Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

5

Видя се дона Флор в центъра на един кръг насред площада, както в детската игра „ринги-ринги-рае“, но кръгът беше съставен от мъже, от многобройните кандидати на приятелките и съседките за ръката й. Всички бяха там, като се почне от потния и издигнат учител Епаминондас Соуза Пинто до арабина Мамеде с антиките си, от живописеца Раймундо Оливейра до адвоката Алуизио — зет на дона Енайде, онзи с двете лица: ту възпитан, ту недодялан некадърник. На преден план — търговецът от Итабуна, заможният Отониел Лолес, или по-точно нашият Принц еди-кой си, Едуардо на вдовиците, пробиващ си, както се вижда, неуморно път към сърцето на дона Флор и към пачките с пари (той я мислеше за пълна с пари и скъпоценности), пари, които тя, водена от похвална предпазливост, бе предпочела да пази вкъщи, вместо да рискува да внесе в някоя банка или предприятие за олихвяване.

Всичко това ставаше в едно гигантско кристално кълбо, а отвън, с ченето и очилата си, дона Динора наблюдаваше сцената и ръководеше спектакъла. Въртеше бавно кълбото, а кандидатите отмерваха ритъма, като пееха и танцуваха около дона Флор:

Флорзиня, Флорзиня,

ще влезеш в кръга

и ще останеш сама…

Тръгвайки от средата на въртящия се кръг, оглеждайки кандидатите един по един, дона Флор отговаряше:

Сама не съм

и няма да остана,

имам си учител,

с него ще сме двама…

Изблъска учителя Епаминондас Соуза Пинто вътре в кръга и онзи, недодялан и засрамен, затанцува срещу нея, като пееше фалшиво:

Отидох в Тороро вода да пия,

вода не пих,

ала любима си намерих,

която в Тороро оставих.

Предложи й богатството си: един учебник по граматика, един екземпляр от „Лузиадите“[1] със забележки с молив, „Втори юли“ и „Битката при Риашуело“. Освен това като резерва притежаваше няколко официални неработни дни, един генерал без голяма полза и един кораб в шише („с него ще отплаваме, дона Флор“). Спъна се обаче в собствените си гети и отидоха по дяволите елегантността и шапката му, дона Флор щеше да се напикае от смях, като го гледаше как всеки момент ще падне. Беше си смешно наистина, само онази чужденка без чувство за такт можеше да го предложи за кандидат.

Колкото до дона Флор, тя като че ли беше друг човек, смееше се необуздано и безмилостно на препъващия се из кръга стар скокливец, който се опитваше да задигне от булчинския й воал портокаловите цветчета. С един удар с гърди, по най-безсрамен начин, хубавата дона Флор сложи край на домогванията на учителя до онази й работа.

Защото дона Флор се беше върнала към девствеността, загубвайки обаче скромността и свяна си. Цялата в бяло, в дантели, волани и тафта, с воала и венеца на непорочността, с дългата и развяваща се булчинска рокля обгръщаше целия кръг и омайваше кандидатите с уханието си на девственица.

Дона Флор се предлагаше за булка на всеки един от тях с толкова старание и желание, като да беше стара мома, изгубила надежда да се омъжи. Вървеше от един на друг, предизвикателно ги канеше да танцуват в кръга: кой от тях беше способен да вземе портокаловите цветчета и девствеността, да разкъса сватбения венец на дона Флор? След законен брак естествено, почтено момиче няма да седне да се предлага ей така за нищо.

Предизвикваше ги с песните си, с танца си, с полюшването на бедрата, на гърдите, с възбуждащи движения, като ги побутваше един по един в кръга с корема си като най-долна уличница. Цинична, разпасана, предлагаща се, съвсем като проститутка, гнусно и жално да ти стане.

Като си търкаше пъпа и задника, тя вкара Мамеде в кръга, а оня заскача пъргаво, по най-неочакван начин за толкова сериозен господин. В едната си ръка държеше свещник, в другата порцеланово цокало от Макао, с изрисуван английски пейзаж в синьо и една почти незабележима пукнатина, същинско произведение на изкуството, както и свещникът от истинско сребро. Заменяше и двете неща за предлагащата се девственост, искаше само малка сума като ресто, около четиристотин и петдесет мил-рейс. Как да вземе обаче цветята, след като и двете му ръце бяха заети с антиките? Дона Флор танцуваше около него, приближаваше се, докосваше корема му, вдигайки вековния прах, посиняла от смях и подигравки.

Господин Раймундо де Оливейра беше изкусен танцьор. Предлагаше цял куп пророци, Библията, стари и нови светии, без да броим свещените животни, магарето и рибите; а като бонификация — единадесетте хиляди девственици, с изключение на три или четири от тях, подарени на господин Алфредо, живописец от Кабеса и негов шеф. За останалите, до една неопетнени и честни, господин Раймундо беше отказал високи оферти в звонков метал на Марио Краво, на архитекта Лев, на инженер Адауто Лима, всички те търсеха хубави секретарки. Но щом като господин Раймундо имаше толкова девственици, за какъв дявол търсеше още? От прекален апетит или прикрит интерес? Толкова ли е голям публичният му дом, толкова много посетители ли има? „Моят публичен дом е небето, ох, дона Флор, искам само една целувка от вашата хубава уста, аз съм стар грешник, идвам от Стария завет и отивам направо към апокалипсиса.“ — „Ами върви си“ — каза му дона Флор.

