Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (39)

7

С изчезването на Принца, когото никога вече не видяха по тези места, си отидоха и коментарите, шушуканията, подсмихванията, предречените кандидати, клюките и въобще целият шум около новата сватба на дона Флор. Ако преди тя весело се шегуваше с всичко това, то сега се отказваше да разговаря по въпроса, без да крие, че й е неприятен и най-лекият намек за вдовство и брак, който смяташе за груба обида.

Като че ли приятелките и съседките бяха сключили тайно споразумение и известно време не се говори на тази тема, сякаш всички подкрепяха вдовицата в окончателното й решение да не се омъжва повторно. Когато някоя по-приказлива старица я засърбеше езикът и си припомнеше Принца, застанал до стълба, веднага й се запушваше устата — като че ли мошеникът беше още там и се смееше на цялата улица. Да не говорим за строгата забрана, наложена от дона Норма, ръководеща квартала, по начало либерална и демократична, но при нужда превръщаща се в безмилостен диктатор.

Седмиците, последвали този объркан рожден ден, бяха може би едни от най-натоварените в живота й: дона Флор нямаше нито миг почивка. Поканите валяха една след друга, всички искаха да й запълнят времето и да са мили с нея. Заредиха се посещения в киното, гости при кого ли не, обиколи пазара на покупки с приятелките. След уроците от вечерния курс тя сама си търсеше занимание:

— Норминя, за къде си се нагласила така? Защо се измъкваш, без да се обадиш?

— Едно погребенийце, мила моя. Току-що ме предупредиха, страшно съм закъсняла. Господин Лукас де Алмейда, един познат, а на всичкото отгоре и роднина на Сампайо, опънал петалата, починал от сърце. Сампайо няма да ходи, знаеш го какъв е, срамота. Не те извиках, защото не познаваш починалия. Но ако искаш, заслужава си да дойдеш… Погребението ще е страхотно…

С дона Норма ходи на бдения и погребения, на рождени дни и кръщенета. И в тъгата, и във веселбата приятелката й запазваше винаги приповдигнатия си дух, осигурявайки успеха на всяко погребение или празник, където отидеше. Хващаше руля, начертаваше пътя, присъединяваше се и към сълзи, и към смях: утешаваше, помагаше, разговаряше, ядеше до насита, пиеше с удоволствие (и с мярка), смееше се почти винаги, плачеше, ако е необходимо. В каквито и да е сбирки, даже в неприятните, нямаше равна на дона Норма, обединяваща всички и неуниваща. „Страшна“ казваше за нея дона Енайде; „невероятна“ според Мирандао, неин почитател; „светица“ според дона Амелия, „най-добрата приятелка“ за дона Емина и за много други.

— Ураган… — стенеше Зе Сампайо, противник на подобна бъркотия.

— Оженил си се за най-добрата жена на света, господин Сампайо. Норма е майка на улицата… — отвръщаше дона Флор.

— Но не издържам да имам толкова деца, дона Флор, и толкова главоболия… — опъваше се песимистично господин Сампайо.

С дона Жиза посетиха в Кампо Гранде презвитерианския храм — чужденката пееше химни на английски със същото фанатично убеждение, както четеше Фройд и Адлер, както разискваше обществено-икономически проблеми и танцуваше самба — за това бе грижовно упрекната от дон Клементе:

— Казаха ми, че си станала вярваща, дона Флор, вярно ли е?

Вярваща? Глупости! Просто беше придружила два-три пъти приятелката си само от любопитство, за да убие времето.

— Дълго и празно е времето на вдовиците, отче.

В едно весело пътуване с влак в събота и неделя придружи семейство Руас до Алагоиняс, откъдето бяха съседите. С дона Дагмар присъства на йогийски упражнения, ръководени от едно нежно създание, виещо тялото си, като че ли беше жената жаба от цирка. Тъй като часовете съвпадаха с тези на кулинарното училище, дона Флор въпреки желанието си не можа да се запише в курса и да научи трудните упражнения, които според примамващата реклама поддържаха „тялото гъвкаво и елегантно, а мисълта бистра и свежа“, осигуряваха „точно физическо и духовно съотношение, идеална връзка между материята и духа“. Съотношение и връзка, без които животът не беше нищо друго, освен „мръсна помийна яма“, както обявяваше рекламното листче и както напоследък констатираше дона Флор: намират ли се материята и духът в разпра, животът се превръща в „Дантиев ад“.

