Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (29)

21
Скоби с черния Аригоф и красивия Зекито Мирабо

Вадиньо се събуди късно, след единадесет, беше се прибрал призори след тежко препиване. Докато се бръснеше, си даде сметка за необичайната тишина и отсъствието на ученичките от сутрешната трупа. Защо нямаше урок тази сутрин? Едно от момичетата, дребна и крехка мулатка с шавливи очи и предвзети маниери, му хвърляше пленяващи погледи. Вадиньо беше решил вече да я изведе на разходка, когато има свободно време и настроение, за да й покаже дивата красота на пустите плажове и вкуса на отливите. Нежна и стройна като тръстика беше тази потайна Йеда, изящна и свенлива чакаше реда си на опашката. В момента Вадиньо откликваше на сексуално — сантименталните изисквания на Зилда Катунда, най-шавливата от трите сестри Катунда, но чувстваше, че вече идва краят на връзката: суетницата стана взискателна, искаше да го командва, да му следи стъпките, обзе я манията да ревнува даже и дона Флор.

След като не беше свят ден, нито пък почивен, защо нямаше урок? Като излезе от банята, забеляза празничната атмосфера: дона Норма помагаше в кухнята, леля Лита чистеше мебелите, Талес Порто беше седнал на люлеещия се стол с вестници и чашка ликьор. Във въздуха се носеше миризма на празничен обед, но защо този празник без видима причина?

Обилен обед, къщата пълна с приятели, неделни сбирки, ето едно от удоволствията на Вадиньо. Ако не беше толкова зле финансово, щеше по-често да ги събира на рабада^[1], сарапател, манисоба^[2] и ватана. Само да подухнеше ветрецът на сполуката, и веднага подготвяше фейжоада или сушено месо на слънце с каша от маниока, да не говорим за класическото каруру на Козме и Дамиао през септември, за царевичната каша и женипапо на Ивановден. Но този непредвиден обед, какъв, по дяволите, беше празникът? Дона Норма му отвърна с осъждащ тон:

— И имаш смелостта да питаш, Вадиньо? Не си ли спомняш, че днес е рожденият ден на жена ти?

— На Флор? Какъв ден е днес? Деветнадесети декември?

Съседката продължаваше да го мъмри:

— Как не те е срам… Кажи де, какво си й купил, какъв подарък ще направиш на тая светица…

Нищо, дона Норма, нищо не беше купил и си заслужаваше упреците; но беше ли човек, дето да помни рождени дни и избира подаръци по магазините? Жалко, беше пропуснал възможността да направи нещо хубаво, да донесе някакъв голям подарък. Дона Флор щеше да полудее от радост, както на един друг рожден ден, когато даде на дона Норма пари и я помоли да купи „нещо хубаво за спомен, без да забравя шишенце парфюм «Роял Бриар», който тя харесва много“.

Жалко, че не се беше сетил, и то точно сега, когато беше в период на изключителен късмет — печелеше солидно от четири-пет дена насам. Не само на рулетка, бакара и зарове, но и на бишо: седмицата му беше започнала с две последователни печалби по хиляда рейс.

Имаше толкова пари, че изплати една полица, за да спаси кредита и доброто име на един. А онзи не му беше дори и приятел, просто някакъв фукльо, познат от бара и кабарето. А в „Табарис“ същият този познат, от Пара̀^[3], вече много пиян, прие с небивал ентусиазъм и щедрост да стане поръчител на полица, подписана от Вадиньо, за срок от тридесет дена.

След като мина малко повече от месец, Вадиньо беше поканен в кабинета на управителя на банката, където трябваше да се изплати полицата. Откликна веднага на поканата, поддържаше ловка политика на добри отношения с управителите на банковите учреждения, от които беше толкова зависим.

