Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (22)

14

Изтекоха седем години от тези първи сълзи, изплакани от дона Флор в брачната нощ, до ужасната неделна утрин, когато Вадиньо падна бездиханен посред самбата, маските и карнавалните костюми. И както с право отбеляза дона Жиза — която се изказваше винаги на място и с определена цел — пред тялото, проснато на паважа на площад Втори юли, мъртво завинаги: съпругата изплака през седемте години своите незначителни грехове и тези на мъжа си, тежко бреме от злини и вини, а още й оставаха сълзи. Сълзи на срам и страдание, на болка и унижение.

Пролети преди всичко през нощите. Нощи, лишени от присъствието на Вадиньо, безсънни нощи на очакване, дълги нощи, като че зората потъваше в дълбините на ада. Понякога дъждът пееше приспивната си песен по покривите, а студът искаше топлината на мъжко тяло и силни ръце. Дона Флор не можеше да заспи; желанието да го има до себе си беше като отворена рана. Стряскаше се отчаяна в леглото, изпълнено с копнеж и забрава.

А когато Вадиньо беше там, ах, когато Вадиньо беше там, нямаше нито студ, нито тъга. От него се излъчваше весела топлина, изкачваща се от краката към лицето на дона Флор, и нощем тя разцъфваше от щастие. Дона Флор се чувстваше защитена и доволна, малко безотговорна, сякаш беше изпила чаша вино или ликьор. Нощното присъствие на Вадиньо я опиваше, опияняващ букет вина, как да устои на изкусителната уста и език? Това бяха нощи на феерия и върховно тържество.

Редки бяха обаче нощите, когато оставаше вкъщи, без да излезе след вечеря; опъваше се на канапето, с глава в скута й, слушаше радио, разправяше й случки, с непослушна, опипваща и възбуждаща ръка; а след това в желязното легло — безкрайни ласки. Това се случваше, когато той, изведнъж отвратен, изоставяше за три-четири дена, за една седмица скитничеството, компаниите, ракията, комара и оставаше вкъщи. Спеше през по-голямата част от времето, тършуваше из чекмеджетата, закачаше се с ученичките, искаше любов от дона Флор по всяко време и в най-неподходящи часове. Къси и запълнени бяха тези дни, когато се ровеше във всичко, закачливият му смях кънтеше в коридора, разправяше се със съседите от прозореца, изслушваше мъмренията на дона Норма, бъбреше надълго с дона Жиза, оживяваше дома и улицата. На пръсти се брояха тези нощи, пълни с опиянение и еуфория, с невъздържан смях и гъделичкане, с ласкави думи и тела, преплетени в леглото. „Мое кокосово сладко, цветче мое от босилек, солта на живота ми, медената ми питка“, така говореше, ах, какви неща говореше, не можете да си представите!

А нощите на очакване бяха една безкрайна броеница. Дона Флор спеше на пресекулки, будеше се и при най-малкия шум или изобщо не заспиваше, облегната вбесена на възглавниците, докато не чуеше още далечните му стъпки и превъртането на ключа в бравата. По начина на отваряне на вратата познаваше колко е пил и как е приключила играта. Затваряше очи и се преструваше на заспала.

Понякога се връщаше призори, тя го приласкаваше и приспиваше. С изморено лице и усмивка на победен, той се увиваше като пашкул около тялото й. Дона Флор преглъщаше сълзите, за да не разбере Вадиньо мъката й: имаше си какво да го притеснява, нервите му бяха опънати от битката с лошия късмет в хазарта. Почти винаги пил, много пъти пиян, заспиваше, мърморейки: „Черничката ми, днес съм вътре, но утре ще си го върна…“. Дона Флор продължаваше да будува, изпълнена с желание, чувствайки как тялото на Вадиньо потрепва насън, как настоява да залага даже когато губи. Бълнуваше числата на проклетата рулетка: „Седемнадесет, осемнадесет, двадесет, двадесет и три“ — неговите четири фатални числа. Или пък се сърдеше: „Ядец!“. Флор проследяваше развоя на сънищата му, слушаше го как залага на „френски заек“ или по-точно на „малко и голямо“ и как банката обираше всичките му жетони, защото не беше улучил нищо. Научи накрая цялата номенклатура, жаргона, дивата математика и пленителните клопки на комара. Рано сутрин тя го бранеше от жетоните и заровете, от крупиетата, от лошия късмет. Покриваше го с тялото си и го сгряваше — спящ, Вадиньо беше едно голямо русо момче.

