Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (35)

3

А всъщност, макар и мургав, Принца не беше на средна възраст и още по-малко четиридесетгодишен, висок, здрав, изискан. Посвоему изискан и красив, но доста екстравагантен. Трудно би било следователно, даже и при най-добро желание, да го вместим в описанието на бъдещия годеник, видян от дона Динора в кристалното кълбо и представен от нея на народа от площад Втори юли, предизвиквайки крайна възбуда, почти преврат във войнствената задруга на клюкарките.

Нежен, блед, с бледността на романтичните поети и жиголата, с черни прави коси, с много брилянтин и парфюм, с полумеланхолична-полуубедителна усмивка, предлагаща един свят на мечти, с елегантна фигура и дрехи, големи молещи очи, описанието на Принца изискваше поетични думи: „мраморен“, „блед“, „мечтателен“, „красив“, „с чело от алабастър и очи от оникс“. Прехвърлил тридесетте, изглеждаше на малко повече от двадесет и тъгата, засенчваща лицето му, сладкодумието и прикритият поглед бяха част от оръдията му на труда, компетентен професионалист с интересна и рядка специалност. Можем веднага да кажем, че се беше специализирал по вдовици, притежаваше завършен курс и дълга практика.

Известен като Принца в престъпните и полицейските среди (а къде е границата, ако изобщо съществува, разделяща тези два свята, привидно противопоставени, а на практика еднакви?), беше си спечелил прякора заради добрите обноски и сладкодумието. В приятната интимност на публичните домове, в тесния кръг на леките жени, бе познат под мистичния прякор Царя на стъпката, може би заради отпуснатите му черти и слабата фигура. Истинското му име беше Едуардо — един от най-симпатичните и ловки мошеници в града. Колкото до второто му име, няма да се цитира тук, тъй като не е нужно за по-нататъшното повествование за дона Флор и нейните двама съпрузи.

Принца криеше второто си име; полицията не го разпространи, когато й се наложи да установи преки отношения със странния младеж, а вестниците, като го споменаваха по страниците си, отбелязвайки минаването му (по начало кратко) през затвора, заместваха презимето с неопределеното „еди-кой си“:

„Вчера на площад Се, с обвинението, че е опетнил доброто име на вдовицата Жулиета Филол, живуща в Барбальо, мамейки я с годеж и обещания за брак, за да може да посещава дома й и да задигне скъпоценности и два милиона рейс, бе арестуван престъпникът Едуардо еди-кой си, познат в подземния свят под прякора Принца.“

Всички уважаващи себе си от Фейра де Сантана пазеха честта на семействата си от мошеника. Щом така се отнасяха властите, щом така го наричаше пресата, пък и самият той, защо да превръщаме в сензация дискретните редове и да хвърляме в устата на хората и на кучките на скандала и клюката доброто име, заслужаващо уважение пред другите? Представете си ужаса, ако дона Динора и нейната армия клюкарки научеха за роднинските връзки на мошеника; дори и правнуците нямаше да могат да измият имената на бабите си, „оцапани с кал, затънали в блатото на безчестието“ (както би се изразил учителят Епаминондас Соуза Пинто). Всички клюкарки обаче бяха пленени от добрите обноски на Принца. Самата дона Динора не се ли опита в даден момент да промени пророческите си видения, като ги доближи до външните белези на измамника? Останалите се натъжиха до една, когато Мирандао, дошъл с жена си и с две или три деца да посети дона Флор, даде точна характеристика на субекта: „Човешка в него е само сянката му…“.

Цялата тази история с Принца, който дебнеше по онези места с изисканото си мошеничество, беше объркана от началото до края.

Това беше между другото обичайната му среда и предпочитаната атмосфера за действие.

Приятелките и клюкарките, възбудени и доволни, обсъждаха описанието на бъдещия годеник, дадено от дона Динора, и си предаваха новината от уста на уста, когато Принца се появи по тротоарите със стъпка и въздишки на влюбен.

