Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (27)

19

Без него не знае да живее, не може да живее. Как да свикне, след като е друга светлината на деня, обвит в металносивия залез, където живи и мъртви се смесват в едни и същи спомени. Толкова картини и хора около Вадиньо, толкова смях и плач, бъркотия, горещина, дрънкане на жетони, глас на крупие. И само в глъбините на съзнанието животът запазва целостта си със светлината на утрото и звездите; остава победоносен над този мъртвешки залез, над агонията на смъртта.

Будна в желязното легло, самотна, дона Флор потегля по пътищата на отминали неща към пристанища на хубавото, към бурни морета. Събира разпръснати мигове, имена, думи, някой звук от кратка мелодия, сверява календара. Иска й се да пробие стоманения пояс на този залез, зад него са трудовият ден, нощната почивка, животът. Не сивото ежедневие на траура, не задушаващото вегетиране в кални тресавища, какъвто беше животът й без Вадиньо. Как да се измъкне от черупката на смъртта, как да премине през тясната врата на това голо време? Не знае как да живее без него.

Понякога Вадиньо беше толкова лош, колкото го мислеха дона Розилда, дона Динора и другите съседки. В други случаи обаче те не бяха прави, обвиняваха го без причина. Самата дона Флор беше постъпвала така неведнъж.

Един ден например той замина набързо, дона Флор научи в последния момент и си помисли най-лошото, реши, че го изгубва завинаги. Не й се вярваше, че ще се върне от Рио де Жанейро с фееричните светлини, с казината, със стотиците жени на разположение. Колко пъти беше чувала Вадиньо да казва: „Един ден ще изчезна в Рио, там е животът, никога няма да се върна…“.

Чиста лудост беше онова заминаване. Понеже се нуждаеше от пари, Мирандао измисли поход със студенти по агрономия, с цел да посетят „учебните центрове на Рио де Жанейро“ през ваканцията. Обиколи търговците с още петима колеги, като взе пари от кого ли не. Оскуба търговци, банкери, посредници, магазинери, политици на власт и в опозиция. След няколко дена събраха внушителна сума и се появи нов проблем: от ухажване на политиците или от истински чувства на уважение на три пъти сменяха името на групата. От трите високопоставени имена към кое да се насочат? Мирандао предлагаше едно изключително лесно разрешение — да разделят помежду си парите и да разпуснат групата там, на място, като обявят, че учебните центрове са били посетени. Но петимата колеги се опълчиха единодушно: искаха да осъществят пътуването, да опознаят Рио (предлагайки включително, ако им се отдаде удобен случай, да посетят и факултета по агрономия).

След като се сдобиха с безплатните билети, изискани от Държавния секретариат по земеделие — групата смени името си за четвърти път в чест на щедрия държавен секретар, — в деня на тръгването, почти в самия час на отплаването на парахода, се случи нещо непредвидено: един от шестимата мошеници го втресе малария, лекарят му забрани да пътува, а вече нямаха време да търсят друг на негово място, нито да продадат на износна цена излишния билет.

Вадиньо придружаваше Мирандао до пристанището и чу разговора. Изведнъж онзи го попита:

— Ти защо не дойдеш, хем ще използваш билета.

— Не следвам агрономия…

— Хайде, хайде… Само затова ли… Само че побързай, параходът тръгва след два часа…

Това бе времето, необходимо да изтича до къщи, да вземе няколко чифта гащи и няколко ризи, синия костюм от кашмир, докато Мирандао, приятел за всякакви случаи, се бореше със сълзите на дона Флор.

