Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

18

Когато Вадиньо се върна онзи следобед, дона Флор веднага се сети коя е причината за това ненавременно появяване. Колкото повече свикваше с поведението му, толкова повече се уверяваше: при други случаи той никога не се държеше толкова дискретно с ученичките, а сега седеше почти скрит в ъгъла на стаята, остана спокойно да довършат практическото занятие — торта за рожден ден. Момичетата от новата група се смееха, наистина бяха любопитни да се запознаят с толкова одумвания съпруг на учителката, който имаше странна слава: Вадиньо беше известен по свой начин. След като свърши урокът, сред възклицания и похвали бяха поднесени резени торта и чашки какаов ликьор — специалитет на заведението, гордост на дома Флор, чието майсторство в приготвянето на ликьори с яйца и плодове не падаше по-долу от славата й на готвачка тогава, с известна гордост, тя го представи:

— Вадиньо, моят съпруг…

Нямаше нито една шега, нито едно двусмислено изречение, нито едно намигване. Вадиньо се държеше сериозно, беше почти тъжен, дона Флор познаваше смисъла на това поведение и се страхуваше от него. Ах, ако можеше да задържи ученичките и целия следобед, и през нощта, да продължат приказките, дори с риск хитрецът да почне пак с неговите номера! Ах, ако можеше да избегне разговора на четири очи с Вадиньо, неспособен да я гледа в очите, превит под тежестта на най-лошите си намерения… Но ученичките, момичетата и дамите от висшето общество, пийнаха ликьора набързо и се сбогуваха.

Предишния ден дона Лижия Олива беше пратила да й платят щедро сладките и соленките, една огромна поръчка за прием в чест на някакви високопоставени лица от Сао Пауло. Още от сватбата си дона Флор се беше посветила само на училището и отказваше поръчки. Въпреки това правеше изключения за хора, които уважаваше. „На дона Лижия съм й задължена“ — каза, като прие такава голяма поръчка.

Тези извънредни пари, получавани почти винаги в отсъствието на Вадиньо, дона Флор пазеше за непредвидени разходи, за покупката на нещо голямо, за болест, за каквато и да е нужда. Случваше се да успее да събере няколко хиляди рейс и да ги прибере на скрито място вкъщи. Това бяха спестявания за домакински съдове, за подаръци за рождени дни, за изплащане на шевната машина, които в голямата си част се харчеха също като заеми, по сто, двеста рейс, отпускани на Вадиньо…

За нещастие Вадиньо се намираше в стаята, когато доктор Зителман Олива си направи труда (той, толкова зает с осемте си служби, всичките високопоставени и важни) да дойде лично у тях, за да плати:

— Нося тези пари в джоба си от три дена… Лижия днес само дето не ме наби, като разбра, че още не съм платил…

— Не се притеснявайте, докторе… Няма защо…

— Абе, Вадиньо — занасяше се докторът, — какво правиш, че жена ти всеки ден става все по-млада и по-красива? — Познаваше дона Флор от дете, познаваше отдавна и Вадиньо, който от време на време се опитваше да го пооскубе (между другото почти безрезултатно, доктор Зителман беше костелив орех).

— Добър живот, докторе, добър живот живее тя. Нали си има мъж като мен, нито се грижи за нещо, нито се притеснява… Живее си спокойно, щастливо… — засмя се безгрижно и доволно той, засмя се и дона Флор на нахалството на съпруга си.

Този ден Вадиньо не й поиска пари. Сигурно бе спечелил предната вечер и имаше още неизхарчени. Но когато изведнъж се появи на следващия следобед със сведен поглед, сериозна, почти тъжна физиономия, тя веднага се досети за причината, която го водеше. Идваше за парите. Докато ученичките опитваха ликьора, хапваха от тортата и весело хвърляха прикрити погледи към кроткия Вадиньо, дона Флор се закле пред себе си, мълчаливо и със свито сърце, да не отстъпи. Нямаше да му даде пари, нито част от тях, нито дори един реал. Парите бяха за нов радиоапарат. Да слуша радио, беше любимото й развлечение: умираше за самба и песни, за танго, болеро, за хумористични предавания и най-вече за радио романите[1]. Слушаха ги заедно, тя, дона Норма, дона Динора и други съседки, тръпнещи и живеещи със съдбата на графинята, влюбена в бедния инженер. Изключение правеше само дона Жиза, която беше начетена жена и презираше подобна долнокачествена литература.