С дона Мария до Кармо придружи Марилда, записала се тайно в любителската програма „Търсят се нови таланти“, където всяка неделя в продължение на три месеца момчета и момичета можеха да се състезават за званието „Откритие на Радио «Сосиедаде»^[1]“ за сключване на договор. Красивата ученичка изпя с много чувство и с лошо произношение една парагвайска гуарания^[2], като между другото се справи доста добре, вземайки утешителното и обещаващо второ място. Амбицията й беше да направи кариера като изпълнителка на народна музика, мечтаеше да има собствена програма, снимки по описанията. Пречката беше Мария до Кармо, заклета противничка на подобни проекти, записи и изпълнения по радиото. Едва след много молби се бе съгласила, и то само защото познаваше доктор Клаудио Туиути, тартор в радиопредаването. Не беше лесно да я убеди, да се пребори със закостенелите й предразсъдъци, против които нищо не струваха обоснованите аргументи на дона Жиза и сантименталните доводи на дона Флор. Като видя обаче дъщеря си пред микрофона, толкова нежна, и чу гласът й да се лее над града, избухна в сълзи от гордост и вълнение. Разбунтува се против журито, като почти нападна водещия програмата, говорителя Силвио Ламеня, или просто Силвиньо, защото според нея Марилда заслужаваше първото място, а с нечестни връзки то бе присъдено на някой си бездарен Жоао Жилберто.

С кръстницата си Дионизия, дона Норма и чужденката (страшно любопитна) дона Флор щеше да присъства на празника на Ошоси в кандомблето на Аше Опо Афонжа. Не го направи само поради силна настинка и някакъв страх (страх, който превърна настинката в опасен грип). По време на мистериите на кандомбле и макумба по-добре е човек да не ходи насам-натам, улиците са пълни със заклинания и клетви, със силния ебо̀, с опасни магии. Който ще да вярва, дона Флор няма намерение да се впуска в обяснения. Дионизия й каза един ден:

— Кръстнице, твоят ангел — пазител е Ошун, помолих един магьосник да гледа на мидени черупки.

— А кой е Ошун, кръстнице?

— Ами ще ти кажа, това е ориша на реките — една много спокойна жена, която си живее в някаква далечна къща, самата кротост. Но трябва да се знае, че е много хитра и непостоянна — отгоре тиха вода, а отдолу водовъртеж. Достатъчно е да ти кажа, кръстнице, че тази преструвана е била омъжена за Ошоси и Шанго и макар да е от водите, непрекъснато я гори огън.

Толкова търчане, толкова ходене насам-натам само защото заедно с Принца си отидоха и мирът, и спокойствието, и безгрижният живот, спокойният сън без сънища.

След глупавия сън с танцуването в кръг спокойствието й свърши. Малко по малко, ден след ден тревогата на дона Флор започна да нараства, докато накрая се превърна в постоянно напрежение.

От онази вечер насам обаче, след киното и съня, тя си възвърна спокойното безразличие, цялостното чувство за мирен живот, може би празен, но спокоен — тихо и мирно, заета с работата си. Но даже да беше привидно спокоен и приятен животът й — тиха вода, — нямаше вече нито един ден пълно спокойствие, като че ли огън изгаряше гърдите й.

Тиха вдовица, твърдо решена да брани спокойствието си. Не против някое нахално предложение; кой би си позволил, след като я познаваше, дори и флирт? Колкото до непознатите, дето киснеха по улиците, те по принцип млъкваха, като я видеха такава дискретна и сериозна. Но даже и ако се осмеляваха да подхвърлят някоя бележка относно външния й вид („как си върти задника!“) или подробности по тялото й („какви твърди гърдички!“), или пък безсрамни покани („хайде да си направим едно детенце, красавице?“), губеха вдъхновение и чувство за хумор, губеха си и времето: дона Флор вървеше, като че беше сляпа, глуха и няма, оттеглена в скромността и гордостта си на вдовица, твърдо решена да се брани от самата себе си: от грешни мисли, лоши сънища, от събуденото изгарящо желание, разкъсващо тялото й. Загуби „идеалното съотношение между духа и тялото“, необходимо за здравословен живот според вещата йогийска книга „Точното съотношение между духа и материята“. Материя и дух в открита война: отстрани — идеална и почтена вдовица, отвътре — изгарящ и опустошителен огън.