Пристигна господин Алуизио, добре сложен и почтен човек от село, много коректен в танца и в излиянията си, искаше ръката й и почти успя да се докопа до венеца и да откъсне едно цветче. Но дона Флор не беше глупава и не се остави да бъде завлечена от приказките на адвоката.

— Хайде в църквата, госпожо моя, всичко съм приготвил, и благословията — вече се изповядах и ми простиха греховете.

— Господине, не ме баламосвайте, ако искате онова, елате със свещеника и съдията.

— Не ни ли стига само свещеникът, благословията на господа и на вярата? Какво струва човешкият закон, след като имаме закона господен до нас?

— Запази си, докторе, и благословията, и свещеника, и изповедта. Без разрешение от съдията, ще ме извиниш, без него гола няма да ме видиш, нито ще разкъсаш венеца.

„Вдовичке моя, вдовичке моя“ — шепнеше бледият красавец и влезе в кръга, умилкваше се, молеше се, обгръщаше я с топлия си дъх, опиянявайки я с любовната си песен:

Дай си крачето,

до моето го сложи,

но после не казвай,

че съжали.

Танцуваше като кабаретен артист някакъв познат танц, кой ли беше? Кръжеше около дона Флор със съблазняващ глас:

Използвай, красива вдовицо,

една нощ не е нищо,

ако не легнеш сега,

ще заспиш сутринта.

Сутринта — девственица или вдовица. Изведнъж дона Флор се видя без булчински воал, без бели дрехи, без портокаловите цветчета на девственица. Беше облечена като вдовица, в траурни дрехи, воал покриваше лицето й, кърпа на главата, тъга и пепел. И само едно цвете, една роза, толкова червена, та чак черна.

Толкова бе искала бялата си рокля, булчинската си премяна — не я облече, когато беше време, не беше вече честна, цветето бе откъснато в Итапоъ.

С кандидатите на приятелките и съседките, с виденията на дона Динора можеше да се шегува, да си прави майтап, да се нарича девственица, неопетнена и чиста, непипната от мъж, но всичко това си оставаше само шега.

Но не и с галантния младеж от ъгъла, толкова млад, а вече богаташ, толкова момичета да въздишат и да вехнат по него, а той да вехне и да въздиша по дона Флор, бедната вдовица. С преуспяващия търговец от Итабуна, добра партия за което и да е момиче, да не говорим за вдовица, шегите не вървяха: горещият му дъх беше проникнал в плътта й, изгаряше безразличието й, стопяваше леда, съживяваше обреклата се завинаги да остане мъртва за тези неща, дъхът му пробуди увехналото и сухо цвете на желанието, загуби си спокойствието дона Флор.

Не можеше да му се смее, нито да се прави, че не усеща присъствието му, не беше кандидат на шега като другите, измислица на приятелките, клюка на съседките, а самата истина, застанал до стълба, поглъщащ с очи гостната й — още една крачка, и ето го вкъщи, в обятията на вдовицата. По улицата вървеше след нея, в киното я изгаряше с дъха, с думите си, с настойчивостта си, разпалвайки жарта на желанието.

Дона Флор вече знаеше защо въпреки работата и развлеченията се чувства ненужна, празна и съсипана. Кандидатът танцуваше около нея, „ще заспиш сутринта“. Един много познат танц, танц от бал или кабаре, не глупавото „ринги-рае“. Но какъв беше този танц, боже мой, откъде го знаеше дона Флор?

Няма значение каква е музиката, нито танцът, нито часът и мястото: с едно дръпване дона Флор смъква воала от лицето си, протяга ръка на годеника, пръсна се кристалното кълбо. „Ето ме, няма да съм сама, ела, да се оженим веднага, веднага, мой принце, мой омагьосан принце.“

И изведнъж се сеща и е сигурна: тази музика е тангото, което танцува в дома на майора преди седем години и после в хотел „Паласе“, и пред нея не е бледият и молещ кандидат. Онзи се е стопил във въздуха заедно с кълбото на дона Динора. Пред нея е починалият, чиято памет не умееше да зачита. Изправен пред нея е съпругът й, вдига ръка възмутен, удря й един шамар. Дона Флор пада върху желязното легло, той й къса траурните дрехи и булчинския венец, нейният починал съпруг. Той си я искаше гола-голеничка, къде се е чуло и видяло да се прави любов с дрехи? „Ах, тиранино, тиранино мой непоправим…“

С отчаяно усилие дона Флор се събужда, нощта я обгръща, обзема я паника. Мяукане на разгонени котки по покривите и дворовете, ама че сън без начало и без край, изгуби си спокойствието!

Бележки

[1] Поема от португалския класик Луис де Камоиш. — Б.пр.