Радиото, част от моминския й багаж, старо и изхабено, само им гълташе парите, понеже се разваляше непрекъснато, изключваше в най-драматичните моменти, онемяваше на най-вълнуващите места. Поправки и пак поправки, ненужни и скъпи. Този път решението на дона Флор беше неотменимо: нямаше да посегне на спестяванията си, каквото и да стане. В крайна сметка трябваше да се сложи край на тия своеволия.

Ученичките си отидоха със смях и донякъде разочаровани: този ли мрачен тип, седнал в ъгъла, беше съпругът на учителката, за когото толкова се говореше, дето се славеше като опасен, завладяващ, онзи от случая с Ноемия Фагундес да Силва? Честно казано, не им изглеждаше достоен да бъде желан, да не говорим за предизвикателната легенда. Дона Флор остана сама с Вадиньо, лице в лице със страха си, със свито сърце. Ставайки с усилие, той се насочи към масата и си наля чашка ликьор:

— Това нещо е вкусно, ама хваща ужасно, така се напиваш, че махмурлукът после е невероятен… По-силно главоболие можеш да си докараш само с ликьор от женинапо[2]

Искаше да изглежда непринуден, приближи се до нея, предложи й малко от чашката си, любезен и нежен:

— Опитай, моето момиче…

Но дона Флор отказваше, както отказваше и ласките на ръката, слизаща надолу по тила, към гърдите през отвора на блузата. „Преструвки, само преструвки, ласки, за да сломи съпротивата ми, за да не мога да му откажа, ласки заради моята женска слабост.“ Събра всички сили, припомни си стари обиди, желанието да има ново радио, изправи се сърдито:

— Защо не кажеш веднага за какво си дошъл? Или мислиш, че не знам?

Сериозно и тъжно беше лицето на Вадиньо, идваше, защото трябваше да дойде, защото никъде нищо не бе намерил, но не идваше доволен, усмихнат и с отворена душа, ах, ако можеше да не идва!

Той също знаеше каква съдба смяташе да отреди дона Флор на тези пари. Едгар Грамофона още не беше идвал, защото старото радио си седеше в стаята, както установи Вадиньо веднага щом отвори вратата. Но можеше да се появи всеки момент с осмото чудо на света, с красивия предмет от хромиран метал и паумарфим[3], последна дума на техниката, с вълни и метри, киловати и волтажи, способен да улавя най-далечни предаватели от Япония и Австралия, от Адис Абеба и Хонконг, без да забравяме подривните програми на Москва, колкото повече забранявани, толкова повече слушани. Дона Флор беше известила Едгар за спешната си поръчка чрез Камафеу, свирач на беримбау[4] и неразделен приятел на Грамофона.

Първо в трамвая, засрамен, обзет от предчувствието си, после пеша по улицата, Вадиньо се разкъсваше на две. От една страна, бързаше да пристигне преди продавача на радиоапарати, никога не бе имал толкова силно предчувствие, че ако заложи с тези пари, ще спечели на рулетка; от друга страна, искаше да стигне късно, след Едгар, да не намери нито старото радио, нито парите, платени от дона Лижия, пари, спечелени от жена му с труд и пот: беше прекарала нощта около фурната след цял ден работа без почивка. Раздвояваше се, чувстваше се раздвоен в трамвая, по улицата, докато отваряше вратата, влизаше вкъщи: раздвоен. Ако Едгар не беше дошъл, какъв по-сигурен знак за безпогрешността на предчувствието му? Но ако намереше новия апарат, щеше да си остане вкъщи през нощта, при дона Флор, щяха да слушат музика, да се смеят на хумористичните предавания. Раздвоен — така пристигна Вадиньо.

Защо Едгар не беше дошъл по-рано? Сега вече нямаше какво да се прави.

— Мислиш, че те галя само от интерес?

— От интерес и нищо повече…

Само интерес, злонамерен интерес, опъваше се дона Флор:

— Защо не кажеш веднага?

Една стена ги разделяше в този привечерен час, когато тъгата изригваше на хоризонта в пепеливи и червени тонове, когато всяко нещо и всяко живо същество умираше по малко с умирането на деня.

