Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (18)

10

Дона Розилда достигаше върховете на властта, чувстваше несравнимия вкус на славата; Вадиньо се домогваше до твърдите гърди на Флор в тъмнината на стълбите, чувстваше несравнимия вкус на жадните и плахи устни на момичето. Разкриваше й един едва ли подозиран свят на забранени удоволствия, печелейки всяка вечер по една частичка от съпротивата на тялото й, от свяна, от прикритата й чувственост.

Желанието я изгаряше с буйните си пламъци, живи въглени горяха в утробата й, но Флор се опитваше да се сдържа и ограничава. Въпреки това с всеки изминал ден се чувстваше все по-малко господарка на собствената си воля, ставаше крехка, слаба, робиня, подчинена на дръзкия младеж, който вече си беше присвоил почти цялото й тяло, пламтящо от неудържима треска, наистина неудържима.

Безочливият Вадиньо! Не й се обясни в любов, не й изложи пламенните си чувства, не й поиска даже позволение да я ухажва. Вместо поетични фрази, лигави обяснения тя чуваше съмнителни подмятания и непочтени намеци. Изкачвайки се по улица Алво след Флор (завърнала се от дома на леля Лита няколко дена след празненството при Пержентино), безсрамникът, след като прочете обявата за кулинарното училище, й прошепна прочувствено на ухото, като че ли правеше невинен и галантен комплимент:

— Училище „Вкус и изкуство“. — Повтори: — Вкус и изкуство… — Понижи глас, гъделичкайки с мустачките си ухото й. — Ах! Искам да те вкуся…^[1] — Това не само че беше долнопробна игра на думи, ами на всичкото отгоре и открито признание за намеренията, съвсем ясната цел на ухажването.

Флор никога не бе имала подобен ухажор, толкова различен от другите, никога не бе си представяла, че може да е ухажвана по този начин. Защо не го отпрати веднага?

Флор не беше от тези скандални любовчийки, дето висят по прозорците, по ъглите на улицата, по стълбите, в сянката на вратите. Никой досега не беше отишъл по-далеч от срамежлива целувка, тя не допускаше близости, Педро Боржес само я погали по лицето. Достатъчно бе някой по-дързък да протегне ръка да я докосне, и Флор се изпълваше с възмущение, прогонваше го, пазеше се само за онзи, когото щеше истински да обича. На него нищо нямаше да откаже, и това беше Вадиньо; ето защо не го отпрати като другите, грубо и безпощадно, но беше твърда и непреклонна.

Не го отблъсна от самото начало, а се познаваха едва от няколко часа, защото това стана в неделя на Бандо Анунсиадор^[2], в деня след празненството на майор Тиририка. В компанията на приятелки Флор дойде да се полюбува на блоковете, появи се Вадиньо и се присъедини към тях. Другите се оттеглиха, хихикайки, по всяка вероятност беше ударил часът на необходимото обяснение (обяснение повече или по-малко пламенно и цветисто, според темперамента и характера на кандидата; някои от по-срамежливите предпочитаха да го правят писмено, прибягвайки, ако е необходимо, до „Пощальон на годениците“). Момичетата коментираха увлечението на младежа: не остави Флор нито за минутка на празненството, постоянно й беше кавалер. Сега щеше да й се обясни, това беше сериозен момент, на момичето му предстоеше да си даде веднага съгласието или да поиска време за размисъл, в повечето случаи двадесет и четири часа. Флор каза на приятелките си, че възнамерява да остави Вадиньо в неведение няколко дни, но те се усъмниха дали ще има достатъчно кураж за толкова много.

А той не отвори уста да й направи каквото и да е обяснение, разговорът се завъртя около най-различни случки — хитрец беше този Вадиньо! Два весели съперничещи си карнавални блока се срещнаха пред оградата на църквата „Сант’Ана“ и възползвайки се от бъркотията, която се създаде от струпалите се зяпачи, Вадиньо я притисна, прегърна я отзад, хвана я за гърдите, целуна я по врата. Тя само трепна, притвори очи, остави го да я гали, примряла от страх и радост.

