разговори, дона Жиза — заинтересувана от психологията на подземния свят, в който Вадиньо се движеше, а той, докато разказваше разни случки, надзърташе в деколтето й към гънката на едрите й луничави гърди. Може би дона Жиза го разбираше по-добре от дона Норма, но за разлика от нея не му прощаваше недостатъците и не би излъгала само защото е умрял. Дона Жиза не мамеше дори и себе си, освен ако не се наложеше. А случаят очевидно не беше такъв.

Дона Флор се промъкваше през тълпата зад дона Норма, която си пробиваше път с лакти и с широката си известност:

— Хайде бе, хора, дръпнете се, оставете я, горката, да мине…

Вадиньо лежеше на паважа с усмивка на уста, светлото му лице излъчваше спокойствие и невинност. Дона Флор се спря за миг, сякаш не можеше да познае съпруга си или да приеме неоспоримия факт на неговата смърт. Но само за миг. С вик, откъснал се от дълбините на душата й, тя се хвърли върху Вадиньо, вкопчи се в неподвижното тяло, зацелува косите, гримираното лице, отворените очи, дръзките мустаци, мъртвите, завинаги мъртви устни.

Бележки

[1] Хомосексуалист. — Б.пр.

[2] Сладкиш с мед. — Б.пр.

[3] Сладкиш от кокосов орех. — Б.пр.