Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (15)

7
Скоби с Шимбо и с Рита де Шимбо

Онзи ден, следобед, в най-голямата жега, когато въздухът тежеше като бетон, а Вадиньо и Мирандао се намираха на Сао Педро, в бара на Аламеда, пиеха първите ракии за деня и чертаеха планове за вечерта, за празника в Рио Вермельо, на вратата се появи потната физиономия на Шимбо, издигнатия роднина на Вадиньо, в случая изпълняващ длъжността помощник-шериф или с други думи — втория човек в полицията.

Писар по сватби и син на почтен политически управник, без да зачита традиционната строгост на баща си, без да го интересуват условностите, този братовчед на Вадиньо, един от истински богатите Гимараес, беше разсипник, заклет гуляйджия, добър в пиенето, на зарове и с жени, с една дума — луда глава. Напоследък се държеше малко по-скромно и по-сдържано заради службата. Служба, на която всъщност малко щеше да се задържи, защото предпочиташе свободата, която не би заменил за нищо на света.

Веднъж вече беше напускал, и то пост, заеман в управата на Белмонте, родния му град, където беше станал интендант благодарение на баща си, сенатор и феодал, след подправени избори. Заряза служба и титли, задължения и облаги, прекалено скъпа беше цената, която трябваше да плати. Жителите на града не се задоволяваха с административните му способности, искаха управляващ с неопетнено име, а това беше непоносимо за него.

Вдигна се голям скандал, и то само защото, като смел и прогресивен човек, докара в Баия няколко прекрасни момичета в желанието си да разнообрази живота на малкото градче и своята самота. Докара Рита де Шимбо, високопочитана дама от веселите нощи в „Табарис“. Носеше името на Шимбо поради старата и дълготрайна връзка, която ги свързваше, любов, възпята в проза и стих от бохемите. Биеха се, псуваха се, разделяха се завинаги и няколко дена след това се помиряваха, връщаха се към идилията си, като завързани. Затова Рита прибави към името си фамилията на своя любим, така както годеницата приема името на годеника на брачната церемония. След като разбра, че е интендант, човек с неограничени права върху живота и смъртта на беззащитните жители, изиска по телеграфически път да подели властта му. Какво по-привлекателно може да има на този свят от господството и властта? Чувствената Рита искаше да вкуси и от тях. А Шимбо, самотен и бездеен в нощите на Белмонте, се вслуша в горещата молба и нареди да докарат момичето.

След като Шимбо беше интендант, цар в родния си град, Рита не можеше да пристигне как да е — беше фаворитката, истинска държанка. И затова доведе със себе си кортеж от три красавици, различни една от друга, но прекрасни и трите: Зулейка Марон, своенравна и развратна мулатка, която задръстваше улиците и претрепваше пешеходците с поклащането на бедрата си, Амалия Фуентес, загадъчна перуанка с мек глас, склонна към мистицизъм, и Зизи Кулудиня, крехка и златиста като пшеничен клас, любовчийка като никоя друга. И този отбран и превъзходен керван — трудно е да се признае — не получи в Белмонте възторжения прием, на който имаше право, напротив, превърна се в прицел на нападки от страна на дамите, че даже и на кавалерите. Ако изключим някои обществени прослойки — голобрадите студенти, редките скитници и пияниците по принцип — и още някои други, може да се твърди, че населението се държа хладно и подозрително.

Твърдеше се, че Рита Шимбо била видяна в полунощ в интендантството, мъртвопияна, да благославя града с неизчерпаемия си запас от мръсни думи. Носеха се потресаващи слухове: старият Абраао, вече дядо, се влачел в краката на Зулейка Марон, прахосвайки наследството на внуците си във вакханалия с прелюбодейката. Береко, дотогава свестен и праведен човек, служител в пощата, председател на Обрас Пияс, се влюбил в Амалия Фуентес и слагайки в краката й цялата си чистота и набожност, й предлагал венчило, довеждайки предубеденото си семейство до отчаяние. Върхът на скандала бил, че Кулудиня станала любима на всички ученици, техен блян, тяхна царица, тяхно бойно знаме, техен идеал. Разхождала се всяка нощ из Белмонте, заобиколена от момчета, а поетът Сосиженес Коща й посвещавал сонети. Каква низост!

Даже и викарият, надменен отец с писклив и стържещ глас, заклейми безмилостно Шимбо и неговото скандално поведение. Окачестви желаните момичета като „отрепки на столичната проституция“ и „дяволски изчадия“, бедничките! С пламенна проповед, в претъпканата поради неделната служба църква, отецът сипеше обвинения срещу Шимбо, че бил превърнал спокойния Белмонте в Содом и Гомор, че разсипал домове и разбил семейства в тоя нещастен град, върху който се стоварило нещастието да има такъв деградирал интендант, „Нерон по гащи“. Шимбо имаше чувство за хумор и се изсмя на язвителността на свещеника. Момичетата плакаха, Рита де Шимбо поиска отмъщение, а Мигел Турко, войнствен арабин и секретар в интендантството, изцяло на страната на Гимараес и всеизвестен подмазвач, предложи сам да отмъсти: щял да изпрати двама платени убийци да научат опърничавия викарий на добри обноски и да му усучат расото около шията.