Първите дни на тази любов без формално обявяване и без формално съгласие бяха незабравими. Всяка година през лятото, по празниците на квартала, Флор имаше обичай да прекарва известно време с чичо си и леля си, към които беше много привързана. През февруари кулинарното училище се затваряше.

Отиваше за процесията на даровете в чест на Йеманжа на втори февруари, когато гемиите пореха вълните, натоварени с цветя и дарове за дона Жанаина, майка на водите, на бурите, на риболова, на живота и смъртта в морето. Флор я даряваше с гребенче, шишенце парфюм и пръстен. Йеманжа живее в Рио Вермельо^[3], нейното пежи^[4] се издига на един връх сред океана.

Заедно с момичетата от квартала тя си имаше цяла програма от весели забавления: сутрин на плаж, следобед на разходка до фара в Бара и до Амаралина, понякога и до Питуба; организиране и репетиции за карнавала; излети до Итапоъ до къщата на доктор Натал, лекар и приятел на чичо Порто, или до залива Абаетѐ с песни, китари, бой с конфети. Вечер се разхождаха сред пъстрите сергии на площад Сант’Ана или Марикита, ако нямаше предвидени танци в някое приятелско семейство или пък не нахълтваха в някой салон, импровизирайки си празненство.

Къщата на чичо Порто, цялата в цъфнали пълзящи растения и акации, се намираше на улица Папагайо и в неделя чичото винаги излизаше с друг любител на живописта, живеещ в Ларго, един господин от Сержипе, невероятно срамежлив, да рисуват къщи и пейзажи. Преди около две години, по време на заминаването на Розалия и Антонио Морайс за Рио, самотната и тъжна Флор почувства някакво неясно влечение към художника, сух мулат, вече зрял мъж, около четиридесетгодишен, въпреки че изглеждаше по-млад. Един ден, надвивайки срама си, той предложи да й направи портрет и го започна в крещящи тонове на охра и жълто, от които матовият тен на Флор изпъкваше променен. „Шантава работа, пълна глупост, тоя не е с всичкия си“ — определи дона Розилда, която толкова и разбираше от изкуство, след като видя феерията от цветове и светлина. Жозе де Доме не успя да завърши картината. Не му остана време, Флор се завърна на улица Алво и въпреки че обеща да идва да позира в неделя, никога не го направи; и тя не разбираше много от картините на художника. Харесваха й по-скоро усмивката и самотата му. Но това чувство не успя да се превърне в любов, защото не могат да се нарекат любов дългите часове на мълчание и позиране и беглите усмивки. Остана си едно леко увлечение от дните на лятото, неспособно дори да надвие срамежливостта на художника. След като се завърна в Рио Вермельо, Флор срещна отново приятеля на чичо си със същото добро чувство, но очарованието от онези минали ваканции се беше изпарило, като че ли нищо не беше трепнало между тях. Колкото до незавършения портрет, той и до днес си е на стената в ателието на художника, на третия етаж на една стара къща на ъгъла на площад Сант’Ана. Който иска, може да го види, стига да има смелост да се изкачи по скърцащите стълби.

Толкова различно беше с Вадиньо… Като че ли я завличаше неудържима лавина, той я покори и реши съдбата й. В края на тези незабравими бързо отлитащи дни в Рио Вермельо Флор разбра, че не й е възможно да живее повече без очарованието и влудяващото присъствие на младежа. Правеше каквото той искаше от нея: на сбирките не танцуваше с друг, ходеха хванати за ръка по стъргалото на площада, вечер слизаха в тъмнината на плажа, за да се целуват по-добре, както той предложи; настръхнала, чувстваше как милващата ръка се промъква нагоре под роклята, изгаря хълбоците й. Кой можеше да допусне, че дона Розилда е толкова свободомислеща и либерална? Затваряше си очите пред явните волности на това неудържимо ухажване, че даже на дона Лита, иначе съвсем незаядлива, това й се видя странно и я предупреди:

