Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (33)

1

След шест месеца вдовство дона Флор смекчи строгия дотогава траур, задължаващ я да носи и на улицата, и вкъщи черни затворени дрехи. Единственият нюанс на черното представляваха чорапите с тъмносив цвят.

Затова онази сутрин ученичките (нов, многоброен и симпатичен курс), като я видяха със светла блуза на тъмни щамповани фигури, с гердан от фалшиви перли на врата и малко червило на устните, приветстваха с оживено ръкопляскане веселата учителка. А тя трябваше да чака още шест месеца за зелено и розово, червено и бежово; новите и крещящи модни цветове: турскосиньо, синьо-зелено, лилаво, морскозелено.

Наистина „весела учителка“. Както в стиха на богатата Мага Патерностро. Защото всъщност дона Флор облекчи вътрешния си траур, разкъса воалите на смъртта, когато в навечерието на литургията за навършването на един месец от смъртта зарови в себе си спомените. Запази от уважение към традициите и съседите строгостта на траура, но си възвърна кротката усмивки, услужливостта, интереса към всекидневието, прилежността на домакиня. Все още бе обхваната от известна меланхолия, която я правеше от време на време замислена и придаваше на домакинските й способности ново качество, някакво носталгично очарование — но любопитна към живота наоколо, влагаше усърдие в кулинарното училище, което беше занемарила през този месец.

Престана да произнася името на починалия, като че ли го беше забравила изцяло, като че ли след маниакалната криза се беше съгласила с дона Динора и съмишленичките й, че смъртта на непрокопсаника е била късмет, и най-после намери общ език с клюкарките. Поне привидно.

Онзи път след литургията и след като се върна от гроба, на който постави цветята и знака на ясновидеца от Осаин, тя разтвори прозорците на гостната и позволи най-после светлината на слънцето да огрее къщата, да помете сенките и духовете. Хвана метлата, парцалите и четките и се захвана за работа.

Дона Розилда предложи да й помогне, но пред такова основно чистене тя си замина обратно за Назарет дас Фариняс, тъкмо когато синът и снаха й започваха да хранят класическите надежди за по-добри дни. В крайна сметка кой повече се нуждаеше от постоянна компания, от майчина ласка и грижи, ако не дона Флор, неутешима вдовица, скоро загубила съпруга си? Дона Флор беше самотна и беззащитна, изложена на многобройните опасности на неблагодарното си положение — редно би било дона Розилда като опитна и неустрашима майка да остане с беззащитната си дъщеря, да й помага вкъщи и в разрешаването на многобройните проблеми. Кой знае дали не беше станало някакво чудо, че най-после младото семейство и град Назарет се видяха свободни от майка и свекърва, повече свекърва, отколкото майка. Селесте, снаха и слугиня, даде обет пред Светата дева на отчаянието.

Молитвите й не получиха отговор, по-силен беше светията на дона Флор, пазена, без даже да го знае, от аше и пежи на кандомбле, от цар Кету, Ошоси, ориша на кръстницата Дионизия (Оке!). И така, от дона Розилда се избави вдовицата, ама тя обаче не си тръгна, преди да си покаже рогата, да се намърмори, да се скара със съседите. А на съседите им правеше удоволствие да я тровят и да й налагат условията за съжителство.

Там, в столицата, тя живееше неудобно, къщата беше малка, нямаше отделна стая за нея, спеше на походно легло в помещението, където дона Флор преподаваше теоретичните уроци, нямаше собствен гардероб за дрехите си, а къщата на сина й беше толкова широка, с всички удобства. Освен това в Назарет тя, дона Розилда, не беше коя да е. Не се налагаше само като майка на Ейтор — служещ, с положение в железниците, втори секретар в социалния клуб на Фариняс, един от най-добрите играчи на табла и дама в града (у него се беше проявила сломената дарба на господин Жил), луд по рисуването — рисуваше портрети на всички, възпроизвеждаше цветни репродукции; самата тя украсяваше и се числеше към най-доброто общество на Назарет, хвалеше се с връзките си с хора от столицата като семейство Мариньо Фалкао, доктор Зителман Олива и дона Лижия, журналиста Насифе, дона Мага, индустриалеца Нилсон Коща, с вилата му в Матату, и най-вече с кръстника доктор Луис Енрике, „златната глава“, гордостта на околностите.

В столицата, дори в света на онази новоизлюпена дребна буржоазия, разположила се на няколко улици между площад Втори юли и Санта Тереза, дори там не й обръщаха внимание и не я уважаваха; напротив, не я понасяха. Най-близките приятелки на дъщеря й, дона Норма, дона Жиза, дона Емина, дона Амелия Руас, дона Жаси, не се посвениха да я обвинят за отчаяното състояние на вдовицата, приписвайки всичко на лошия й характер, на обвиненията и ругатните, на нелепата непримиримост към починалия. Трябваше или да промени отношението си към починалия и да престане да говори и злослови по негов адрес, или да си замине. Ултиматум.

И точно затова, в отговор на долната провокация, дона Розилда продължи престоя си въпреки неудобствата на къщата и враждебността на съседите. (Дона Жаси дори намери гледачка за дона Флор — една съмнителна София, нейна кръщелница.) Все пак се разбърза да се връща, когато след литургията научи чрез доктор Енрике, че е назначена от отец Валфредо Мораес на високата служба ковчежник на Дружеството за нови начинания на катедралата в Назарет, в чийто управителен съвет блестяха съпругата на мировия съдия (председателка), на кмета (първа заместничка), на шерифа (втора) и други знаменитости от околността. Отдавна копнееше дона Розилда да попадне сред директорките, даже и като последна дупка на кавала; изведнъж ставаше ковчежник, ни повече, ни по-малко. Светият дух беше осенил отец Валфредо, дотогава толкова безчувствен към въжделенията й.