Подхилваха се дона Норма, дона Жиза, дона Амелия и дона Емина; клюкарките търсеха неуморно галантния годеник, но в интерес на истината трябва да кажем, че не само клюкарките се отдадоха на безполезното търсене. Самата дона Жиза хвърли психологически поглед към мъжката половина в квартала, за да издири „изискания четиридесетгодишен“; колкото до дона Норма, няма какво да говорим — след едно добро бдение, последвано от първокласно погребение, за нея нямаше нищо по-хубаво от годеж и брак. Безброй бяха младите хора, чиито бракове беше измътила, водеше ги при съдията и свещеника, преодоляваше трудности, преборваше се с препятствия и недоразумения, с груби семейни възражения. Провали се само с Валделоар Рего, който нямаше равен на себе си по нерешителност, и с една мила съседка, Мария, която пък беше прекалено инертна. Но даже и така не загуби надежда да омъжи Мария, кой знае, може би за самия Валделоар.

Приятелки и клюкарки търсеха усилено неизвестния още кандидат според пълното описание на външните и моралните му белези, защото дона Динора не скъпеше предсказанията, пророкуванията й не бяха половинчати. Ако трябваше да опише един бъдещ годеник, не пропускаше подробностите; обрисуваше с удоволствие и разточителство качествата и чертите му. Може би точно в това, че описанието на кавалера беше толкова точно, се състоеше трудността да го открият. На кого да припишат толкова много подробности?

Клюкарките оглеждаха човек след човек из околностите и по-нататък, без да намерят някой, който да отговаря напълно на описанието. Едни имаха диплома и малко пари, но не точната и желана възраст. Други я имаха, но им липсваше пръстенът на дипломиран, без да гледаме второстепенните подробности. Независимо от това се появиха многобройни кандидати, всяка съседка предлагаше един, че и по няколко за по-сигурно.

Дона Флор се подсмихваше кротко на тия глупости: само в главата на дона Динора, която се чудеше как да си запълва времето, само в нейната глава можеха да се родят такива луди мисли за годеж и брак. Но не и в главата на дона Флор, още повече че не бе изтекла дори една година от смъртта на съпруга й, най-краткият срок вдовицата да оплаче и почете паметта и отсъствието му.

А освен това, ако беше взела някакво твърдо решение след осем месеца траур, то беше да не се омъжва повторно. За какво, нали имаше необходимото, нали печелеше от кулинарното училище достатъчно за храна и дрехи, нали имаше толкова много и толкова добри приятелки, които й носеха спокойствие с доброто си отношение, нали не чувстваше липсата на мъжка ласка и се беше отказала завинаги от подобни неща, защо тогава да се омъжва?

С малко тъжна усмивка и убеденост в тази непоклатима мисъл, тя посрещаше дружеските провокации, нападките на дона Норма и на дона Жиза, които също й предлагаха на подноса на приятелството главите на вероятни кандидати.

Дона Жиза й предлагаше начетения учител Епаминондас Соуза Пинто, заклет ерген, който преподаваше в частни гимназии и в свободното си време се занимаваше с история. Винаги забързан и потен, малко отнесен, чувстващ се неудобно в белия костюм с жилетка и с гамашите, той гонеше шестдесетте; дона Флор го познаваше и го уважаваше, но ако трябваше да отмени твърдото си решение, несъмнено нямаше да даде ръката си на учителя, прекалено високопоставен и учен за нейния прост вкус (без да говорим от дискретност за недодялаността му). Дона Флор се смееше и се шегуваше: макар и бедна вдовица, не беше още за изхвърляне.

Приятелките се смееха: дона Норма все не можеше да избере един от многото, познаваше половината свят, а дона Амелия още толкова. Дона Емина настояваше за Мамеде, сириец, също вдовец, антиквар и съсед, който непрекъснато се губеше из вътрешността на щата, купуваше проядени икони, разкривени столове, изпочупена стъклария и даже стари нощни гърнета. Мамеде ли? Грозен като смъртта, по-зле и от учителя Епаминондас според дона Флор.

Дори дона Енайде дойде от Шаме-Шаме, за да предложи своя кандидат; неин зет, на име Алуизио, нотариус в отдалечените райони по река Сао Франсишко, кестеняв, четиридесет и пет годишен, плешив, с малко по-голям нос, но весел и забавен, посъбрал пари, хубава партия. От всички той най-много приличаше на описания от дона Динора, поне ако се вярва на думите на дона Енайде. Освен това почти притежаваше титлата доктор от времето, когато е бил адвокат с клиентела, преди да има нещастието да се набърка в политиката.