Случваше се и да не се върне, тя продължаваше да го чака и през деня, и през следващата нощ, смазана от унижение. Виждайки я мълчалива и тъжна, ученичките избягваха неудобни въпроси, за да не предизвикат сълзи на срам. Помежду си осъждаха остро поведението и безпътния живот на комарджията. Как можеше да кара да плаче толкова добра жена? Но достатъчно беше той да се появи със сладкодумието и лукавството си, и те, почти всички, омекваха.

През деня Вадиньо се скъсваше от зор, понякога и от отчаяние да намери пари за играта: на масата на рулетката нямаше вересия, жетонът се плащаше в брой. Обикаляше банките, въртеше се около управители и заместник-управители, за да си осигури изплащането на някоя полица, преливаше от хитрина, за да може да преметне и убеди евентуални поръчители за обещан падеж или да измъкне почти насила и при абсурдни лихви няколкостотин мил-рейс от някой кръвожаден банков агент. Способен бе да прекара цял следобед около някой скъперник, от онези, дето трудно отстъпваха, доставяше му удоволствие да ги победи, да ги види как най-после вземат писалката и подписват полицата, безсилни да устоят. Да подпишеш кредит или да дадеш пари беше все едно. Между другото по-практичните решаваха въпроса по следния начин: Вадиньо се появяваше с полица за хиляда рейс, а жертвата му отпускаше сто или двеста, за да се измъкне. Защото в противен случай рискуваше да подпише и след един или два месеца да стане притежател на неизплатена полица. Истински риск, защото Вадиньо не се церемонеше с никого. За да се устои на сладкодумието му, необходимо бе нещо повече от скъперничество, необходимо бе да си стълб от непоклатими убеждения, безчувствен към драмите в живота, фанатик, безсърдечен сектант. Какъвто беше италианецът Гилерме Рики от улица Табоао, пословично нерешителен човек. Успя геройски да устои години наред на Вадиньо.

Друг устоял блестящо беше книжарят Дмевал Шавес, по онова време още обикновен управител на книжарница, не богаташ като днес. Но един ден Вадиньо му се лепна от сутринта, обядваха заедно, продължиха следобед, преследва го шест часа непрекъснато, време, засечено от Мирандао на истински швейцарски часовник. След като му бяха писнали ушите, хитрият Дмевал се предаде:

— Вадиньо, кълна ти се, че това е първата полица, която подписвам през живота си…

— Е, добре започваш, по-добре не може да бъде. Първокласна премиера, сега само трябва да издържиш. Между другото, който веднъж ми подпише полица, повече не може да се спре, харесва му…

Хукна към банката, като остави дебелия управител със зяпнала уста, облегнат върху тезгяха с книгите, слисан, без все още да може да си обясни своята налудничава постъпка, абсурдния подпис…

По времето, когато в „Табарис“ се играеше и следобед, и през нощта, Вадиньо не се прибираше за вечеря. Хапваше какво да е — акараже, абара, сандвич — и отиваше да вечеря призори, когато се затваряше вратата и на последния „капан“… Най-упоритите — той, Жовани, Анакреон, Мирабо Дачрайо, Половин порцията, черният Аригоф, елегантен като принц от руски роман — тръгваха заедно към „Рампата“ на пазара, към „Седемте врати“ или към Андреза, или към която и да е закусвалня, където можеше да се намери каруру в листа, ватапа от риба, ледена бира, чиста ракия.