Подобно назначение струва на свещеника двоумене и съмнения, но влиятелният съгражданин, към когото се обърна, за да си осигури изплащането на значителни суми, постави като условие за решаващата му помощ дона Розилда да заеме завидната служба, напук на сдружението на клюкарките. Долен шантаж, помисли си викарият, но се примири, защото му трябваха парите, а без намесата на доктор Луис Енрике как да раздвижи бюрократичната машина?

Предния ден дона Жизела, с която понякога докторът обсъждаше съдбините на света и несъвършенството на човешкия род, му съобщи:

— Ако дона Розилда не си отиде, бедната дона Флор няма да може да си отдъхне, нито да забрави… А тя трябва да забрави, има комплекси, това е странен случай на болезненост, скъпи докторе, който само психоанализата може да обясни. Между другото Фройд цитира един пример…

Дона Норма, с която беше дошла, я прекъсна навреме:

— Правите едно добро дело, докторе… Махнете тази чума далеч оттук, изпратете я в Назарет, че никой вече не издържа…

„Бедният Ейтор, бедната Селесте, бедните деца…“ — оплака ги докторът и като доктор, и като кръстник. Но между дона Флор, типичен пример по Фройд, и семейството, вече от години малтретирано от дона Розилда, не се подвоуми: пожертва сина и любезната му съпруга, в чиято къща винаги хапваше добре по време на постоянните си пътувания до Реконкаво.

Всеки да си носи кръста, реши той; дона Флор го беше носила седем години: тежък товар беше онзи съпруг. Не беше честно сега, когато е вдовица, да й пробутва дона Розилда — истинска Голгота, кръст, трънен венец, оцет и жлъч.

Без дона Розилда, клюкарките много рядко изкарваха на бял свят името на проклетника, от уважение към изискванията на дона Норма и на дона Жиза, а и защото дона Флор беше започнала нормален живот, след като премина безкрайните пустини на отчуждението. Не предишния живот, а едно спокойно съществуване, защото без присъствието на съпруга й изчезнаха страховете, неприятностите, отчаянието. Всичко това свърши, дона Флор свикна да спи по цяла нощ, без да се събужда. Лягаше си сравнително рано, след обичайните приказки с дона Норма в кръга от приятелки, седнали на изнесените навън столове, коментирайки случки, радиопрограми и филми. Ходеше на кино само с дона Норма и господин Сампайо, с дона Амелия и господин Руас, с дона Емина и доктор Ивес, страстен любител на каубойски филми. В неделя обядваше в Рио Вермельо при чичо си и леля си; чичо Порто както винаги следваше манията си да рисува пейзажи, леля Лита вече застаряваше, но поддържаше в изрядност градината и котките.

Дона Флор не пожела да се присъедини към веселия кръг от хора, събиращ се в къщата на дона Амелия на биска^[1] и „три седмици“. Даже дона Енайде идваше от Шаме-Шаме за следобедните карти. Фанатичните на биска и почитателките на „трите седмици“ направиха всичко възможно да я спечелят, но без резултат, като че ли починалият беше използвал напълно правото на семейството на комар, без да остави нищо за дона Флор. Най-голям враг на хазарта беше аржентинецът керамик, господин Бернабо; дона Нанси даваше всичко да изиграе една ръка на биска, но деспотът беше неумолим: най-много, и то с молби, редеше пасианси, нищо повече.

Така спокойно течеше животът на дона Флор с уроците по кулинария (двата й курса непрекъснато нарастваха) и обществените дейности, позволени за положението й. Не бяха малко задълженията, както може да се стори на пръв поглед: отнемаха й цялото време, като не й позволяваха да се отдаде на тъжни мисли. Без да говорим за поръчките, които беше невъзможно да откаже — за празнични обеди, изискани вечери, банкети или приеми: от ранни зори се отдаваше на работата си в кухнята. И понеже беше взискателна към качеството на ястията, към умората се прибавяше и притеснението.

Идваше да й помага едно момиче на шестнадесет години, дъщеря на друга вдовица, дона Мария до Кармо, наследничка на какаови насаждения, живуща в Ареал де Сима и включена бързо в кръга на дона Норма. Момичето, мургавата Марилда, имаше данни за готвачка и се сприятели с дона Флор, беше непрекъснато с нея и се учеше да готви в свободното от теоретичния курс време. Дона Флор се усмихваше, като я гледаше да шета из къщи, припявайки, с рошави коси, с нежно и кокетно лице; ако мошеникът беше жив, нямаше да има спасение, той нямаше предубеждения относно възрастта.

Както се вижда, не й липсваха занимания в живота на вдовица, времето беше малко, понякога даже не смогваше със задълженията си. Толкова работа, цял куп неща, тежко ежедневие: понякога вечер, като се съблечеше и си легнеше, се чувстваше наистина уморена, нуждаеше се от спокоен сън. Заспиваше веднага щом сложеше глава на възглавницата.

Но след като животът й беше толкова запълнен, как да се обясни постоянното чувство на празнота, сякаш цялата тази дейност, която я грабваше, покоряваше и движеше, беше ненужна и безсмислена? След като поради скромността и икономичността си имаше достатъчно средства да живее прилично, като продължаваше да крие по стар навик парите, щом й беше спокоен животът, защо тогава да е празен и безсмислен?