Имаше един-единствен недостатък: беше ерген само според църковния регистър, в цивилния фигурираше като женен. Не се разбираше с жена си и се бяха разделили преди повече от десет години. Като млад, понеже беше масон и безбожник, пренебрегна църковния брак, но сега изявяваше готовност да го приеме, ако годеницата държи на него. Защо да не бъде доволна дона Флор от църковен брак, за много хора впрочем той бе единственият валиден заради божията благословия, а цивилният беше просто договор пред съдията, нещо подобно на сделка. Дона Енайде даже беше писала на своя роднина писмо, пълно с хвалби за добрината на дона Флор. „Луда жена, след като не искам да се омъжвам, още по-малко ще искам да живея с някой, било със или без божия благословия.“ И на всичкото отгоре на края на света, по бреговете на река Сао Франсишко, където върлува малария. Дона Флор се правеше на засегната: в крайна сметка дона Енайде й се пишеше приятелка, а идваше от Шаме-Шаме да й предлага срам и падение. Всичко това беше майтап и нищо повече.

Всеки кандидат имаше някои качества, които го доближаваха до модела на дона Динора. Принца обаче най-малко от всички приличаше на него: нито имаше пари, нито докторска титла, нито посочените години, нито ръста. Когато се появи на улицата, мерейки с неспокойната си походка тротоара пред къщата на аржентинеца срещу кулинарното училище, дона Флор реши, че романтичният начин на ухажване е за някоя ученичка или омъжена мръсница.

Често се случваше някое от момичетата да дойде с приятеля си под ръка, оставяйки го да въздиша на ъгъла, докато свърши урокът, за да се върнат после заедно. Други, които бяха омъжени, използваха училището за параван и за развлечение и за да окачат чифт рога на съпрузите си. Идваха на един урок, пропускаха следващия или присъстваха само в началото, когато дона Флор диктуваше и те записваха в тетрадки продуктите, като с това даваха вкъщи доказателство за прилежността си. А всъщност стояха половин час в училището и час и половина в публичния дом.

И така, като гледаше как стои облегнат на стълба, пушейки непрекъснато в очакване, дона Флор реши, че е влюбен в някое от момичетата, някое от най-младите, защото самият той имаше момчешка физиономия.

С течение на времето, след като не го видя в компанията на някоя ученичка, а все си беше там, в най-различни часове, че даже и вечер, загледан в прозорците, заключи, че нищо общо не може да има между постоянството му на дебнещ хищник и ученичките около печката и фурната. След като не преследваше никоя от училището, каква беше тогава целта на погледите и въздишките му?

Положително Марилда, друга не можеше да бъде причината за упоритите му набези. Момичето живееше повече при учителката, отколкото в собствената си къща, и натрапникът сигурно я беше взел за сестра на дона Флор: и двете бяха с еднакъв тен на кожата, който не подлежеше на описание — златист, с оттенък на чай и мате^[1], резултат от смесването на индианска кръв с кръвта на черни и бели, за да се стигне до това съвършенство.

Дали Марилда одобряваше ухажора, или го пренебрегваше? Беше вече стигнала възрастта на любовта, след две години завършваше педагогическия курс и можеше да се омъжва. Между другото вече си беше дала сметка за интереса на въпросната личност, но го приписваше на някоя друга: на пъргавата Мария, на хубавите дъщери на доктор Ивес, на учителката Балбина, кой знае? Но след като никоя от тях не живееше срещу стълба и оттам се виждаха не прозорците им, а гостната на дона Флор, където единствено Марилда се застояваше да чете романи от серията „за млади момичета“, заради нея трябваше да е меланхоличното висене на упорития тип.

Разгледаха го през пролуката на прозореца: „Красив е“ — въздъхна Марилда с непостоянното си сърце, готова вече да жертва любовта си с Месенас, колега от курса, едно петле на нейните години. Дона Флор се съгласи — „елегантен младеж“, още доста млад, на двадесет и три, двадесет и четири години, лика-прилика за бъдещата готвачка. Необходимо беше да се съберат сведения, да се узнае дали има почтена и доходна професия, или пък е служител в банка, предприятие. Може би беше богат, защото нямаше определен час за идването му, по цял ден подпираше стълба срещу дома на дона Флор.

Марилда напразно изхаби усмивките си, отговор не получи. Излизаше на площада или киснеше в двора на църквата „Санта Тереза“ — идеално място за обяснения и любовни клетви, по-хубаво никога не е имало и няма да има, толкова идилично беше с надвисналото синьо небе, с тъмнозеленото море, с вековните стени на храма, с очакваната благословия на дон Клементе за някоя открадната целувка.

