Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (38)

6

Прекара цялата нощ в мисли, мери и претегля смеха и самотата си; с разпукването на деня осъмна с трепета на желанието и една сълза. Много рано, когато зората подкопаваше вече съмненията, дона Флор седна пред огледалото, за да се облече и среше. Потърси парфюми, донесе обеците на леля Лита и си ги сложи, пробва украшения, блузи и поли, отново стана елегантна, както от времето на улица Алво, когато се носеше като богата. Ранна сутрин, а тя вече наконтена — неведнъж се беше случвало бледият младеж да се появи предобед. Още повече, днес беше неделя, имаше служба с проповед на дон Клементе.

А всъщност предобед се появи и остана да обядва един от редките посетители, Мирандао. Дойде с жена си и децата, едно от които, кръстеното от дона Флор, й донесе кажа и сапоти^[1] и плетена яка, майсторски направена от жената на Мирандао. Защо всичко това, защо толкова подаръци? Хайде, кръстнице, помисли, не казвай, че не си спомняш, не е ли днес 19-и декември, рожденият ти ден? Ами да, колко сте мили и любезни; тя беше забравила датата, вече не се радваше на рождени дни. Жената на Мирандао не искаше да повярва:

— Не си спомняш? Но защо тогава си толкова елегантна и облечена празнично от сутринта?

Мирандао си припомни с лека тъга:

— Спомняш ли си, кръстнице? Мина една година от онази нощ в „Паласе“, никога вече няма да забравя кога е рожденият ти ден.

Беше минала една година, точно една година. И ето, дона Флор беше толкова елегантна, сресана, с панделка на главата, с диамантени обеци в ушите и възбуждащ парфюм на гърдите, без дори да се сети за рождения си ден, беше го забравила. Но чичото и лелята не го забравиха, нито дона Норма, дона Жиза, дона Амелия, дона Емина, дона Жаси, дона Мария до Кармо. Започнаха да пристигат с подаръци, с кутии сапун, шишенца одеколон, сандали, платове.

— Колко си красива, Флор, колко си елегантна! — възкликна дона Амелия.

— Миналата година беше красива… — каза дона Норма, припомняйки си също ходенето в „Паласе“. — Какъв подарък получи само…

— И тази година спечели един хубав подарък… — чу се клюкарският глас на дона Мария до Кармо.

— Какъв подарък? — поиска да знае жената на Мирандао.

Смеейки се, дона Емина и дона Амелия й пошушнаха тайната.

— Не думай…

— Почтен човек — отсече дона Жиза. — Добър човек.

Мирандао отиде до бара в Кабеса, където в неделя група богаташи от Илеус се събираха да пийнат уиски, предвождани от земеделеца Моизес Алвес. В хола приятелките се смееха, разговаряха, докато с помощта на Марилда дона Флор, препасала престилка върху празничните си дрехи, готвеше обяда.

Принца се появи едва в ранния следобед да пожъне плодовете на големите си усилия от предишния ден — намесата на дона Жиза и обяснението на тъмно в киното. С безупречните си дрехи, бледността, несдържаната страст и нетърпеливото очакване, той повече от всякога си заслужаваше прозвището Царя на стъпката. Същата нощ каза на Лу, новата си приятелка, в чиито глупава и мила компания изхарчи последните пари от поредната вдовица, един истеричен слон на име Амброзина Аруда:

— Красавице, днес нападам крепостта, влизам в хола и не след дълго ще бъда в леглото на вдовицата.

Лу се подпря на слабите гърди на Царя на стъпката:

— И тая ли е толкова грозна като другата? Или е красива?

Ревнива, без да разбира суровия закон и етиката на Принца, не беше на висота да съжителства с такъв компетентен и стриктен в принципите си професионалист.

— Грозна или красива, казах ти вече, все едно. Не виждаш ли, че е сделка, финансова операция с няколко преспивания? Не ме интересува задникът на вдовицата, глупачке, а дали има пари и няколко дрънкулки…

Дона Емина първа го видя до стълба. Изтича да предупреди, сдържайки смеха си:

— Вече пристигна…

Шумът, суетенето и възбудата на жените разбудиха Мирандао, отпуснат щастливо след сития обяд. След като се разсъни, и той отиде до прозореца, където съседките се изреждаха една след друга. От другата страна на улицата близо до стълба, на тротоара пред къщата на господин Бернабо, стоеше отпуснато мошеникът Едуардо еди-кой си, Принца, чистеше си ноктите с кибритена клечка и се усмихваше галантно.

— Какво прави Царя на стъпката по тези места?

— Кой е Царя на стъпката? — попита любопитно дона Норма.

— Искам да кажа, Принца, голям мошеник, престъпник и половина…

Щеше да добави „царят на вдовиците“, но като видя умълчалите се приятелки и съседки, разбра всичко. Правейки се, че нищо не му е ясно, деликатен като истински баиянец, продължи усмихнато:

— Този мошеник е едно плямпало, дето си изкарва хляба, като лъже глупаците, че е спечелил на лотария, че ще прави дарение на някоя болница, по вестниците винаги пишат за такива удари…

— Не се излъгах в този тип… Достатъчно ми беше да му видя физиономията… — каза дона Норма.

— Навярно иска да обере някого от съседите, може би аржентинеца или пък друг — заключи Мирандао.

— Сигурно е аржентинецът, вече ги видях да си говорят. — Дона Норма лъжеше въодушевено, съвсем по баиянски, с най-тънко чувство за разбиране и такт.

Дона Флор ги остави да обсъждат разочарованията в живота и пророни тихомълком една скрита сълза, една-единствена, не си струваше да се тормози повече за подобно унижение и свинщина, а Мирандао с разсеян вид прекоси улицата и отиде при мошеника. През пролуките на захлопнатите със сила прозорци съседките го видяха да разговаря с оня мръсник. Принца нито за миг не престана да се усмихва, даже когато се заплете в объркани обяснения. Мирандао направи рязък жест, сочейки му улицата към долния град. Бърза сцена от нямото кино за съседките, наблюдаващи през пролуките на прозорците.

Принца знаеше как да приеме едно поражение, не беше човек, дето си залага главата и като кретен да продължава да настоява, рискувайки да го тикнат в затвора или да го набият. Дяволски късмет, как можа да се насади точно на кръстницата на Мирандао, добре, че успя да се измъкне невредим и да отърве кожата. Най-искрено си призна неведението: ако знаеше за това приятелство, щеше да избягва дори и улицата…

Без да погледне към дона Флор, смени маршрута, вдигна платна към открито море, слезе бързо към улица Прегиса. Още не беше стигнал до долния град, когато съгледа отдалеч една вдовица, цялата в черно, упътила се набожно към Консейсао да Прайя. С вяла усмивка и молещ поглед ускори крачка към новото пристанище. Не беше лека професията на Принц еди-кой си.