— Господин Вадиньо — каза палачът, между другото добър човек, господин Жоржи Таркинио, — имам тук нещо твое за изплащане…

— Мое? Ами аз на никого нищо не дължа… Може ли да видя…

— Ето виж и плащай…

Вадиньо позна своя подпис и подписа на поръчителя:

— Но, господин Таркинио, защо ме плашите така и казвате, че съм длъжник… Трябва само да се отиде при Раймундо Рейс и да се вземат парите, човекът е въшлив от пари, има кравеферма, произвежда захар, има си адвокатско бюро, ходи до Европа всяка година… Него трябва да извикате тук…

— Естествено ходихме първо при него, той е поръчител… Но заяви, че няма да плати в никакъв случай. Отказа…

Вадиньо беше скандализиран от такова нахалство:

— Няма да плати, отказва, така ли? Но вижте, господин Таркинио, той си има всичко… Ама че циничен и безсрамен тип! В кабарето ръси богатства, има левги земя, говеда, захар, прави каквото си пожелае, в Париж изнасилил наведнъж три жени, истински милионер. А ние вярваме, хващаме се на въдицата на мошеника, приемаме поръчителството, като че е някой свестен тип. Резултат: полица за изплащане, моят кредит разклатен, вие ме викате тук…

— Но, Вадиньо, в крайна сметка ти си взел пари назаем…

— За бога, господин Таркинио… След като този прахосник е нямал възможност да поръчителства, защо се предлага сам? В крайна сметка пое ли той отговорността, пое ли задължението да плати дълга, ако не го платя аз? Пое го и аз бях спокоен… А сега. Не е прав. Такива хора ни злепоставят пред банките. Когато някой подписва поръчителство, то е, защото е в състояние да плати, господин Таркинио. Този Раймундо Рейс трябва да е в затвора, мошеника му с мошеник.

Цялото това абсурдно възмущение, за да го умилостиви и да го подготви да продължи полицата, помисли си господин Таркинио, вече победен. Но каква беше изненадата му, когато Вадиньо бръкна в джоба си и извади оттам пари:

— Виждате ли, господин Таркинио, какви загуби ми носи този тип? Това е резултатът, като си имаме работа с подобни търгаши… А аз винаги съм си подбирал поръчителите… Раймундо Рейс, кой да предположи… Човек се учи, докато е жив…

Даже не усети загубата, късметът му работеше, парите се обръщаха в цветни жетони, излизаха в банкноти и монети, заредиха се през цялата седмица много пиене, страхотни празненства.

Разточителен късмет, чиято връхна точка бе предишната вечер. Вадиньо беше сънувал Зе Сампайо и дори не си направи труда да погледне „Книга на предчувствията“. За какво? Мечка, положително, и така излезе: мечката се падна на стоте, на десетте и в групата; после печалбата се умножи в „Табарис“ на „френски заек“ и на бакара. Черна нощ за банките, защото Вадиньо непрекъснато печелеше, без да прекалява, но твърдо и непрестанно, докато черният Аригоф, като че дяволът се бе вселил в тялото му, изкара деветдесет и шест хиляди рейс за по-малко от десет минути на рулетка.

Негърът се появи в края на нощта, малко преди крупието да обяви последното завъртане. Идваше от „Трите дука“ с подвита опашка, рондата му беше глътнала и последните монети. Беше минал през „Абайшадиньо“ и през капана на Кардозо Переба и завършваше там, в „Табарис“, последно пристанище на това нещастно плуване.

„Табарис“ беше нещо като кръстовище, полуказино-полукабаре, експлоатирано от концесионерите на хотел „Паласе“. Там се представяха добри артисти, наети за „Паласе“, и други — второкласни, като се почне от стари развалини в края на кариерата и се стигне до момиченца още в пубертета, всички закриляни от господин Тито, администратор с неограничени права. За първите му беше жал, нямаше нищо по-меланхолично и по-трагично от една стара артистка без договор. Другите ги обучаваше и изпитваше в мръсния си кабинет; ако не ставаха за сцената, превръщаха се в обикновени проститутки. С напредването на нощта „Табарис“ приютяваше посетителите на „Паласе“, по принцип хора с положение и пари, и измета от различни кръчми, от „Абайшадиньо“, дупка с претенции за казино, до бордея на Паранагуа Вентура. Всички идваха там да завършат нощта, за последен опит и с последна надежда.