Принца обаче не я последва нито към блъсканицата на площада, нито към тишината и спокойствието на църквата над морето. Не напускаше поста си, като че ли беше вързан с вериги, с очи, вперени в щорите на училището. А след като и Марилда не беше причината за неговите въздишки, на коя да ги припишем, освен на дона Флор?

До това заключение стигнаха съседките и приятелките и дори Марилда, въпреки младостта си и липсата на опит:

— Мисля, че на теб ти е хвърлил око, Флор.

— На мен? Луда ли си?

Няколко дни след това, като тръгнаха на пазар с дона Норма, той ги последва и взе същия трамвай. Пушеше цигара след цигара и се усмихваше замечтано и многозначително. Дона Норма за малко да се разсърди, като го забеляза, смятайки, че дона Флор крие нещо от нея.

— Много хубаво… Госпожата да си има ухажор и да не ми каже нищо.

— Не знам кой е… Забучил се е от няколко дена пред нас, по-упорит никога не съм виждала, мислех, че е заради някоя от ученичките, но не е. Реших, че е заради Марилда, и така изглеждаше, но се оказа, че и това не е. Горкичката, даже се натъжи. Не знам какво да мисля…

Страхотно възбудена, дона Норма изследва контето с дълги и неприкрити погледи, които смяташе за най-дискретни и незабележими.

— Страшно е хубав… Само дето е малко прекалено модерен… — И след като го огледа отново, се поправи: — Не е чак толкова модерен, колкото изглежда, и да си призная, прекалено красив е за моя вкус.

— Красив, грозен, не ме интересува…

Слязоха от трамвая, онзи тип след тях. За един миг дона Норма начерта сложен маршрут, за да изясни след тях ли върви натрапникът, или не. Скоро се изясни. Без да се опита да се приближи или да ги заговори, държейки се на безопасно разстояние с кокетната си усмивка и молещия поглед, той не ги загуби нито за миг. Ако влезеха в магазин, заставаше на вратата да ги чака; ако свиеха зад някой ъгъл, следваше ги; ако спряха пред някоя витрина, наблюдаваше ги от съседната. Имаше ли още място за съмнение?

Съседките идваха поотделно или на групи да го видят при стълба. Тъй като беше хубав, с израз, молещ за нежност, за един поглед, за една усмивка, за една надежда, всички заставаха на негова страна, опитвайки се да го отъждествят с описанието от кристалното кълбо. Не беше ли мургав и изискан? Сигурно е човек с диплома и пари. Колкото до годините и други физически данни, може би грешката се дължеше на късогледството на дона Динора, която е видяла зряла възраст вместо млада, здраво тяло вместо хилаво, желязно здраве вместо бледен лик. Според всички съседки най-добре беше ясновидката да се консултира отново с кълбото и картите и да сложи край на тези противоречия.

Така и направи дона Динора сред очакването на възбудения квартал, една надигаща се вълна от симпатии и солидарност с Едуардо, Принца на вдовиците, пуснал котва до електрическия стълб, втренчен в дома на дона Флор, поредното му пристанище на охолство и безгрижие.

Стана обаче така, че в кристалното кълбо и на картите отново се появи волевият образ на величествения четиридесетгодишен мъж с пръстен на дипломиран и виненочервена роза. Тъй като видението беше обвито в дим, както винаги се случва с мистерията на откритията, дона Динора не можеше да уточни какъв е камъкът върху пръстена, който би изяснил веднага професията му. Но можеше с абсолютна сигурност и с известно съжаление към младежа, дето висеше на ъгъла да потвърди, че истинският кандидат няма нищо общо с него, бъдещият годеник щеше да се появи.

Колкото и да се стараеше, приведена над кълбото или над хвърлените карти, съсредоточавайки се върху притоците на Ганг, върху тайните легенди за тибетските храмове, нищо не постигна: скритите сили на ориенталската магия отхвърляха Принц Едуардо (еди-кой си). Същото бе потвърдено и с Ешу и кандомбле, с жертвоприношенията с петли, гълъби и един черен козел, поръчани от Дионизия Ошоси да предпазят дона Флор от злите езици. Ешу затваряше пътя на галантния ухажор, който нямаше равен в утешаването на вдовици и мимоходом грабваше самотните им сърца, спестяванията, среброто, пръстените, скъпоценностите.