Никога вече нямаше да се върне, сигурна беше. Не беше толкова глупава, че да повярва на нелепата история за „студентския поход“, за пътуване с учебна цел. След като Вадиньо не беше никакъв студент, как щеше да участва в студентски поход? Вадиньо се учеше единствено по „Книга на предчувствията“ с пълните тълкувания на сънища и кошмари, необходими за този, който иска да спечели на бишо. Тръгваше без съмнение след някоя мръсница към пропастите на разврата в Рио де Жанейро. Колкото повече се кълнеше Мирандао в святата памет на майка си, в здравето на децата си, толкова по-скептична ставаше дона Флор; тези приказки не бяха за вярване. Защо, след като Мирандао беше приятел, да й причини такава болка и да се подиграе с чувствата й с толкова долнопробни лъжи? След като не я уважаваше, защо я покани да стане кръстница на детето? Ако Вадиньо искаше да я зареже, да тръгне след първата уличница и да се премести в Рио — да се държи поне като мъж, да дойде сам, да каже истината, да не изпраща приятеля си с подобни дрънканици, да не злоупотребява с приятелството им, да не я прави на идиотка. „Но това е самата истина, кръстнице… Кълна се, че след един месец сме тук.“ За какво е цялата тази комедия? Вадиньо никога вече нямаше да се върне, тя беше сигурна.

Върна се обаче на предвидената дата с групата — в съществуването й дона Флор вече се беше убедила, защото най-големият син на дона Синя̀ Тера, нейна ученичка, участваше в пътуването и в едно писмо пишеше, че Вадиньо е „страхотна компания“. Не само че се върна, но й донесе и чуден копринен плат, вносен, красив и скъп. Доказателство за късмета на рулетката, помисли си дона Флор, и за това, че Вадиньо не я беше забравил по време на разходките, празненствата, нощните сбирки и игри в Рио. „Как да те забравя, моето момиче, като отидох само да направя услуга на момчетата, групата не можеше да остане непопълнена.“ Върна се с жилетка, истински кариока, говореше изискано. Беше завързал приятелства, цитираше имена: певеца Силвио Калдас, Беатрис Коща, звезда в театъра.

На Силвио беше представен от Каими в казиното на Урка, където последният имаше договор. Вадиньо се разсипваше да го хвали колко бил естествен и скромен. „Даже не личи, че е знаменитост, ще видиш, като дойде тук. Каза ми, че ще идва през март, и аз му обещах, че ще направиш за него обед с всички ястия от Баия. Той разбира от кухня.“ С какво удоволствие би приготвила дона Флор този обед, ако един ден й се отдадеше тази далечна възможност; тя беше ентусиазирана почитателка на певеца, слушаше го по радиото, гласът му беше толкова бразилски!

Загърната в копринения плат, който се плъзгаше по раменете й, като ту я покриваше, ту я разголваше, щастлива от завръщането на Вадиньо, разцъфнала в усмивки и въздишки, тя беше отново в леглото със съпруга си. Едно съвсем мъничко угризение правеше любовта по-сладка: беше го съдила криво, нападателно и несправедливо, беше се съмнявала в него, в „своя най-красив студент“.

Едно от нещата, за които дона Флор никога не научи, бяха усилията, положени от Мирандао, да изтръгне Вадиньо от обятията на Жози и да го натовари обратно на парахода. Жози казваха на лузитанката Жозефина, хористка от Португалската увеселителна компания „Беатрис Коща“, която изгаряше от любов по баиянеца (и обратно). Запознаха се, когато групата, получила безплатни билети за Театъра на Републиката, отиде зад кулисите след представлението да поздрави Беатрис, нейните артисти и хористи. Вадиньо хвърли око на Жози още докато беше облечена като продавачка на риба, Жози огледа набедения студент от горе до долу и половин час по-късно двамата ядяха бакаляу в някаква кръчма наблизо. Жози плати сметката, тази и всички останали до неговото заминаване. Раздвоен между португалката и казината, Вадиньо съвсем забрави датата на отпътуването за Баия. Мирандао трябваше да прояви настойчивост, да бие на чувства:

— Стига ми, дето веднъж видях кръстницата да плаче — повече не искам… Ако се върна без теб, какво ще каже кръстницата?