Влезе Аригоф и съгледа тържествуващия Вадиньо, заобиколен от тълпа любопитни, възхищаващи се от височайшето му представяне на бакара, с Мирандао отляво, който му измъкваше от време на време по някой жетон, отдясно различни дами, а между тях сестрите Катунда. „Братко, дай ми бързо едно жетонче, че вече затварят“ — примоли се Аригоф с патетичен шепот. Залисан в картите, Вадиньо бръкна в джоба си, извади един жетон, без да погледне стойността му. Беше евтин, от пет мил-рейс, но негърът не искаше повече. Изтича към рулетката, сложи подаянието на 26, където топчето се закова, а след това повтори два пъти числото. Десет минути по-късно играта свърши, Аригоф събра деветдесет и шест милиона рейс, Вадиньо дванадесет милиона, без да се броят милион и триста в солидарния джоб на Мирандао.

В тази чудна нощ черният Аригоф, изискан и елегантен като британски лорд, поръча и плати предварително направата на шест костюма от най-хубав бял английски лен. Много отдавна дължеше шестдесет хиляди мил-рейс на Аристидес Питанга, шивач по професия, запален и страхлив играч на рулетка. Скъперничеството не му позволяваше да играе повече от един-два пъти на вечер, обикаляше масите и се вълнуваше от залаганията на другите, изказвайки предположения, впускайки се в коментари за добрия и лошия късмет.

Много отдавна шивачът се молеше от душа да се уреди тази сметка и след блестящото представяне на взискателния и хитър клиент загуби спокойствие и етичност, изрови дълга от сметките за приходи и разходи, поиска си го там, на място, пред очите на играчите и леките жени. Негърът не се смути:

— Шестдесет хиляди мил-рейс? За онези дрехи? Кажи ми, Питанга, колко взимаш днес за един костюм от бял лен?

— Обикновен лен ли?

— Английски, С 120, кремав. От най-доброто, което има на пазара.

— Ами… около триста хиляди…

Аригоф бръкна в джоба си и извади няколко банкноти по петстотин:

— Ето ти тогава два милиона… Направи ми шест костюма. Извади си шестдесетте хиляди и задръж рестото като бакшиш за това, че си правиш труда да идваш да си прибираш сметките от клиентите на игралната маса…

Хвърли парите в лицето на шивача и му обърна гръб, докато онзи, объркан, събираше парите по земята, освиркан от дамите.

Истински рицар беше този Аригоф и по вид, и по държане и затова като добър рицар нищо друго не бе правил в живота си, освен да играе на комар; беден като Йов, изискан, майстор на капоейра, бе му забранено да влиза в хотел „Паласе“, защото веднъж предизвика огромна бъркотия, когато едно глезено мамино синче, надъхан расист, виждайки безупречния Аригоф, целия в бяло, се изсмя и каза: „Вижте, маймуната избягала от цирка“. Салонът стана на трески, а майтапчията и до днес показва белега от бръснач на лицето си.

Победата на двамата приятели бе повод за празнична вечеря под знаменитото ръководство на Шимбо. На масата бяха, освен домакините, Мирандао, Робато, Анакреон, Пе де Жеге, архитектът Лев Сребърния език, журналистите Курвело и Жоао Батиста, бакалавърът Тибурсио Барейрес и един изискан букет дами, да ги наречем артистки, като задоволим по този начин претенциите на сестрите Катунда, копнеещи за финеса на бляскавото общество, събирано в публичния дом на дебелата Карла. Тези сестри Катунда, „артистки с полиморфен талант“, както беше писал Батиста в „Безпристрастният“, бяха три интригантки, деца от една майка, Жасинта Апаня-о-Баго^[4], и от различни бащи. Най-голямата почти черна, най-малката почти бяла, средната привлекателна мулатка, като общото помежду им беше само майката и липсата на музикален слух. Бяха слаби в пеенето, но чудесни в леглото, където се проявяваха наистина като полиморфни, според твърдението на същия Жоао Батиста, чиято заплата във вестника и малкото припечелени извънредно тук и там пари отиваха за предприемчивите сестри. Опознавайки триото една по една, журналистът още не беше решил коя е най-добра и политехнична. Средната, Зилда, имаше слабост към Вадиньо.