Ако случайно се прибереше да вечеря, излизаше веднага след това, преди девет, винаги забързан. Рушеше надеждите на дона Флор да го види да си идва по улицата, както съпрузите на другите се връщаха от работа; да се отпусне, да си облече пижамата, да прочете вестниците, да разисква случки, да я покани на гости или на кино. От колко време не беше ходила на кино? Трябваше дона Норма да я завлече, защото с Вадиньо излизаше толкова рядко — рядко и неочаквано, — минаваха месеци, без да отидат някъде заедно. Но не престана да го пита, докато гледаше как си сваля сакото и разхлабва възела на връзката:

— Днес повече няма да излизаш, нали?

Вадиньо се усмихваше, преди да отговори:

— Ще изляза, но ще се върна скоро, моето момиче. Няма да е за дълго, имам малко работа, но е бърза… — Отговорът също бе неизменен.

Понякога се връщаше преди вечеря, но с друга цел. Това беше в дните на пълен провал, когато с идването на следобеда нищо не беше изкарал, когато изцяло бе пропаднал във всичките си начинания; провалил се в предвижданията си на бишо, когато банковите агенти бяха безчувствени, когато изчезнеха кредиторите, когато нямаше кого да оскубе.

В такива дни на лош късмет се връщаше вкъщи умърлушен. Винаги лаком, луд за вкусните ястия на дона Флор, за несравнимите й рецепти, в такива следобеди ядеше мълчалив, неспокоен, ядеше малко, набързо, без да обръща внимание на яденето. Хвърляше скришом погледи на жена си, преценявайки настроението й, защото идваше да й иска пари, винаги назаем естествено, с формални обещания за връщане, всичките неизпълнени до днес. Накрая тя му даваше по нещо, за зло или за добро, понякога с болка и гняв. В такива дни Вадиньо беше най-лош, ставаше груб и раздразнителен, обаянието му отстъпваше място на тъпо упорство.

Дона Флор знаеше, преди той да е произнесъл една-единствена дума, какви са долните му намерения. Връщаше се ядосан от неуспеха, досадата личеше на лицето му. През тези години тя го опозна до най-малки подробности — от тежестта на походката му до хитрия блясък в очите, когато поглеждаше някоя жена, шумните ученички, деколтето на дона Жиза или когато, вървейки с дона Флор по улицата, събличаше с поглед срещнатите, повече или по-малко, в зависимост от това дали бяха красиви или грозни.

Вадиньо се отдаваше през целия следобед на търсене на средства за залаганията, връщаше се или не за вечеря, беше ласкав или груб, а паднеше ли нощта, поемаше отново пътя на блудната си съдба.

Блудна? Не подхождаха на характера на Вадиньо, нито отговаряха на действията му такива тържествени и мрачни определения. Нощна съдба — да, но не и блудна. На Вадиньо не подхождаха сенките и чернилките, страданията и драмите, толкова характерни за комарджиите. Не му трепереха ръцете, като залагаше жетоните, нито пък виеше сутрин от угризения.

Без съмнение страдаше, когато топчето се въртеше по рулетката, сърцето му се свиваше, но това бе приятно страдание. Никога не му мина през ума мисълта за самоубийство, никога не усети възвишено чувство на угризение да притиска гърдите му, никога трагичният глас на съзнанието не го обвини; беше освободен от цялата тази поредица ужаси, вгорчили живота на нещастниците, оставящи се да бъдат съдени от порока на хазарта. Жалко, но какво да се прави, след като беше така? Невъзможно е Вадиньо да бъде представен в добра светлина, като комарджия, прикован към необратимата си съдба, мразещ сам себе си, желаещ да се освободи, без да може, да се гръмне с един изстрел на излизане от казиното.

Това беше трудна и напрегната съдба, истински мъжка съдба. Мекушав човек не би издържал на подобна еженощна битка, но Вадиньо никога не превърна вълнуващия двубой в катастрофа от престъпления и угризения, в страшно и непоправимо нещастие. Страшно? Разнообразна и забавна беше съдбата му. Непоправимо? Винаги се намираше някой да му даде пари назаем; невероятно колко много хора се решаваха да го направят. Кой знае, може би го правеха, за да опитат по този начин късмета си в комара, без да ходят в забранените казина, в бордеите с лоша слава? Съдба на дълбоки и възбуждащи емоции.