В началото само от време на време чувствените сънища я отвеждаха в забранения за девственици и вдовици свят, разтърсваха я из основи, пробуждаха в нея инстинкти и копнежи. Събуждаше се с усилие, слагаше ръка на гърдите си, устата й пресъхваше. Страхуваше се да заспи.

През деня, около училището, романите, радиото, сред толкова много занимания, й беше горе-долу лесно да се държи настрана от лоши мисли и да заглушава биенето на сърцето си. Но как да се опази през нощта от нападащите я сънища?

С течение на времето обаче дори и през деня започна да се отдава на странни настроения, умислена и тъжна, въздишаше отчаяно. Опасно беше да остава сама: веднага я спохождаха купища спомени — даже и най-лиричните я отвеждаха в леглото й от желязо и огън, жадуваща и предлагаща се. Къде отиде спокойствието й на вдовица?

Напоследък започна да си припомня цели сцени, смесваше части от романи и факти от вестниците или истории, чути от съседките, или спомени от брачния си живот. С дъха на Принца, опарил тила й в киното, в тялото й проникна полъхът на желанието, влезе в кръвта й и я подложи на непосилни мъки, по-лоши от тези на „Дантиевия ад“, както се казваше в йогийското книжле.

Накрая трябваше да престане да чете глупавите романи за млади момичета, духовната храна на младата Марилда, която въздишаше по графини и графове в тропическата мараня, седнала на люлеещия се стол. Дона Флор откриваше лукавство и в най-невинните страници, в евтиния и низък сантиментализъм виждаше само привличането на половете, придавайки други измерения на глупавите драсканици. Съзнанието й омърсяваше повествованието, променяше драмата и героите, горската фея превръщаше в разюздана мръсница, а кавалерите, същински евнуси — в разгонени бикове. „Библиотеката за млади момичета“ ставаше порнографско четиво.

Същото правеше и с възбуждащите новини от града, с коментарите на съседките, с вестниците. Привечер, седнали на столове пред къщите си, приятелките се събираха да разискват последното вълнуващо престъпление: слугинята, петнадесетгодишна, с единадесет братя, обезчестена от господаря си, петдесет и три годишен с пет деца — двама доктори и три омъжени вече дъщери, без да говорим за съпругата и внуците; бащата се побъркал, дошъл да отмъсти за поруганата чест; три изстрела в сърцето на представителя на висшето общество, на бранителя на гражданството и морала, на лидера на консерваторите; смъртоносна рана, престъпникът арестуван, хвърлен зад решетките след предварително обработване за успокояване на нервите; честта е измита с кръв, народът иска правосъдие, свобода за отмъстителя. Приятелките и съседките бяха на страната на бащата, поболял се от мъка да не забременее дъщеря му, изгубила честта си с изпитото шампанско. Всички, освен дона Динора — тя винаги оправдаваше богатите: „Тези, черните, сами се бутат в леглото на господаря си, после го шантажират“. Колкото до дона Флор, тя задържаше в съзнанието си само подробностите, в развихрените си мисли виждаше само момичето в ръцете на прелъстителя, стенещо и задоволено. Останалото, всичките ужасии в крайна сметка й бяха безразлични, колкото и да се солидаризираше с възмущението на съседките.

И така, малко по малко вътрешното й спокойствие се изпаряваше. Въпреки това, който я видеше на уроците, около печката или с приятелките на пазар, на гости (никога обаче не ходеше на събирания, неподходящи за нейното положение на вдовица), не би си представил борбата, която се водеше в душата й, лудите вакханалии на изгарящите я нощи. Защото нямаше по-уважавана и честна от нея, от устата й не се чу име на мъж, произнесено с интерес, или случайно споменаване на негови качества. И ако преди се подиграваше на кандидатите, шегуваше се заедно със съседките, сега дори не понасяше да слуша имената им, отрекла се завинаги от нов брак. Толкова дискретна и тиха вдовица нямаше нито в квартала, нито в града, а ако по света се намереше друга, нямаше да е по-скромна и честна — пример за вдовица беше дона Флор.