— Не мислиш ли, Розилда, че Флор позволява много на това момче? Излизат заедно навсякъде, сякаш са годеници, изобщо не личи, че са се запознали онзи ден…

Дона Розилда реагираше остро и войнствено:

— Не знам, дявол да го вземе, ти и мъжът ти какво имате против Вадиньо… Само защото е богат и заема добро място, на всички ви е влязъл в очите… А оня дрипльо, дето се прави на художник, така ви беше взел акъла, че да можеше, щяхте да направите сватбата начаса, като че ли аз щях да си дам дъщерята на такъв дрипльо. За Вадиньо мислите само лошо. Какво лошо има, дето ухажва Флор, време й е вече да се омъжи, а когато господ чу молбите ми и изпрати такава партия, ти и Порто вдигате шум до небесата, че това било, че онова било… Остави ме и се вразуми…

— Никакъв шум не вдигам, вразуми се ти. Само ти казах… Непрекъснато се обиждаш, не може да се говори с теб. Преди, като видеше някое момиче да се разхожда само с момче, смяташе го за пропаднало… Сега се обърна наопаки, изпусна от очи момичето…

— Мислиш я за пропаднала? Това ли мислиш? Казвай…

— Вразуми се, Розилда, знаеш, че не съм казала такова нещо…

Дона Розилда приключваше спора:

— Аз знам какво правя, момичето си е мое и ако е рекъл господ, до края на годината ще се оженят.

— Може би, дай боже…

— Може би? Ще видиш… И престани с тези глупави приказки, вие просто не обичате Вадиньо.

Ето, никой не беше лош с Вадиньо, той ги очарова всички със сладкодумието си, с въображението си, първо познатите от Рио Вермельо, а после и тия от улица Алво. На дона Лита и Порто вече им беше станал симпатичен и искаха да се ожени за Флор. Колкото до дона Розилда, тя сякаш че живееше само за да задоволява неговите желания и да предугажда капризите му.

Всъщност той имаше само едно желание: да е сам с Флор, да я прегръща, да преодолява съпротивата и свяна й, да я превзема малко по малко при всяка среща. Оплиташе се в мрежите на желанието, но се чувстваше и прикован от тези маслинени, стреснати очи, от това тръпнещо непокорно тяло, жадно за ласки и вцепенено от свян. Пленяваха го най-вече красотата на Флор, домашният уют, присъщ на непосредствеността и спокойствието й, които оказваха силно влияние върху Вадиньо.

Самият той никога не бе живял в семейство, не познаваше майка си, починала при раждането, а баща му изчезна рано от неговия живот. Плод на случайна връзка между първородния син на дребнобуржоазно семейство и слугинята, беше гледан от баща си, същия онзи далечен роднина на Гимараес, докато беше ерген. Но след като сключи изгоден брак, постара се да се освободи от незаконородения син, към когото съпругата, дълбоко религиозна, хранеше свещен ужас — „дете на греха!“. Прати го в един колеж интернат за духовници, където Вадиньо стигна криво-ляво до последната година на прогимназиалния курс, но не го завърши, защото по време на неделните свиждания се влюби в майката на един съколежанин, съпруга на търговец от долната част на града, жена на четиридесет години, смятана по онова време за най-лесната проститутка от висшето общество на столицата — това беше пламенна и споделена любов.

Също и романтична. Хубавицата го гледаше с морни очи, докато по време на посещенията Вадиньо обикаляше в двора на мрачния като затвор колеж — страшна тъмница за момчетата. Тя му даваше шоколади и бисквити от колета, приготвен за нейния син. Вадиньо й поднесе скришом една орхидея, открадната от парника в градината. През един от дните за излизане (първите недели на месеца Вадиньо никога не излизаше, нямаше къде да отиде) тя го заведе на обед у тях, на площад Граса, и го представи на съпруга си:

— Съученик на Зезито, сирак, няма семейство…

Зезито беше малко схванат, развъждаше морски свинчета и в неделните завръщания у дома не му стигаше времето да огледа малките гризачи в мазето. Търговецът се беше оттеглил за следобедната дрямка и Вадиньо бе отвлечен в стаята за шев, обсипан с целувки, ласки, обладан. „Моето момче, моето учениче, аз съм твоя учителка, хубавият ми той!“ Давайки си сметка за положението на учителка, тя го учеше — и то как! Развихри се страстта, неутолима и брутална. Тя стенеше и се кълнеше, че никога преди не била обичала, и му повтаряше това, цинична и спокойна. Вадиньо бил първият й любовник и нищо на света не желаела повече от това да замине с него и двамата да се отдадат на голямата си любов, скрити на някое местенце. Жалко, че бил в интернат…

— Ако изляза от колежа, ще дойдеш ли наистина да живееш с мен?

Избяга от колежа, пристигна една вечер да я вземе, да я освободи от „тъпия буржоа“, който толкова много я караше да страда и я унижаваше, обладавайки тялото й. Вадиньо намери една мизерна стая в пансион от последна категория, купи хляб и салам (обожаваше салам), една прокиснала течност, продавана за вино, и един букет цветя. Оставаха му още няколко мил-рейс — най-близките съученици, солидарни с него, бяха събрали средства, за да финансират бягството и любовта му.

Многоуважаваната госпожа едва не се спомина от ужас, когато той нахълта в дома й, където съпругът си чистеше зъбите в другата стая и четеше вестници. Вадиньо сигурно бил полудял — каза тя възмутена. Да не била някоя авантюристка, че да си напусне къщата, мъжа, сина, удобствата и положението в обществото, за да отиде да живее като държанка на едно дете, в мизерия и позор. Вадиньо нямал акъл, да се връщал в училище, може би още не са усетили бягството му, а през следващата неделя, ах, тя обещава…

Вадиньо не пожела да чуе за никакви обещания, обзет от гняв и срам — бяха го измамили. Без да се съобразява с близостта на рогата на търговеца, хвана дамата за дългите оксиженирани коси, удари й няколко плесника през лицето, напсува я, и то с такъв бяс, че можеше да събере не само съпруга и слугите, но и съседите от елегантния площад Граса. Както по-късно твърдеше Вадиньо, в този ден той станал мъж, при това патил.

Благодарение на този скандал Вадиньо проникна в нощния живот на града, тогава беше момче на седемнадесет години и към него се привърза Анакреон, всеизвестен мошеник, най-фина класа картоиграч. Нямаше друг по-добър, който да разкрие на неопитния хлапак тънкостите на ронда, на двадесет и едно, на бакара, на покер, на зарове, тъй като Анакреон беше не само врял и кипял, но имаше и честно сърце, гледаше на живота малко донкихотовски. С баща си Вадиньо се срещна съвсем за кратко, отказа да се върне в интерната, а в замяна долният Гимараес му отказа благословията си и каквато и да е финансова помощ, „нямал средства да издържа размирници“. Покрай богатството на жена си той беше станал скъперник и моралист. Между другото в този период от живота си, когато името му се появяваше по светските хроники на вестниците, започна да страда от сериозни съмнения относно бащинството си. Беше ли Вадиньо наистина негов син? Покойната Валдете го обвиняваше между целувките, че я бил дефлорирал и от това забременяла. Но може ли да се вярва на думата на домашна прислужница? Никога не била имала друг мъж, освен него, твърдяха плачещите приятелки около починалата. Но можеше ли думата на тези слугини, които нямаха пукната пара, да бъде доказателство? Всичко това беше станало отдавна, смътни спомени от младостта, неосъзнати и безотговорни години. Може и да беше негов син, а може би не, но кой да го потвърди публично, да го докаже? Доказа се само, че Вадиньо е мръсник, и то мръсник от най-долните: още е дете, а пък иска да „изнасили една честна жена, великодушната майка на свой съученик, в чийто дом е бил приет като син…“. Бащата на Вадиньо беше един от „гнилите“ Гимараес, както го окачествяваше Шимбо, не бе наследил възвишеността и щедростта на семейството.