Дона Флор никога не научи за това, както не научи и за истинския произход на парчето коприна — не беше купено в Рио, а спечелено на покер на борда в навечерието на пристигането в Салвадор, когато участниците в екскурзията, вече съвсем без пари, залагаха на карти подаръците и сувенирите от столицата. От един студент Вадиньо спечели коприната, от друг — чифт лъскави лачени обувки и папийонка на сини точки, много модерна. Срещу тези съкровища заложи чудната снимка на Жози, голяма и цветна, в позлатена рамка със стъкло, на която мръсницата се явяваше в една театрална сцена по гащи и сутиен, с вдигнат крак, влудяваща! С изискан почерк беше написала: „На моето любимо баиянче, от неговата любеща Жози“. Накрая след дълги битки снимката беше спечелена от друг участник в пътуването, млад адвокат, желаещ да предизвика завист у приятелите си с разкази за сензационни успехи в столицата. По такъв начин Жози финансира връщането на Вадиньо и допринесе за щастието на дона Флор. Дона Флор се разтапяше в ръцете на съпруга си, коприната я покриваше и най-накрая падна от кревата.

Как да живее без него? Задушавана от самотата, тя се луташе в онази мъгла като окована във верига, как да прекрачи границите на непреодолимото желание? Как да открие отново слънчевата светлина, падането на здрача и появата на звездите в небето, как да погледне хората? Не, без него не знаеше как да живее и се затваряше в мъглявината от печал, смях и вълнения, в неговия винаги изненадващ свят.

Съседките можеха да си спомнят лошите времена, горчивината, разприте, низостите, свързани с търсенето на пари, нощите, прекарани извън къщи, кой знае, може би с жени или във водовъртежа на хазарта. Но защо не си отваряха мръсните усти, за да си припомнят вълнуващите дни от гостуването на Силвио Калдас, когато дона Флор нямаше и минутка почивка, нито помен от тъга? Прекрасна седмица, без нито една неприятна случка. Дона Флор пазеше в паметта си всяка подробност, толкова много радост, истински празник. През тази седмица тя беше, така да се каже, царица на целия възбуден квартал; от Кабеса до площад Втори юли, от Ареал де Сима до Ареал де Байшо, от Содре до Санта Тереза, от Прегиса до Миранте дос Афлитос. Къщата й беше пълна — хора известни, наистина известни, чукаха на вратата, питаха може ли да влязат, защото, въпреки че отседна в хотел „Паласе“, Силвио се развихри в къщата на Вадиньо; там приемаше и разговаряше, като че ли това беше собствената му къща, а дона Флор негова по-малка сестра. Без да броим познатите като Селестино, доктор Луис Енрике и самия дон Клементе Нигра, в къщата й дойдоха най-видните от Баия, било за прословутите обеди, било при други случаи, за да поздравят известния певец, да стиснат ръката му. Посещения, способни да доведат дона Розилда до екстаз, до връхна точка на възбуда, ако тя не се намираше, за щастие, в Назарет дас Фариняс, отравяйки живота на снаха си, която според писмото на Ейтор чакаше най-после първото си дете.

За този обед дона Флор пазеше най-жив спомен и изрезки от вестниците. Двама журналисти, приятели на Вадиньо, същият онзи Жовани Гимараес, вечно разправящ вицове, и един негър, някой си Батиста, женкар с впечатляваща слава по публичните домове, и двамата прочути чревоугодници, описаха събитието във вестниците си. Жовани писа за „несравнимото угощение, дадено в чест на забележителния певец от господин Валдомиро Гимараес, прилежен общински чиновник, и от височайшата му съпруга, дона Флорипедес Пайва Гимараес, чиито кулинарни способности съперничат с добрината й и с безупречното й възпитание“. А негърът Батиста се разнежваше от количествата блюда: „… най-изисканият и обилен банкет, на който бяха поднесени, ненадминати по вкус, основните лакомства на баиянската кухня, без да се броят дванадесетте десерта, доказателство за величието на нашата кулинария и за достойнствата на вълшебните ръце на госпожа Флор Гимараес, съпруга на нашия абонат Валдомиро Гимараес, прилежен служещ в общината, изискан и трудолюбив човек“. Както се вижда, двамата чревоугодници се бяха почувствали толкова сити и доволни, че хвалеха не само храната и умението на дона Флор, но и произведоха твърде преувеличено Вадиньо в изискан, трудолюбив и примерен служещ.