Отстрани — самата кротост, отвътре — изгаряна от желание, „изяждана от огън“ като Ошун. Ах, Дионизия, ако знаеше как огънят на Ошун изгаря твоята кръстница и мургавото й тяло, щеше да й изпратиш мъж.

Все по-неспокойна ставаше дона Флор в сънищата и в самотата си. Когато успяваше да спи спокойно цяла нощ, ах, то бе благословен сън! Почти винаги почивката й се свеждаше до краткото спокойствие в съня. Веднага след това сънищата се надигаха и я отнасяха в падението и разврата, дона Флор се търкаляше по дюшека с тежест в гърдите и болка в корема. Все по-малко време й оставаше за спане и почивка, с всяка изминала нощ желанието растеше. „Материята властва над духа“, така гласеше рекламата на йогийските упражнения.

Безсрамна, разюздана, къде отиваше скромността й на вдовица в сънищата? Никога не е била такава, дори и омъжена, в леглото с мъжа си никога не се отдаваше лесно, всеки път той трябваше да побеждава свяна й, да разкъсва обръча на въздържаността й. А сега в сънищата си тя се предлагаше на кого ли не; понякога не беше дори вдовица, а уличница и се продаваше за пари. Какъв срам! Случваше й се да се събуди през нощта и да оплаче със сълзи разрушеното минало, онази срамежлива дона Флор, обвита в свян и чаршафи. Сега в сънищата я обземаше невъздържано желание — кръвожадна и цинична уличница, виеща вълчица, разгонена котка.

Понякога се чувстваше толкова уморена след изминалия ден, че заспиваше в киното, дремеше на разговорите с приятелки, умряла за сън. Достатъчно беше обаче да сложи нощницата и да легне, за да й мине сънят. Сънят си отиваше и нестройните мисли не се задържаха в границите на благопристойното ежедневие — подробности от уроците, някоя покупка, разходка, заболяване на съсед или познат, астмата на леля Лита например. Добрата старица също прекарваше безсънни нощи, задушавана от безмилостната болест.

Задушаваше се и дона Флор, разяждана от желанието. Мисълта вече не й се подчиняваше: опитваше се да мисли за проблемите на Марилда, за мечтата й да пее по радиото, и изведнъж виждаше пред себе си бледия Принц, повтарящ онези закръглени като стихове фрази, любовните думи в тъмнината на салона. Къде оставаше Марилда с проблемите си, със забраната да пее с чуруликащия си глас?

Дона Флор научи за славата на галантния женкар. Дионизия, без да знае нищо за глупавата случка, мислеше, че кръстницата й е научила за мошеника от вестниците, и се забавляваше да й разказва истории за Царя на стъпката. Когато Дионизия беше още проститутка, онзи се радваше на голямо уважение сред уличниците. Заради бледата му красота, романтичния глас, тъжните очи, заради бляскавите му изпълнения в леглото, „да те докара до лудост“, както казваха обожателките му. Той умееше да събужда драматични страсти, а веднъж заради него две се сбиха не на шега, като едната отиде в болницата, нарязана с бръснач, а другата — в затвора за нанасяне на леки телесни повреди.

В съня си дона Флор беше втората, пияна и агресивна, с вдигнат бръснач към Дионизия, псувайки грозно: „Ела, ако си жена на място, мръсница такава, ела да ти клъцна физиономията и онази работа“. Но Дионизия се смееше разюздано, всички уличници се подиграваха на глупавата вдовица дона Флор. Не й ли казаха, че красивият младеж е Принца на вдовиците и че от тях вземаше само парите и бижутата? Нито брак, нито забавления в леглото. Като го знаеше, защо дона Флор изгаряше от желание да му предложи голото си тяло? Срамота, къде остана вдовишкият й свян?