Шимбо изтри сълзите на Рита, благодари на сириеца за верността, възнагради двамата наемници, закоравели престъпници, избягали от Илеус. Направи всичко под привидната маска на лекомислие — Шимбо беше предпазлив и ловък човек, не му липсваше политически нюх. Би могъл да си представи реакцията на стария сенатор, ако влезеше в открита война с църквата, отмъщавайки на духовно лице заради някакви си проститутки! А освен това отецът имаше своите основания за скандала. Наричайки го „Нерон по гащи“, загатваше за нощта, когато на видния интендант му се беше наложило да прекоси целия град само по долни раирани гащи, тъй като викарият го изненада в доста идилично положение с нежната Марикота, уважавана слугиня, обслужваща леглото и масата на отеца, любимата овчица в паството му.

На Шимбо не му остана нищо друго, освен да подбере обидените гостенки, да хване Рита де Шимбо под ръка и да се натоварят всички на един параход на Баняна. По този начин се отказа от длъжността, от почестите и от доходната комисиона от играта на бишо. А Белмонте осиротя, лишен от неговите административни способности и обаянието на столичните красавици. За ефикасното управление на Шимбо свидетелстваха ремонтираният мост на пристана, разширението на училището и поправянето на стената на гробищата. И още дълго време смътни копнежи по момичетата смущаваха съня на Белмонте.

Шимбо премина в забвение на доходното място на служител на правото, където никой не му следеше стъпките. Включи се отново в нощния живот на „Табарис“ (където Рита де Шимбо пак се възцари), на „Паласе“, на „Абайшадиньо“, на „Трите дука“, на публичния дом на Карла и Елена Колибрите. Напускаше нощните запои и второстепенната си длъжност на писар само от време на време, когато баща му, старият сенатор, го вземаше да го използва за свои политически машинации, за да си осигури обществено положение и почести, търсени от други, но не и от него. Шимбо, желаещ само да живее свободен, на воля.

Шимбо уважаваше Вадиньо не само заради далечното и смътно роднинство, но и заради способностите на младия си другар в рулетките и кабаретата. Когато чу да петнят Вадиньо, че е скитник, че е без работа и без средства за препитание, намери му скромна длъжност като пазач в градините на кметството, понеже „един Гимараес трябва да има изяснено положение в обществото“.

— Никой Гимараес не е скитник…

Противоречива личност беше този симпатичен Шимбо, толкова малко обвързан с условности и протоколи, а същевременно проникнат от дълбоки чувства към семейството, бдящ над мощния клан на Гимараес.

И така, в онзи следобед Вадиньо и Мирандао се срещнаха с Шимбо на Сао Педро, когато последният беше тръгнал към полицейския участък. На Шимбо му беше крив светът, навлякъл беше тъмни, спарващи, официални дрехи, подходящи само за погребение или сватба — твърда обърната яка, вратовръзка, гамаши, бастунче с позлатен наконечник — един изискан Шимбо в огнения февруарски пек, задушаваща мараня, смъртоносна жега, зажаднял за ледена бира.

— Само една ледена бира може да ни спаси живота — каза Вадиньо, прегръщайки своя роднина и покровител.

Шимбо оплака късмета си с цветист и ефектен език: „Свински и долен живот с тая моя курвенска служба, дето трябва да се влача с губернатора къде ли не, по всичките тези лайнени и гадни церемонии…“. И ето, пак се беше маскирал като португалски комендатор. Същата вечер трябваше да присъства поради длъжността си на тържественото откриване на един научен конгрес — Национален конгрес по акушерство — в медицинския факултет, с речи, дебати и доводи относно раждания и аборти — дива скука. Шимбо гаврътна чашата бира, опитвайки се да намали горещината и яда срещу баща си с неговата вечна мания да го използва в политиката…

И на всичко отгоре — представете си късмет! — този конгрес да се проведе точно вечерта, когато е празненството на майор Пержентино, майор Тиририка, от Рио Вермельо. Естествено те знаеха за кого става дума. Беше направил услуга на майора, пускайки на свобода един скандалджия по негово настояване, и военният сега не го оставяше на мира, искаше на всяка цена да му се отблагодари с високата чест да бъде сред поканените. Празненството на Тиририка, както говорели, било страхотно, заслужавало си — там се ядяло и пиело до насита. А той, Шимбо, почетен гост — представете си какъв майтап!

— И вместо това трябва да слушам разни доктори да ми говорят за раждания… Баща ми все такива ще ги нареди…

Как да убеди сенатора да го остави на мира, след като беше толкова влиятелен, че и губернаторът трепереше пред него? Мирандао се усмихна, очите на Вадиньо светнаха. Шимбо току-що им беше отворил вратите към славата и дома на майора.