Лев Сребърния език и адвокатът искаха да вземат и „Хонолулу Систърс“, за да стане още по-бляскава вечерята. Тези „систърс“ не бяха никакви сестри, а още по-малко идваха от Хонолулу; две черни северноамерикански, тъмнокожи и силно пластични — крехката и нежна козичка Жо и яката и мускулеста пантера Мо. Общото помежду им, освен безупречните тела, бяха приятните гласове и странното поведение: не приемаха покани за разходки, за вечери, серенади, къпане в морето към Итапоъ, лунни вечери в залива Абаете, нито сядаха да пият на масата на който и да е клиент. Дори банкерът Фернандо Гоес, висок, красив, елегантен ерген, който пленяваше жените, не можа да ги има, но въпреки това беше дошъл в „Паласе“ само да ги чуе и отвори бутилка френско шампанско. Жо и Мо пееха спиричуъл^[5] и джаз, танцуваха с разголени гърди и задници, но се държаха настрани — винаги сами двете; до излизането им на сцената седяха полускрити на една дискретна маса в ъгъла, хванати за ръце, пиейки от една чаша. След номера се качваха в стаята си и не искаха да разговарят с никого.

Грандиозна беше вечерята, с вино и шампанско, сестрите Катунда надминаха себе си по артистичност, настъпи обща еуфория, която не обхвана младия бакалавър Барейрос, все още вкиснат от отказа на американките, тия „долни мъжкарани“ — и той пиеше с гняв, безразличен към чуруликанията на дебелата Карла, предлагаща му утеха и поезия. Като дойде време за сметката, Аригоф почти се сби с Вадиньо, отказвайки му правото да допринесе, макар и символично, за плащането. Негърът, още с дявола в душата, обяви, че ще смята тежка обида за честта му каквото и да е предложение за финансова подкрепа.

Рожденият ден на дона Флор се случи в седмица с много късмет, Вадиньо беше така „подплатен“, че бе готов да изпълни похвалното си намерение да допринесе за домакинските разходи — рядък случай. Дона Норма продължаваше да настоява сърдито:

— Какво ще поднесеш на жена си?

Вадиньо се усмихна на съседката и й го върна:

— Какво ще подаря на Флор? Ами ще й дам каквото ми поиска, каквото и да е то… Каквото тя поиска…

Дона Норма отиде да извика рожденицата: „Моето момиче, избирай си каквото искаш“; дона Флор дойде от кухнята, бършейки ръце в престилката:

— Вярно ли е, Вадиньо, че ще ми подариш каквото искам? Не се ли подиграваш с мен?

— Казвай…

— Няма ли да се изметнеш? Мога ли да искам?

— Когато обещавам, знаеш, че изпълнявам, моето момиче…

— Тогава… подаръкът, който искам, е да отида да вечерям с теб в „Паласе“.

Каза го разтреперана, защото той никога не би допуснал да попадне в неговия свят, сред комарджиите; тя познаваше отблизо само Мирандао, на чието дете бе кръстница, единствения, който посещаваше често дома им. Някои от тях беше виждала от време на време, на други бе чувала само отблъскващите имена. Даже и Анакреон, толкова уважаван от Вадиньо, беше се появявал най-много пет или шест пъти през тези седем години, а колкото до Аригоф, бе идвал само веднъж в неделя за обед.

Светът на дона Флор бяха улицата, кварталът, ученичките, Рио Вермельо, улица Алво, Бротас, връзките с добри хора; нямаше нищо общо с непостоянния живот на мъжа си. Вадиньо никога не бе допускал дона Флор до съмнителните локали на комара, до царството на рулетката и заровете, съпругата трябваше да си стои вкъщи, какъв дявол щеше да търси на такива места?

— Достатъчно и предостатъчно е, че говорят лошо за мен. Ти не си за тази среда.