Защо съседките не си спомняха този неделен обед? Къщата беше толкова пълна, че никой не можеше да се помръдне, а масите — отрупани с храна. Доктор Кокейжо от съда, музикант в свободното си време, държа реч в чест на изкуството на дона Флор; поетът Елио Симоес обеща да напише сонет за възхвала на подправките на „очарователната домакиня, пазителка на големите традиции, жрица на дендето и пипера“. Между другото всички съседки присъстваха, без да престанат да клюкарстват; видяха кога Силвио взе китарата и изля влюбената си бразилска душа. На пътната врата се събраха хора да слушат; в пет следобед имаше още много гости и всякакви нахалници пиеха бира и ракия, искаха нови песни от трубадура, а той изпълняваше желанията на всички.

Най-хубавото обаче, надхвърлящо похвалите на присъстващите, по-хубаво от речите и стиховете, това, което дона Флор слагаше дори над песните на Силвио Калдас, това, което изпълваше с мир и хармония небето и морето, беше поведението на Вадиньо. Не само че се нагърби с всички разходи по обеда (Откъде успя да намери толкова пари наведнъж? Само сладкодумието на Вадиньо беше в състояние да направи такова чудо…), но и него ден не се напи, пи с мярка, прави компания на гостите, като истински домакин. И когато певецът извади китарата, без да чака да го молят, с желанието да свири и пее в дома на приятелите си, когато поблагодари за обеда и нарече дона Флор „Флорзиня, сестричке моя…“, Вадиньо седна до съпругата си и я хвана за ръката. Сълзи напираха в очите на дона Флор, такова вълнение вече беше прекалено много за нея.

Как да живее без него? Как да намери отново нежността и изненадата, как да свикне? По онова време във вестника се появи вестта за краткото гостуване на певеца в „Паласе“ и „Табарис“. По покана на кметството щял да даде и една серенада в Кампо Гранде, така че народът да има възможност да го чуе и да пее с него. Дали Вадиньо беше отишъл да го чака, или не знаеше новината?

Като се върна преди няколко месеца от Рио, в устата му беше само Силвио Калдас, за друго не говореше. Беше му обещал дори обед, приготвен от дона Флор. Истински абсурд… Толкова известен човек, сензация на вестниците, сниман по кориците на списанията, една седмица в Баия нямаше да му стигне само за поръчките и поканите на богатите; даже и да искаше, откъде щеше да намери време да обядва в къщата на бедни хора? „От представители на висшето общество се организират редица чествания, за да се отбележи присъствието на големия артист между нас“, известяваше вестникът. С най-голямо удоволствие тя би се заела с трудоемката задача по приготвянето на обеда, решена да вложи и дребните си спестявания, скрити в един от краката на леглото, да похарчи парите за месеца, да направи дългове, ако е необходимо, само и само да посрещне вкъщи такъв гост и да му предложи истинска баиянска кухня. Не се съмняваше в приятелските връзки, установени в Рио. Нали певецът беше постоянно около игралните маси? Но оттам до идването на такава звезда у тях разстоянието беше голямо. За Вадиньо обаче нито разстояния съществуваха, нито каквито и да е пречки, всичко за него беше лесно, в живота нямаше невъзможни неща. Обзета от меланхолия, дона Флор сподели с дона Норма:

— Измишльотини на Вадиньо… Какви ли не ги съчинява… Обед за Силвио Калдас, представяш ли си?

Дона Норма обаче се впечатляваше:

— Кой знае дали няма да дойде? Ще трябва да затворят магазините…

Дона Флор се задоволяваше с много по-малко:

— Аз ще съм доволна да отида на серенадата… Просто тъй, ако има с кого… Ако не, здраве да е.

— За компания не се притеснявай, аз ще ида при всички случаи. Ако Зе Сампайо не иска, да си гледа работата и да си седи сам вкъщи. Ще ида с Артур…

В програмата по радиото от деветнадесет часа обявиха изпълненията на певеца за същата вечер: от полунощ в елегантния салон до игралните зали на хотел „Паласе“ щеше да пее за семействата, а от два часа в „Табарис“ — за бохемите и леките жени. Дона Флор се прибра, като си мислеше, че в цялата тази суетня около певеца само едно нещо е сигурно: нямаше смисъл да чака завръщането на Вадиньо; след като Силвио Калдас е дошъл, все едно че няма съпруг. Когато призори си тръгнаха от кабарето, последните нощни часове на Баия щяха да ги отведат към тайнствата на Пелоуриньо, към „Седемте врати“, към морето и гемиите на „Рампата“ на пазара.