Оттогава Вадиньо не усети полъх на домашен уют, никога повече не почувства привързаност към каквото и да е. Интимният му живот, твърде разнообразен — многобройните любовници варираха по възраст, обществено положение и цвят на кожата, — премина в по-голямата си част из публични домове и кабарета, в оргии с момичета, във връзки с най-различни жени, включително и с няколко омъжени; но нито една от тях нямаше силата на любовта. Нито едно увлечение не го накара да почувства живота пълноценен и светъл, нито едно скъсване, свада или липса на жена не го накара да се почувства празен, тъжен, отвратен от живота. Прехвърляше се на друго женско тяло, както сменяше игралната маса, когато любимото число 17 му изневереше.

Срещата с Флор на празненството у майора изведнъж разпали забравената необходимост от дом, семеен живот, наредена маса, легло с чисти чаршафи. Той нямаше дори и постоянен адрес, сменяше евтините пансиони всеки месец, понеже не плащаше наемите. Как да прахосаш пари за наем, след като остава толкова малко за игралния дом?

Флор придаваше нов вкус на живота му, спокойствие, кротост, семеен уют.

— Харесвам те, защото си кротка като агънце, любов моя…

Покорен от нея, той дори понасяше майка й, досадна, ужасна, тъпа и непоносима старица. Харесваше непосредствеността на момичето, кротостта, тихата радост в поведението й. Бореше се всеки ден, за да преодолее свенливостта й, чувстваше се все пак щастлив, че тя е толкова разумна и спокойна. Защото на него единствен му предстоеше да овладее този свян, да превърне в удоволствие тази чистота. Приятелите на Вадиньо забелязаха някакъв блясък в очите му, виждаха го замечтан, спрял се пред рулетката, забравил да сложи жетона.

А най-близките като Мирандао не се учудиха, че го виждат в групата на „Веселите вестникари“, група, организирана от жителите на Рио Вермельо, маскирани от чичо Порто като продавачи на вестници, рекламиращи „Диарио де Баия“ и „А Тарде“, „Диарио де Нотисиас“ и „О Импарсиал“. Един карнавал с контета и танци, серпантини и песни, където парфюмът се пръскаше от влюбените, а не се вдъхваше^[5], карнавал без ракия. Съвсем различен от карнавалите на Вадиньо, когато съботата се сливаше с вторника в едно-единствено пиянство, когато вървеше маскиран с блоковете, танцуваше самба по улиците, пиеше до насита. Скапан от препиване, накрая спираше в някой публичен дом. И така четирите дни.

„Я виж кой е там с дайре в ръка — Вадиньо. Кой би повярвал?“ — чудеха се минаващите, свикнали да го виждат съвсем разюздан във вихъра на карнавала. А ето ти го Вадиньо, застанал до Флор, обсипва я с конфети и нежност.

Това не му пречеше да се вре в най-долната измет, да поглъща невероятни количества ракия, след като се разделеше с Флор в полунощ. Тръгваше направо към „Табарис“, „Мейа“, „Луз“, „Флорзо“. В понеделник си тръгна в десет вечерта под предлог, че има спешна работа в двореца — не можеше да закъснее за големия бал на Гафиейра до Пингело, където Андреза и други възхитителни креолки се маскираха като придворни дами на Мария-Антоанета^[6], облечени в сатен и кадифе, с високи прически от памук.

Даже и в момент на най-голяма страст, на най-голямо семейно щастие Вадиньо не можеше и да помисли да промени живота си, да придобие нови навици, да се поправи. От време на време Мирандао заплашваше да стори това:

— Ще се променя, братко… От утре нататък…

Вадиньо никога не спомена за подобно нещо. Беше влюбен във Флор, с намерение да се ожени за нея, но нямаше да се откаже от официалните си ангажименти, от своето ежедневие на комарджия, скитничества, пиянства и безредия, казина и публични домове.