Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

1

Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умря по време на карнавала[1], една неделна утрин, когато в най-приповдигнато настроение, маскиран като баиянка, играеше самба в един блок[2] на площад Втори юли, недалеч от къщи. Не беше от блока, току-що се беше присъединил към него в компанията на четирима приятели, всички маскирани като баиянки. Идваха от един бар в Кабеса, където уискито се лееше като река за сметка на някой си Моизес Алвес, какаов плантатор, богаташ и прахосник.

Начело на блока вървеше чудесен малък оркестър от китари и флейти; на кавакиньо[3] — кльощавият Карлиньос Маскареняс, царят на публичните домове, ах, божествен на кавакиньо! Момчетата бяха облечени като цигани, а момичетата — като унгарки и румънки; никога обаче нито една унгарка или румънка, даже българка или славянка не е играла като тях, като тези мулатки в разцвета на младостта и красотата.

Вадиньо, най-веселият от всички, щом зърна блока да се задава от ъгъла и като чу ритъма на божественото кавакиньо на скелетоподобния Маскареняс, избърза, застана пред една едра румънка, порядъчно мургава, внушителна като църква — пък си беше същинска църква „Сао Франсишко“, покрита с позлатен воал, — и заяви:

— Ето ме и мен, рускиньо моя от Тороро…

Циганинът Маскареняс, и той целият в дрънкулки и стъкълца, с празнични обеци на ушите, наблегна на кавакиньото, флейтите и китарите изплакаха, Вадиньо се впусна в самбата с онзи великолепен ентусиазъм, характерен за всичко, което вършеше, освен за работата. Въртеше се в средата на блока, отмерваше стъпки пред мулатката, извиваше се към нея с кършения, но изведнъж глухо изхърка, залюля се, рухна на земята, на устата му се появи жълтеникава пяна; полъхът на смъртта обаче не можа да загаси щастливата усмивка на непоправим лудетина, какъвто си беше.

Приятелите му още мислеха, че е от ракията, естествено не от уискито на плантатора; не можеха четири-пет чаши да съборят такъв пияч от класа като Вадиньо; освен цялата ракия, насъбрала се от предишния ден на обяд, когато официално откриха карнавала в бар „Триунфо“ на площад Мунисипал, да се е качила в главата му и да го е приспала. Дебелата мулатка обаче не се излъга — тя беше медицинска сестра, свикнала със смъртта, срещаше се с нея всеки ден в болницата. И все пак не чак дотолкова, че да са на „ти“, да й намигва и да й играе самба. Наведе се над Вадиньо, сложи ръка на гърдите му и потрепери, почувства хлад в стомаха и по гърба.

— Боже, та той е мъртъв!

Другите също попипаха тялото, премериха пулса, повдигнаха главата с русите къдри, потърсиха биенето на сърцето. Нищо нямаше смисъл, Вадиньо бе напуснал завинаги карнавала в Баия.

Бележки

[1] Карнавалът в Бразилия се прави всяка година последните три дни преди започването на четиридесетте дена велики пости, предхождащи католическия Великден. — Б.пр.

[2] Карнавално шествие. — Б.пр.

[3] Струнен инструмент. — Б.пр.