Не помагаха доводите й, че хотел „Паласе“ е елегантен център, място за срещи на най-висшето общество. Да вечеряш в бляскавия му салон, да танцуваш в ритъма на най-добрия държавен оркестър; да присъстваш на представленията на звезди от радиото и театъра, идващи от Рио и Сао Пауло, това беше програма на най-изисканите хора. Там дамите от Граса и Бара показваха последните си тоалети, а някои от тях, като връх на свободомислие, залагаха и жетони на рулетката. Игралният салон беше като продължение на танцувалната зала; широк сводест проход маркираше незабележимата граница.

Защо тоя непоклатим отказ? Защо, Вадиньо? Дона Флор преминаваше от молби към настояване, от увещания към кавги:

— Ти не ме водиш там, за да не видя проститутките ти…

— Не искам да те виждам по тези места…

Нима дона Норма не ходеше с господин Сампайо в „Паласе“, и то не един път, когато имаше някакво сензационно представление? Аржентинците, онези от керамиката, не изпускаха нито една събота, въпреки че Бернабо беше враг на каквато и да е хазартна игра. Ходеха да хапнат, да потанцуват, да ръкопляскат на артистите. Но Вадиньо не се оставяше да го предумат и като нямаше други доводи, се измъкваше с многозначителното обещание:

— Ще се намери случай…

И ето че най-после се появи този толкова отлаган случай. Дона Флор даже не искаше да повярва, когато той, хванат натясно и без да може да се измъкне, се съгласи, макар и пряко волята си:

— Щом толкова искаш… Все някой ден трябваше да се случи…

След като бе взето решението, проектът се разви, поканата включи чичото и лелята, дона Норма — и заради нея Зе Сампайо, — дона Жиза. Леля Лита благодари и отказа: желание не й липсваше, но откъде вечерни рокли, тоалети за нивото на „Паласе“? Гореше от желание да отиде и дона Норма, една нощ в „Паласе“ беше върхът, но господин Сампайо бе непреклонен: прекрасна съседка беше дона Флор, уважаваше я, а и самият Вадиньо му беше симпатичен, благодареше за поканата, но не можеше да я приеме. През седмицата Сампайо лягаше в девет и ставаше за работа в шест сутринта. Ако беше за съботно представление или в неделя следобед, с удоволствие. Колкото до това, дона Норма да отиде в „Паласе“ сама, неговите извинения: изобщо не можеше да става и дума. Посетителите на подобни локали се характеризираха с това, че включваха най-доброто и най-лошото, една смесица от бохеми и нахалници, нямащи никакво уважение към семейството.

Един от малкото пъти, когато беше ходил там, завлечен от дона Норма, копнееща да чуе един французин педераст (господин Сампайо никога не беше виждал по-женствен тип и въпреки това жените въздишаха по него), стана неприятен инцидент. Достатъчно беше Сампайо да напусне масата за миг, принуден от нуждата да отиде до тоалетната, за да се появи веднага един натрапник, желаещ да си побъбри с дона Норма, и да я покани на дансинга, хвалейки тоалета й, като че ли тя беше коя да е. Господин Сампайо не наби нахалника само защото познаваше семейството му, майка му, дона Белиня, двете му сестри, най-изискани дами, негови добри клиентки, както и самия пройдоха, поклонник на комара и бохемския живот, Зекито Мирабо, известен сред леките жени като „красивият Мирабо“.

Така придружителите се сведоха до учителката Жиза, щастлива от поканата заради възможността да чуе „Хонолулу Систърс“ и да проникне със социологичното си и психоаналитично око в очернения свят на хазарта, установявайки неговата метафизичност.

Дона Флор прекара остатъка от деня в трескава подготовка: да избере с помощта на дона Норма и дона Жиза роклята, ръкавиците и шапката, обувките и блузата. Тази нощ в салоните на „Паласе“ трябваше да бъде най-красивата от всички, най-елегантната, без да може някоя друга да се мери или сравнява с нея — нито знатните дами от Граса с рокли от Рио, нито държанките на банкери или какаови плантатори с украшения от Париж. Тази нощ щеше най-после да премине през забранената врата.