— Щом искаш така, няма да губя повече време. Ще ми дадеш назаем ако ще и двеста хиляди рейс.

— Нито петак… Няма да видиш нито петак. Как имаш наглостта да говориш на всичкото отгоре за заем? Кога си ми платил дори и петак? Тези пари ще излязат от ръцете ми само за да отидат в ръцете на Едгар.

— Кълна ти се, че ще ти ги върна утре, днес ми трябват наистина, случаят е на живот и смърт. Кълна ти се, че утре сам ще ти купя радио и всичко, каквото поискаш… Поне сто хиляди рейс…

— Нито петак…

— Хайде, мила моя, изтърпи, бъди търпелива, само този път.

— Нито петак… — повтаряше, като че ли не можеше да каже нищо друго.

— Чуй…

— Нито петак…

— Внимавай, не си играй с мен, защото, ако не може с добро, тогава с лошо…

Каза го и се огледа, сякаш търсеше скривалището. Ето че дона Флор си загуби ума и отчаяно се хвърли към стария радиоапарат. Беше скрила парите при изгорелите лампи. Вадиньо я последва, но тя вече държеше парите и крещеше:

— Тези няма да ги проиграеш! Само ако ме убиеш…

Крясъците цепеха въздуха, съседките, уплашени, излизаха на улицата:

— Вадиньо взима парите на Флор, горката…

— Куче недно! Нощен звяр!

Вадиньо се хвърли към дона Флор, заслепен, обезумял, ядът помрачаваше разсъдъка му, яд, че прави това, което прави. Хвана я за китките и извика:

— Пусни тази гадост!

Тя удари първа, отскубна се от него, без да се остави да я хване пак, блъсна го в гърдите със стиснати юмруци и го уцели с пестник през лицето. „Ще ми платиш, курво такава!“ — каза Вадиньо, докато дона Флор викаше: „Пусни ме, нещастнико, не ме бий, по-добре ме убий веднага!“. Тогава той я блъсна, тя падна върху някакви столове, като продължаваше да крещи: „Нещастен убиец!“; после й удари плесник. Един, два, четири плесника. Плющенето на шамарите предизвика общото възмущение и състрадание на съседките. Дона Норма отвори вратата, без да чука, и влезе:

— Вадиньо, или ще престанеш, или ще извикам полиция.

Вадиньо като че ли не я чуваше: стискаше парите в ръка объркан, с разрошени коси, гледайки уплашен към дона Флор, която лежеше и стенеше тихо на пода. Дона Норма изтича да й помогне. Вадиньо изскочи през вратата с парите в ръка. Съседките се дръпнаха от тротоара, сякаш минаваше някое изчадие адово.

В същия миг таксито на Циганина се закова пред вратата. След като го позна, Вадиньо се усмихна, защото това съвпадение беше още едно доказателство за безпогрешността на предчувствието му. Както си вървеше по улицата, го обзе тази сигурност, съвършена и пълна сигурност, без опасност от грешка или магия, сигурност, че този следобед и тази нощ ще обере банките на всички игрални домове в града, една по една, като се започне от рулетките на „Табарис“ и се стигне до мрачната дупка на Паранагуа Вентура. Една сигурност, която растеше в него, завладяваше го, изискваше действие, принуждаваше го да предприеме безполезни митарства в търсене на пари и накрая да тръгне против желанието си за парите на дона Флор.

Като я удари обаче, тази сигурност се изпари, отиде си предчувствието, почувства се кух отвътре, не знаеше какво да прави с парите, сякаш всичко беше станало безсмислено. Но на улицата, пред таксито на Циганина, появило се като по чудо, защото Вадиньо бързаше да се включи в хазартния маратон на века с играчите от предната вечер, той се успокои отново. Това бе още едно неопровержимо доказателство за силата на предчувствието му, сърбяха го ръцете и бързаше да тръгне. Сега за него съществуваха само рулетката, въртящото се топче, крупието, числото 17, залаганията, нервният поглед на Мирандао, застанал отляво както винаги, жетоните. Понечи да влезе в таксито, но Циганина изскочи сред възбудените съседки. В очите на шофьора имаше сълзи, гласът му трепереше:

— Вадиньо, братко, майка ми умря, майчицата ми… Научих на улицата, сега идвам от къщи… Не я видях как умира, казват, че ме викала, когато я заболяло…

Отначало Вадиньо дори не обърна внимание на думите на приятеля, но скоро разбра и стисна ръката на Циганина. Какви дивотии приказваше, какви ги измисляше?