Прибягна до хапчета за сън, способни да й осигурят спокойна нощ. В Научната дрогерия на ъгъла на Кабеса се консултира с фармацевта доктор Теодоро Мадурейра. Според дона Амелия, а и според всички, въпреки че беше само фармацевт, доктор Теодоро можеше да сложи в джоба си много лекари; беше компетентен в занаята си, за дребни болежки нямаше по-добър лечител от него, рецептите му осигуряваха пълно оздравяване.

Безсъние, нерви, лош сън? Сигурно преумора, нищо сериозно, определи любезният аптекар и я посъветва да купи едни хапчета — отпускали мозъка, успокоявали нервите, действали приспивателно. Дона Флор можела да ги взема, без да се страхува, ако не й подействали добре, нямало да й навредят, не съдържали опиати или възбуждащи съставки като някои скъпи и модерни лекарства. „Те са много опасни, госпожо, колкото кокаина и морфина, ако не и повече.“ Цяла енциклопедия беше аптекарят, внимателен, малко церемониален, сбогува се най-любезно. И да не забрави дона Флор да му съобщи резултата.

Никакъв резултат, доктор Теодоро. Наистина спа непробудно цяла нощ и стана едва когато слугинята уплашена почука на вратата — беше време за сутрешния курс. Дълъг сън наистина, но като другите, чувствен, трескав, разюздан; разюздан, ама по-лош от друг път, защото не можа да го прекъсне и да се събуди, страда цяла нощ в този безкраен сън, утробата й изгаряше от глад и жажда като отворена рана — сутринта дона Флор се заваляше от умора. Със или без хапчета, сънят разпалваше огъня на желанието. Натрапващо се, сляпо.

Дона Флор се бореше отчаяно с това проклятие. През деня, когато времето й се запълваше, оставаше сляпа и глуха за приказките, за тежките канещи погледи, за непочтените подмятания, за мъжките въздишки и желания, събличащи я по улицата. Честна вдовица, вдовица за пример в работата си, в разходките си, в кротостта си. През нощта обаче събираше в съня си мъжките гласове, любовните погледи, циничните въздишки, непристойните шушукания, подсвиркванията, грубите псувни, поканите за леглото. Или пък тя беше тази, която канеше, предлагаше се безсрамно, скитайки из кварталите на проституцията, най-изпадналата, най-лесната, най-евтината. Мръсна помийна яма. Нито един мъж обаче не можа да я има. Когато почти успяваше да я обладае, докоснал пламтящата й утроба, дона Флор го отблъскваше и се събуждаше отчаяна. Честна вдовица в самотната си мъчителна нощ.

Никой не си даваше сметка за това проклятие. Всички смятаха, че животът й е спокоен, без проблеми, интересен, дори весел. Преди беше изстрадала много с мъжа си, лош човек, комарджия. Сега беше вдовица, примирена с положението си, доволна от живота, безразлична към нов брак, презираща мъжете. Толкова спокойна, че предизвикваше възхищение и коментари. Когато се появяваше на Кабеса, величествена и сериозна, мъжете в бара обсъждаха поведението й:

— Много е принципна онази. Толкова млада и красива, но мъж не е погледнала…

— Прекалено честна е. Кой знае дали по съвест…

— Ами тогава защо?

— По природа, защото е студена по природа. Студена е като лед, безчувствена. Има такива жени, красиви статуи, за които желанието не съществува. При тях не става дума за съвест, а за студенина. Като айсберги. Сигурно е такава.

— Такава ли е, не е ли, кой знае? В крайна сметка, по съвест или каквото и да е, но е най-благочестивата вдовица в града…

Друг настояваше скептично и упорито:

— Студена е като айсберг, можеш да бъдеш сигурен. Леден мрамор.

Дона Флор стъпваше предпазливо, облечена елегантно и дискретно, скромна и проста в красотата си, без да поглежда наоколо, отговаряше на веселия поздрав на живописеца Алфредо, на звучното „добър ден“ на испанеца Мендес, на почтителното поздравяване на аптекаря, на усмивката на черната Виторина зад таблата с абара и акараже. Струваше й усилия привидното спокойствие и безразличието след лошо прекараната нощ, след неуспешната битка с желанието, изгарящо я отвътре. Отстрани тиха вода, отвътре жив огън.