Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (31)

23

Като се навърши месец от смъртта на Вадиньо, след литургията дона Флор се упъти към пазара на цветята в Кабеса. За втори път излизаше от къщи след онази странна неделя, когато се срещна със смъртта в разгара на карнавала. Първото излизане беше за литургията на седмия ден.

Излезе от църквата, следвана от любопитни погледи. От тезгяха на бара си я поздрави Мандес, а португалецът Морейра, собственик на ресторанта, изрева на жена си, заета в кухнята: „Бързо, Мария, ела да видиш вдовицата“. На улицата трима или четирима мъже й свалиха шапка.

На ъгъла на месарницата черната Виторина се изправи иззад таблата си с абара и акараже: „Здравей, яйя, атото, атото!“. От вратата на аптеката доктор Теодоро Мадурейра направи дълбок и точно премерен за случая поклон. Учителят Епаминондас Соуза Пинто, хвърчащ и задъхан както винаги, с тетрадки и книги под потната си мишница, й протегна ръка:

— Скъпа моя госпожо… Животът… Неизбежното…

Пияниците от павилиончето, дошли за сутрешния аперитив, клиентите от магазина, фермерът Моизес Алвес, който подбираше специалитети за обедите си, излязоха да я видят, кланяха се мълчаливо. Иконописецът Алфредо, приятел на чичо Талес, установил се там наблизо с иконите си, изостави дървото, което работеше, и предложи услугите си:

— Добър ден, Флор. Мога ли да ти бъда полезен?

Дойдоха продавачи със стоката си. Тя купи рози и карамфили, палмови листа и виолетки, гергини и незабравки.

Един висок и слаб негър с остри черти, загадъчно лице, все още сравнително млад, след като изслуша внимателно и почтително механиците и шофьорите от стоянката на такситата и научи коя е дона Флор и защо са тези цветя, се приближи до нея и поиска да му даде няколко за малко. Учудена, дона Флор се съгласи и му подаде букета, от който той избра с ритуално внимание три жълти карамфила и четири морави незабравки. Кой беше този мъж и защо вземаше цветята?

От джоба на палтото си извади тънка плитка, оплетена от тръстика, и един мокан, завърза с него карамфилите и незабравките в малък букет с един-единствен възел.

— Развържи го, като го сложиш на гроба на Вадиньо. Това е да се успокои неговият егун. — И каза на наго с по-тих глас: — Аку̀ або̀!

Черният беше магьосникът Дидѝ, пазител на храма на Осаин, маг от Ифа; много по-късно дона Флор щеше да научи за неговите възможности, за славата му на ясновидец, за титлата му на корикое улокотум в светилището на егуните в Аморейра^[1].

Дона Флор беше облечена цялата в черно от главата до петите, носеше строг траур, защото беше минал само един месец от смъртта на съпруга й. Но малкият воал върху прибраните почти синкавочерни коси не скриваше лицето й, изчезнал беше изразът на мъртвешко отчаяние. Беше още тъжна, но не отчаяна, нито отнесена.

Обвита в лекия ветрец на тази прозрачна утрин, толкова светла и жизнена, дона Флор повдигна очи и се взря в оживената улица и светлините на деня.

Сред свалящи се шапки и поклони, отговаряйки на жестовете и думите на утеха и симпатия, сред шума на града, сред смеещи се и разговарящи минувачи, дона Флор се отправи с букета към гроба на Вадиньо. Вървеше към гробищата, но се връщаше към живота; възстановяваше се.

Не беше, разбира се, предишната дона Флор; беше погребала някои чувства, желанието, любовта, преживяванията в леглото, понеже беше уважавана вдовица. Но жива, способна да почувства светлината на слънцето и галещия ветрец, способна на смях и радост, примирена.