Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (20)

12

Към дома и нежността на леля Лита и съпруга й Талес Порто в Рио Вермельо се насочи и намери подслон преследваната Флор, когато избяга от къщи, за да се омъжи за Вадиньо.

Порто все още се колебаеше: не искаше разправии с дона Розилда, дръзка и побъркана жена; обичаше спокойствието. Кротък, с незначителната си службица и манията да рисува. Балдъзата вече бе обвинила него и дона Лита, че се противопоставят на любовта на племенничката им по времето, когато тя виждаше във Вадиньо цял куп добродетели, истински Христос, липсваше му само ореолът на светец. Всезнаеща глупачка, надута и твърдоглава, това беше дона Розилда; Порто не искаше да се разправя с такава смахната и нахална жена. Но какво да се прави, след като Флор пристигна разрошена и ревяща, водейки със себе си един сериозен и тържествен Вадиньо, даващ си сметка за отговорността. Идваха да признаят непоправимото: той й беше отнел честта, трябваше да се оженят. И да искаше, и да не искаше дона Розилда, малолетна или не, Флор трябваше да сключи брак — вече не беше мома и само бракът щеше да й върне честта, намираща се сега в ръцете на Вадиньо.

Плачейки неудържимо, Флор молеше за прошка. За да стигне дотам да пренебрегне строгите принципи на семейството и да скъса със страха и срама, предоставяйки девствеността си на градинския пазач, то единствената виновна беше дона Розилда със своите уловки, непримиримост, забрани да се среща с любимия, заключвайки я вкъщи, като че ли тя не беше вече жена, почти пълнолетна, а малко дете. Даже я наби — кой би понесъл такава злоба? В края на краищата Вадиньо не беше никакъв престъпник, бандит, избягал от закона кангасейро от групата на Лампиао^[1]; тя, Флор, не беше на петнадесет години, че да е съвсем невинна и да не знае нищо за живота.

А кой, ако не Флор, осигуряваше доходите вкъщи, кой плащаше наема и храната? Майка й малко допринасяше за приходите, след заминаването на Розалия ателието по шев и кройка съвсем замря. За сметка на това пък се разрасна кулинарното училище, от него живееха и майката, и дъщерята. Защо тогава дона Розилда си присвояваше правото да решава сама, да осъжда безапелационно? Отказваше да изслуша разумни хора като леля Лита, Антенор Лима и самия доктор Луис Енрике, кръстник на Ейтор, чието мнение винаги бе уважавала преди. Този път отхвърли съветите му категорично. Талес Порто клатеше глава: роднината съвсем се беше побъркала.

Нито Флор, нито Вадиньо можеха да понасят подобно положение. За него случаят се бе превърнал окончателно във вълнуващо преживяване. Също като игра на рулетка или на зарове — напред към късмета. Желанието да притежава Флор го бе обзело изцяло, от главата до краката, мътейки разсъдъка му, като че ли не съществуваше друга жена на света, освен нея — със заобленото тяло и кръглите бузи, — като да беше най-красивата и апетитна жена в Баия, единствена в състояние да утоли глада и жаждата му, да премахне самотата му. „Не, никога, докато съм жива“ — повтаряше дона Розилда, отблъсквайки подновените предложения за брак от страна на Вадиньо, предадени чрез близки и приятели.

Самата леля Лита се бе намесила дни преди това, спомняше си Флор. А другата й излезе с четири камъка в ръце и цял куп клетви:

— Докато господ ми дава живот и здраве, този мръсник няма да се ожени за моята дъщеря. Не че тя заслужава тази грижа, лукавата му неблагодарница, но аз няма да си дам съгласието, докато зависи от мен. Предпочитам да я видя мъртва, отколкото омъжена за този пройдоха.

Лита искаше да се намеси, да убеди сестра си, да стопи тази стена от омраза: любовта правеше чудеса, защо да не се допусне, че Вадиньо ще се поправи? Дона Розилда ръмжеше, обвинявайки я:

— Достатъчно мъки ни докара, като се омъжи за Порто. После се поправи, ами ако не беше се поправил? Ами ако си беше останал безсрамник цял живот? — Произнасяше „безсрамник“, натъртвайки всичките звуци, правейки думата още по-тежка от „порок“ и „вина“.

Имаше предвид миналото на Порто, чиито младини бяха преминали в Рио де Жанейро, в театрални среди, в пътувания из вътрешността на страната, вършеейки по градовете като сценарист и хореограф на посредствени спектакли и същевременно, по силата на обстоятелствата, актьор, директор и фигурант. След брака се вразуми, получи назначение в Баия. От живота му по сцените останаха само един албум с изрезки и шепа вицове. Не пропускаше случай да покаже албума и да разкаже вицовете.