Заспа и сънува. Един объркан сън, в който се смесваха Мирандао, Силвио Калдас, Вадиньо, брат й Ейтор, снаха й, дона Розилда. Всички се намираха в Назарет дас Фариняс и дона Флор помагаше на бременната си снаха, която беше вързана с верига за чадъра на свекърва си. Новините от вестниците и радиото и писмото на брат й се смесваха в странния сън. Вбесена, дона Розилда искаше да знае защо Силвио Калдас е в Назарет. Ами защото, обясни той, е дошъл с единственото желание да придружи Вадиньо в една серенада за дона Флор. „Втриса ме от серенади“ — изръмжа дона Розилда. Но той си извади китарата и кадифеният му глас събуди хората от Реконкаво в нощта на Парагуасу… Дона Флор се усмихваше, затоплена в съня си.

Гласовете от улицата се засилваха, дона Флор се събуди, но сънят я преследваше като в приказките, песента се приближаваше, сън ли беше или истина? Хората вече се будеха и тичаха да видят. Дона Флор облече набързо един пеньоар и отиде до прозореца.

Там бяха Вадиньо, Мирандао, Едгар Коко, невероятният Карлиньос Маскареняс, бледият Женер Аугусто от кабаретата в Аракажу. А сред тях, с китара в ръцете, с пълен глас Силвио пееше за дона Флор:

… под звуците на любовната песен,

по струните на звучната китара…

Имаше серенада, цялата улица се развълнува; имаше и обед в неделя, за него писаха дори вестниците; в понеделник Силвио дойде да приготви вечерята, донесе си всичко, облече една престилка, отиде в кухнята, наистина знаеше да готви. През другите дни нямаше време, влизаше и излизаше, но ходиха заедно да гледат капоейра. И все пак от всичко, което се случи през седмицата, нищо не можеше да се сравни с народния празник във вторника, преди тръгването на Силвио за Ресифе. Вечерта при пълнолуние, от високия подиум на Кампо Гранде, той пя за тълпата, за народа, събран на площада.

Дона Флор даже и не попита Вадиньо дали ще ходи: той не се отделяше от приятеля си. Съобщи му само, че и тя ще присъства, възползвайки се от компанията на дона Норма и на господин Сампайо — дори търговецът на обувки беше надвил вечната си умора, за да отиде на концерта.

Какво бе учудването на дона Флор, когато веднага след вечеря пристигна таксито на Циганина: Вадиньо, Силвио и Мирандао идваха да я вземат. „А кръстницата?“ — попита тя Мирандао. Избързала напред с дечурлигата, сигурно вече е на площада. Докато дона Флор се приготвяше, те пиха по една ракия с лимон.

Тя и Вадиньо седнаха на местата, запазени за високопоставените. Губернаторът не дойде, беше принуден да остане на леглото, болен от грип, но близо до двореца монтираха високоговорители, така че негова светлост и съпругата му можеха да слушат. На столовете седнаха кметът и жена му, шефът на полицията с майка си и сестрите си, директорът по образованието, комендантите от военната полиция и пожарникарите с роднини, доктор Жорже Калмон и други светила. Сред цялата тази плеяда величия и дона Флор — усмихна се на Вадиньо:

— Съжалявам само, че майка ми не може да види това… Нямаше да повярва… Ние двамата седнали с правителството…

Вадиньо се засмя подигравателно и каза:

— Майка ти е една дърта кокошка и не знае, че в живота важат само любовта и приятелството. Всичко останало е вятър, всичко е суета, не си струва…

Изведнъж прозвуча акорд на китара и веселата глъчка на площада замря. Гласът на Силвио Калдас, пълнолунието, звездите и вятърът, дърветата в парка, смълчалите се хора — дона Флор затвори очи, облегнала глава на рамото на съпругата си.

Как да живее без него, как да прекоси тази пустиня, да премине през този здрач, да излезе от това тресавище? Без него всичко е вятър, не си струва да живееш.