— Кой е умрял? Дона Агнела? Луд ли си?

— Преди по-малко от три часа. Старата ми, Вадиньо…

Много пъти като ерген, а и после, като се ожени, той отиваше с дона Флор да яде неделната фейжоада на дона Агнела, на крайната спирка на Бротас. Тя беше дебела и любезна, отнасяше се с него като със син, имаше слабост към комарджията, прощаваше му безпътния живот и разврата. Не беше ли той копие, даже и в русите коси, на покойния Анибал Кардеал, всеизвестен комарджия, неин приятел и баща на Циганина?

— Същият като него… И двамата нехранимайковци…

Вадиньо пак се почувства безпомощен и бездеен — какъв противен ден: първо Флор с ината си, после Циганина му тръсва новината за смъртта на дона Агнела…

— Но как стана? Болна ли беше?

— Никога не е боледувала, доколкото си спомням. Днес следобед, когато излязох, я оставих да пере. Пееше си весела… Не знаеш ли, че днес е денят на последната вноска за колата и имахме точно пари. Сутринта останахме вкъщи да броим и двамата, тя и аз… Тя ми даде каквото беше събрала този месец, всичко на банкноти от десет — две хиляди рейс. Радваше се, защото колата ставаше наистина моя. — Замълча, като се мъчеше да не заплаче. — Казаха, че изведнъж нещо я проболо в гърдите. Че имала време само да каже името ми и паднала мъртва… Мъчи ме това, че не съм бил там, плащах вноската на колата… Изидоро, онзи от будката, дойде да ми каже на пиацата… Изтърчах веднага… Ох, братко мой, тя беше съвсем изстинала, с изцъклени очи… Дойдох сега, защото съм без петак, всички пари отидоха за вноската… И моите, и нейните…

Говореше съвсем тихо. Дали чуваха съседките? Заедно със залязващото слънце съседките се бяха скрили на сянка, когато Вадиньо даде на Циганина онези мръсни пари, пари на насилие и безпогрешно предчувствие за победа.

— Това е всичко, което имам…

— Ще дойдеш ли с мен? Има много неща да се вършат…

— Как няма да дойда!

Освободени от присъствието на Вадиньо, съседките влизаха в дома му, при дона Флор, която стягаше куфарите, а дона Норма се опитваше да я разубеди. Клюкарките не разбираха поведението на дона Норма. Поводи имаше само дона Флор, и то предостатъчно. Носеше се хор от шушукания:

— Ох! И това ако е живот, какъв тормоз…

— Тя трябва да го зареже отведнъж…

— Осмелява се да я бие… Какъв ужас!

Дона Флор никога не повярва, че не са чули Циганина да оповестява смъртта. Ако не беше Вивалдо от погребалната служба, дона Флор никога нямаше да научи за смъртта на дона Агнела и за това как Вадиньо е изхарчил парите. Вивалдо мина случайно, използвайки, че се намира наблизо, дойде да остави една рецепта за бакаляу по каталонски, поднесено на един „пантагрюелски“ обед у Табоадас, на чиято маса никога не се сервираха по-малко от осем или десет ястия, истинско разточителство. Като видя дона Флор с насълзени очи, сподели тъжната новина: горката дона Агнела. Току-що бил научил, срещнал Вадиньо и Циганина, щял да даде ковчега почти без пари — дона Агнела заслужаваше: съсипваше се от работа, но винаги беше весела, прекрасен човек. Вивалдо бил ходил един път с Вадиньо да зачете фейжоадата й.

Едва тогава дона Динора и другите съседки направиха връзка между думи и жестове — парите, преминали от ръка в ръка в сянката на залеза. Така поне казаха, да вярва, който ще.

Вивалдо се сбогува, като си запази правото да дойде да опита испанската рецепта — бе му струвало усилия и находчивост: наложило се да подкупи прислужницата на Табоадас, дона Антониета пазеше ревниво кулинарните си тайни.