— И видя ли какво стана? — отговаряше дона Лита, горда от бохемското минало на съпруга си. — Чула ли си за по-щастлив брак? А освен това изобщо не ме е срам от работата му в театъра. Никого не е крал, никого не е мамил, нито пък е обезчестявал момичета…

— И да е искал, не би могъл, всичките са били курви. Откъде да намери девственица? Едва ли му е липсвало желание, не беше цвете за мирисане…

Добродушна и в някои отношения пълна противоположност на сестра си, дона Лита не понасяше все пак да обиждат съпруга й, а ако я засегнеха, кръвта й се качваше в главата:

— Ако обичаш, свивай си опашката и не говори лошо за мъжа ми, не съм дошла тук да слушам приказки за него.

Дона Розилда послушно приемаше упрека и мърмореше извинения. Дона Лита беше единственият човек на този свят, към когото хранеше уважение, с нея никога не се караше.

— Дойдох тук, защото желая доброто на Флор, тя ми е като дъщеря. Защо, по дяволите, не оставиш момичето да се омъжи? Тя харесва момчето и той си пада по нея. Само защото не е всевластен, както си го беше набила в главата?

— Нищо не съм си набила в главата, ти много добре знаеш, че тези нещастници прекалиха. — Споменът за чудовищната измама я вбесяваше. — И знаеш ли какво? По-добре е да приключим с тоя разговор. За оня пропаднал тип тя няма да се омъжи, докато е под моя опека. След като навърши двадесет и една, ако още го иска, да се маха и да прави каквото ще. Дотогава не позволявам, и толкоз.

— Чешеш се там, дето не те сърби… Ще видиш…

Така и стана: след този последен провал Флор се вслуша в гласа на разума. Или — в пошушнатите от Вадиньо доводи, опитващ се да я убеди в единственото практическо и същевременно приятно разрешение, нежно и мило доказателство за любов и вярност. След като се убеди, побърза да отвърне и му се остави да я обладае, както от много време й се молеше. В интерес на истината и без да се прикриват подробности (даже и с доброто намерение да запазим в очите на хората невинността и скромността на нашата героиня, като я представим непорочна жертва на неудържим донжуан), трябва да се каже, че Флор беше луда да даде, да даде и да се отдаде, да се отдаде цялата, изгаряна от неудържим вътрешен огън.

Един богат приятел, Марио Португал, по онова време лекомислен ерген, услужи на Вадиньо с една тайна къщурка някъде из Итапоъ. Вятърът разбъркваше правите черни коси на Флор, слънцето хвърляше синкави отблясъци. Сред шепота на вълните и полъха на вятъра Вадиньо я обсипа с целувки и я разсъблече. Смееше се, когато я събличаше, и й заяви:

— Не мога да се любя покрит с чаршаф, а още по-малко облечен. От какво те е срам, любов моя? И без това ще се женим, нали така? А даже и да не беше така, любовта е творение на всевишния, той е наредил да се любим. „Любете се, чада мои, правете деца“, така е казал и това е едно от най-верните неща, които е направил.

— Проклет да си, Вадиньо, не богохулствай… — Флор се увиваше в една червена покривка. Всичко в тази стая беше възбуждащо — снимките на голи жени по стените, репродукциите на картини, където фавни преследваха нимфи и ги изнасилваха, огромното огледало срещу леглото, парфюмите на шкафчето, изстудените напитки; Марио наистина разбираше от тези работи, беше създал еротична атмосфера, Флор усещаше хлад в стомаха си.

— Ако той искаше да не се любим, щеше да направи всички да са ялови и децата щяха да се раждат без майка и баща. Не бъди глупава, остави тази покривка…

Издърпа червения парцал, Флор се открои на белия чаршаф и Вадиньо възкликна учуден и развеселен:

— Та ти нямаш никакво косъмче, моето момиче… Това е страхотно…

— Вадиньо…

Неговото тяло покри свяна й, тя затвори очи. Разнесе се алилуя над морето на Итапоъ, вятърът пое охканията на любовта, задавения и ликуващ глас на Флор; ликуваха морето и земята, ликуваха небето и адът!

Същия ден сутринта Флор отиде да помогне на дона Мага Патерностро, същата онази богаташка и бивша нейна ученичка, за един обед по случай рожден ден — празненство за повече от петдесет души, на всичко отгоре със сладкиши и соленки за следобеда. Оттам тръгна за срещата с Вадиньо и стана, каквото трябваше да става. Дона Розилда знаеше, че е при печката на дона Мага, а тя беше с Вадиньо в Итапоъ.

От този ден нататък Флор се чудеше какво да измисли, за да се върне с Вадиньо в къщичката на плажа. На приятелките и ученичките казваше: „Ако майка попита дали съм излизала с теб, кажи, че да“. Така и казваха, всички я обичаха и много от тях искрено й съчувстваха. След урока някоя от тях заявяваше:

— Ще взема Флор с мен на кино, горката, трябва да забрави…

Изглеждаше, че забравя — ликуваше дона Розилда. Напоследък Флор вече не ходеше толкова намусена, престана да седи в стаята и да чака да го види на улицата — него, мръсника — и да застава предизвикателно на прозореца. А оня водеше безкрайни разговори на тротоара с черната Жувентина. Онази чума и други безсрамници от квартала се бяха превърнали в посредници в ухажването, дона Розилда ги държеше под око, един ден щеше да им плати с лихвите. Флор хвърляше бележки на Вадиньо, пращаше му въздушни целувки. Докато накрая дона Розилда не издържа и започна да бълва обиди срещу него и дъщеря си, а оня й се хилеше от ъгъла.