Както се случи в онази августовска нощ, започнала толкова зле: той — опитващ се да отмъкне парите на дона Флор, тя — противопоставяща се, та това бяха парите за всекидневните разходи вкъщи, после пререкания, спорове, оплаквания, крясъци и обиди. Отпусна му накрая едни нещастни тридесет мил-рейс и с тях Вадиньо започна славния си поход. В „Абайшадиньо“ заровете се хвърляха на „френски заек“. Вадиньо заложи десет мил-рейс на голямото — залагаше само на голямо — и играта се завъртя. Излезе голямо, да вярва, който ще, четиринадесет пъти подред, Вадиньо продължаваше да залага, заобиколен от нервна тълпа играчи и проститутки, решен да държи на голямото до свършека на вековете. Като научи, Мирандао дотърча като луд от другия салон, където играеше ронда, и извика:

— Спри, в името на децата си, късметът ти ще се обърне!

Вадиньо нямаше деца и нямаше да спре, но Мирандао имаше, прибра жетоните и изблъска Вадиньо оттам. И с право, защото излезе малко, после голямо, после нищо, после пак малко и пак нищо, а Вадиньо си тръгваше забогатял, но против волята си.

Същата нощ, с натъпкани джобове, представяйки си как дона Флор му говори през сълзи: „Ти наистина нищо не струваш и никак не ме обичаш“, му се прииска да се върне вкъщи рано с подарък, но не какъв да е, а истински подарък. Гердан, пръстен, гривна, скъпоценен накит. Откъде да го намери, след като магазините бяха затворени?

Може би, предложи Мирандао, ще се намери нещо свястно при някоя проститутка в зоната^[1]? Леките жени понякога получават ценни подаръци; хванат ли се с някой полковник с какаова плантация или земевладелец от провинцията, използват случая да напълнят джоба си, някои даже зарязват лекия живот и отварят фризьорски салони или магазинчета. Мирандао познаваше две, които се омъжиха и се превърнаха в най-почтени дами.

И тръгнаха двамата, търсиха под дърво и камък, обикаляха от кабаре на кабаре, от един публичен дом в друг, от хотел в хотел и където отидеха, обръщаха по една бира, коняк, вермут и черпеха всеки, на когото му се пиеше, за сметка на Вадиньо. Извадиха и пребъркаха бедните накити на десетки момичета, но намериха само дрънкулки, хромирани, стъклени и тенекиени, а нощта си течеше.

„Искам да се прибера рано и да я изненадам.“ Вадиньо бързаше, предчувствайки каква ще е физиономията на дона Флор, като го види преди полунощ с подарък в ръка. Оставаше само да се намери нещо ценно, не като онези дрънкулки от амбулантен търговец. И го намериха най-после на улица Сао Мигел в будоара — както казваше надуто Мирандао — на мадам Клодет, западнала куртизанка, издържаща се от минимална клиентела ученици, които я посещаваха заради френската националност и всеизвестните й достойнства, всичко при нея беше много парижко и на ниска цена.

Гердан от тюркоази, толкова прекрасно син, че Вадиньо и Мирандао бяха поразени от тази невероятна красота и очарование. Герданът беше от филигранно злато; старата вещица го стискаше в ръце, сякаш го бранеше. Обяви под секрет, че е семейна скъпоценност, донесла я от Европа, преди била на майка й и баба й, имала двойна стойност. Само с цената на много пари можела да се раздели с тази реликва, спомен от един загубен свят в Лотарингия и детството. Само за много, много пари. „Малкият, беден Вадиньо“, той никога не е имал толкова пари и ако някой ден се сдобиел с тях, да не ги прахосвал за женски украшения. Кога се е интересувал Вадиньо от пари, мадам? Даже и обран до шушка, без пукнат грош, и тогава не е ценял парите, а ако е правел невъзможното да ги намери, то е било, за да ги хвърли на рулетката. Вадеше трескаво пари от пълните си джобове. Почти ги опразни: очичките на мадам Клодет заблестяха от алчност под маската от пудра и крем, тази мумия трепереше при вида на банкнотите по сто и двеста.