Дона Флор познаваше дона Агнела от времето на последните незабравими дни на ухажване, в навечерието на брака, когато прекарваше следобедите с Вадиньо в тайната къщичка в Итапоъ. Вятърничавият собственик на дома, зает през деня с търговията си с тютюн, запазваше за жени нощите, мъртвите часове на развиделяването. Случи се обаче, че през Баия мина необикновена кариока, със само един свободен следобед. Вадиньо бе известен да не използва същия ден тайния адрес.

В таксито обсъдиха къде да отидат. Тя отхвърли киното — не ставаше поради клюките; той не можеше да заведе бъдещата си съпруга в публичен дом. Да отидат при леля Лита в Рио Вермельо? Ами ако дона Розилда се появеше там? Циганина предложи да отидат да видят дона Агнела, която вече беше проявила желание да се запознае с годеницата на Вадиньо. Прекараха следобеда при дебелата перачка в приказки и кафе, Вадиньо сипеше милувки, а дона Флор умираше от срам. Дона Агнела беше очарована от момичето и му изнесе цяла предупредителна и състрадателна реч:

— Ще се омъжиш за този лудия? Господ да ти е на помощ и да ти даде търпение, че много ще ти трябва. Комарджиите са най-лошото племе на този свят, моето момиче. Живях повече от десет години с един, същия като този тук… Рус като него, бял, със сини очи… Луд по комара, харчеше всичко. Даже един медальон, който майка ми беше оставила, онзи лудият го продаде, за да профука парите на комар. Губеше всичко, а и се сърдеше, идваше да се кара с мен, биеше ме…

— Биеше ви? — питаше притеснена дона Флор.

— Когато пиеше повече, случваше се да ме бие. Но само когато пиеше повече…

— И вие търпяхте? Такова нещо не бих допуснала… От никой мъж… — Само при тая мисъл дона Флор потреперваше от възмущение. — Никога не бих допуснала.

Дона Агнела се усмихна с разбиране и съчувствие; дона Флор беше още толкова млада, още не познаваше живота.

— Какво можех да направя, обичах го, той беше моята съдба! Трябваше ли да го оставя сам в този тежък живот, да няма кой да се грижи за него? Беше шофьор като Циганина, само че работеше за други, на комисиона. Никога не можа да събере пари да си направи вноска за кола, прахосникът. Това, което аз събирах, той го губеше, взимаше ми го даже с бой. Умря при катастрофа и всичко, което ми остави, беше едно дете… — Гледаше дона Флор с обич и състрадание: — Но ще ти кажа едно нещо, моето момиче… Ако се появеше отново, пак бих се събрала с него. Умря, никога вече не поисках да знам за друг мъж, а да ти кажа, не са ми липсвали предложения за женитба. Харесвах го. Кажи ми, моето момиче, какво можех да направя, след като той беше моята съдба?

„Той беше моята съдба, харесвах го… Какво можеше да направи дона Флор?“ „Кажи ми, Норминя, какво мога да направя?“ Да опразни куфарите, да се облече в черно и да отиде на бдението на дона Агнела. „Какво мога да направя, след като ми е съдба, след като го обичам?“

Дона Норма щеше да я придружи естествено. Падаше си дона Норма по бденията. Сълзи, въздишки, цветя, запалени свещи, церемониални прегръдки за съболезнования, молитви, спомени, вицове и смях, горещо кафе, няколко бисквитки, една глътка алкохол призори — нищо не може да се сравни с едно бдение.

— Преобличам се за минута…

„Какво мога да направя, кажи ми, Норминя, след като той е моята съдба? Да го оставя сам, без да има кой да се грижи за него? Какво да правя, кажи ми, след като съм луда по него и без него не бих знаела да живея?“

Бележки

[1] Бразилците са известни и до днес с предпочитанието си към серийни радио романи, някои от които продължават дори по няколко години. — Б.пр.

[2] Вид билка. — Б.пр.

[3] Вид дърво. — Б.пр.

[4] Народен инструмент, представляващ прът, извит в дъга, и опъната тел вместо струна; на единия край има закачена куха кратуна или кокосов орех. Свири се, като се чука по телта, в зависимост от мястото на удара се получават различни тонове. — Б.пр.