В последно време обаче дона Розилда почувства предвестници на промени. Поведението на Флор вече не беше същото, не пееше тъжни песнички, не повтаряше непрекъснато отвратителното име на любимия^[2], а той престана да се явява на улицата. Появи се отново усмивката на Флор, започна да поздравява, да отговаря, когато дона Розилда се обръщаше към нея:

— И умната!

Смееха се и Флор, и Вадиньо, набутваха се в таксито, винаги едно и също, собственост на Циганина, шофьор и стар приятел на Вадиньо, и — с пълна скорост към Итапоъ, хванати за ръце, разменяйки си целувки по пътя. Циганина се връщаше да ги вземе по залез, а те не бързаха, главата на Флор почиваше върху рамото на Вадиньо, черните й коси се вееха на вятъра, обземаше ги леност и нежност — желание да продължат да са заедно, защо да се разделят?

Вадиньо все повече настояваше да прекара една цяла нощ с нея, не му беше достатъчно вече само да я обладава — искаше да заспи с нейното дихание, да спи с нейния сън. Флор също желаеше тази цяла нощ; да няма граници, поставяни от часовника, броени часове, все по-недостигащи за копнежа й.

— Но… — каза му един следобед, когато той пак настояваше — ако остана цяла нощ, няма да мога да се върна повече вкъщи…

— И за какво да се връщаш? Ще се „натопим“, и толкоз. Ти си тази, дето не иска да се изяснят нещата… Не знам защо…

— А къде ще живея до сватбата?

Решиха да отиде при леля Лита и чичо Порто, къщата им в Рио Вермельо беше като втори дом за Флор. Веднъж взели това решение, на другия ден, след уроците, тя се затвори в стаята си, прибра си нещата, като напълни два куфара и един сандък. След това заключи вратата, сложи ключа в чантата си и каза, че отива до пазара на Иансъ, на улицата на обущарите. Там я чакаше Вадиньо с такси, закара ги пак Циганина, но този път се върна да ги вземе едва на следващата сутрин.

А на една позната, дошла за шивашки съвет и да научи някоя клюка, дона Розилда каза:

— Флор отиде на пазар, ще се върне скоро. Слава богу, вече не говори за оня тип, не е толкова раздразнителна…

— Накрая ще забрави… Винаги е така…

— Трябва да забрави — и да иска, и да не иска.

Гостенката се забави на приказки, дона Розилда й разправяше за едно новодошло на улицата семейство, някакви хора от Амаргоза.

— Е, Флор се забави, аз ще си тръгвам. Предай й много поздрави.

Дона Розилда остана сама в очакване. Отначало бе обзета от леко съмнение, после разтревожена, а през нощта вече напълно сигурна, че Флор си е загубила ума и е избягала от къщи. Изби ключалката на вратата с едно ножче, видя готовите куфари и препълнения сандък. Преструваната я беше лъгала, държейки се, като че е скъсала с оня мръсник, за да може да излиза да се забавлява. Дона Розилда остана будна цяла нощ, с бича подръка. Ах, ако Флор имаше смелостта да се върне…

На следващия ден предобед, когато сестра й и зет й пристигнаха, Порто, стиснал палци, тя направи една от своите сцени, скубейки коси, излязла от кожата си:

— Нищо не искам да знам… В тая къща проститутка няма да стъпи, мястото на курвите е в публичния дом…

Дона Лита наля масло в огъня:

— Имай добрината да ме уважаваш. Флор е в моята къща и моята къща не е публичен дом. Ако не се интересуваш от щастието на дъщеря си, то си е твоя работа. Ние с Талес се интересуваме. Дойдох тук да ти кажа, че Флор ще се омъжи. Ако пожелаеш, сватбата ще тръгне оттук, както си му е редът. Ако не искаш, ще тръгнат от нас, и то с голямо удоволствие.

— Леки жени не се омъжват, а пристават…

— Слушай бе, жена…

Не помогнаха нито доводите на леля Лита, нито мълчаливото присъствие на чичо Порто. Нямаше да присъства, нито пък щеше да даде съгласието си за брака; ако искат, да вземат разрешение от съдията, като му разкрият цялото падение и безчестие на неблагодарницата. Да не очакват от нея да прикрие мошеничеството, да премълчи резила на безсрамницата.

На следващия ден замина за Назарет, където синът й я посрещна без въодушевление. Самият той, Ейтор, мислеше да се жени и не беше го направил още, защото не му позволяваше заплатата.

Все пак беше решил това да стане, щом го повишат и спести някое и друго мил-рейс. Имаше си вече годеница: една бивша ученичка на Флор с влажни очи, на име Селесте.