Циганина го остави с таксито пред входната врата в единадесет и четиридесет, преди полунощ, както той искаше. Дона Флор беше имала време само да притвори очи и да дремне малко, а Вадиньо вече влизаше в стаята, дръпна чаршафа, прикриващ тялото на съпругата, сложи ослепителните тюркоази между свенливите й гърди и се изсмя:

— А ти не искаше да ми даваш назаем, глупачка такава… — Пръсна парите по леглото, бяха му останали още две хиляди рейс.

Как да наречем „блудна“ съдбата на такъв весел комарджия, усмихващ се на щастието и на лошия късмет, изпълнен с радост, че живее?

Съдбата му беше блудна може би в очите на дона Флор, от нейна гледна точка или казано по-точно, от нейната точка на чакане. Блудна беше за дона Флор, чакаща в леглото.

Чака го цели седем години, цял живот. Дона Флор изплака много сълзи през тези години и много се люби; със сладките моменти на нежност се опитваше да навакса горчивите часове на отсъствие и унижение. Един ден дона Жиза, с претенциите си, че разбира от психология, психоанализа, психография и други северноамерикански измишльотини, й обясни, че тя, дона Флор, е омъжена за един изключителен човек — не изключителен в смисъла, който дона Флор влагаше в думата, като синоним на нещо голямо, по-голямо, най-хубаво — нищо подобно. Изключителен в друг смисъл, извън общоприетото, като някой, който не се вмества в рамките на нормалното, нито пък се побира в границите на посредственото и монотонно ежедневие. Можеше ли дона Флор да го разбере и да бъде щастлива с него? Приказки на дона Жиза, добра приятелка несъмнено, но главата й беше пълна с какви ли не щуротии.

Дона Флор искаше да е като всички, мъжът й да е като другите мъже. Нямаше ли си той служба в кметството, получена благодарение на богатия роднина, доктор Аиртон Гимараес, по прякор Шимбо? Тя искаше той да се връща от работа с вестници в ръка, с пакет бисквити, кокада, абара или акараже. Да вечеря в определено време като другите, да излиза понякога вечер с нея на разходка, под ръка, наслаждавайки се на ветреца и луната. Влюбен и любещ в леглото. Любещ рано, преди да заспи.

Не можеше да продължава така: Вадиньо нямаше определен час за връщане, често прекарваше нощта навън, сигурно в леглото на блудници — на стари и подновени любовни връзки; той искаше любов и я правеше в най-неподходящи и късни часове, по всяко време, без да се съобразява с нищо. Нямаше нито час, нито система, още по-малко установени правила и навици между двамата, нищо. Цареше пълна анархия, той прекарваше всяка нощ навън, без да й се обади, тя — в желязното легло, изгаряна от болка, от болката на измамата. Защо всички други съпруги заслужаваха мъжете си, само тя не? Защо Вадиньо не беше като всички останали, с уреден живот, без сътресения, без интриги и без нескончаемото чакане? Защо?

Всичко това — чакането, комарът, ракията, нощите извън къщи, крясъците, насилието, — всичко това за него се превърна в навик с течение на времето, но дона Флор не можа да свикне и така щеше да си умре, без да свикне.

А всъщност умря Вадиньо по време на карнавала. Оттам нататък, ах, оттам нататък желанието нямаше право даже и на чакане, на очакване, на копнеж. Отсъствието на Вадиньо прие други измерения. Също и страданието тежеше по друг начин. Нямаше вече смисъл дона Флор да наостря уши при всеки шум на стълбите със свито, туптящо сърце. Сега, без да има какво да чака и на какво да се надява, бе излишно да се вслушва в стъпките на пияните и най-вече в лекото превъртане на ключа в ключалката, в далечните звуци на нечия песен.

Да, в далечните звуци. Защото имаше нощи през седемте години на брак и чакане, когато Вадиньо идваше да я буди със серенада, с китара, кавакиньо, цигулка и флейта, тромпет и мандолина, повтаряйки онази; другата, незабравима серенада на улица Алво, когато тя разбра истината за своята любов: без пари, дребен служител, позьор, пияница, женкар и комарджия.