Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (3)

1

Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умря по време на карнавала^[1], една неделна утрин, когато в най-приповдигнато настроение, маскиран като баиянка, играеше самба в един блок^[2] на площад Втори юли, недалеч от къщи. Не беше от блока, току-що се беше присъединил към него в компанията на четирима приятели, всички маскирани като баиянки. Идваха от един бар в Кабеса, където уискито се лееше като река за сметка на някой си Моизес Алвес, какаов плантатор, богаташ и прахосник.

Начело на блока вървеше чудесен малък оркестър от китари и флейти; на кавакиньо^[3] — кльощавият Карлиньос Маскареняс, царят на публичните домове, ах, божествен на кавакиньо! Момчетата бяха облечени като цигани, а момичетата — като унгарки и румънки; никога обаче нито една унгарка или румънка, даже българка или славянка не е играла като тях, като тези мулатки в разцвета на младостта и красотата.

Вадиньо, най-веселият от всички, щом зърна блока да се задава от ъгъла и като чу ритъма на божественото кавакиньо на скелетоподобния Маскареняс, избърза, застана пред една едра румънка, порядъчно мургава, внушителна като църква — пък си беше същинска църква „Сао Франсишко“, покрита с позлатен воал, — и заяви:

— Ето ме и мен, рускиньо моя от Тороро…

Циганинът Маскареняс, и той целият в дрънкулки и стъкълца, с празнични обеци на ушите, наблегна на кавакиньото, флейтите и китарите изплакаха, Вадиньо се впусна в самбата с онзи великолепен ентусиазъм, характерен за всичко, което вършеше, освен за работата. Въртеше се в средата на блока, отмерваше стъпки пред мулатката, извиваше се към нея с кършения, но изведнъж глухо изхърка, залюля се, рухна на земята, на устата му се появи жълтеникава пяна; полъхът на смъртта обаче не можа да загаси щастливата усмивка на непоправим лудетина, какъвто си беше.

Приятелите му още мислеха, че е от ракията, естествено не от уискито на плантатора; не можеха четири-пет чаши да съборят такъв пияч от класа като Вадиньо; освен цялата ракия, насъбрала се от предишния ден на обяд, когато официално откриха карнавала в бар „Триунфо“ на площад Мунисипал, да се е качила в главата му и да го е приспала. Дебелата мулатка обаче не се излъга — тя беше медицинска сестра, свикнала със смъртта, срещаше се с нея всеки ден в болницата. И все пак не чак дотолкова, че да са на „ти“, да й намигва и да й играе самба. Наведе се над Вадиньо, сложи ръка на гърдите му и потрепери, почувства хлад в стомаха и по гърба.

— Боже, та той е мъртъв!

Другите също попипаха тялото, премериха пулса, повдигнаха главата с русите къдри, потърсиха биенето на сърцето. Нищо нямаше смисъл, Вадиньо бе напуснал завинаги карнавала в Баия.