Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (11)

3

След като се пресели в по-добрия свят, същият онзи Жил — мекушавият и безволевият — остави семейството си в доста затруднено положение. В неговия случай „пресели се в по-добър свят“ не беше обикновен израз, а самата истина. Каквото и да го очакваше в тайнството на отвъдното — рай със светлини, музика и бляскави ангели, страшен ад с врящи казани, влажен гроб, витаене из звездните пътища или нищото, чисто и просто небитието, — каквото и да е, щеше да е по-добро от съвместния му живот с дона Розилда.

Слаб и тих, с всеки изминал ден все по-слаб и по-тих, Жил издържаше семейството си със скромните средства, които получаваше като търговски представител, едва покриващи разходите за насъщния, за наема на първия етаж на улица Алво, за дрехи на децата, за буржоазните изсилвания на дона Розилда, капризите й на грандоманка, амбицията й да поддържа връзки с видни семейства и заможни хора. Дона Розилда странеше от повечето съседи, необлагодетелствани от съдбата — продавачи в магазини и щандисти в складове, чиновници, касиери и шивачки. Презираше тези хорица, неспособни да прикрият бедността си, важничеше, обръщаше внимание само на неколцина от улицата, на „представителните семейства“, като натякваше ядосана на покойния Жил, хванеше ли го да си пийва биричка в не дотам препоръчителната компания на Казуза Фунил, комарджия и изнудвач с претенции за философ, един от най-одумваните жители на Алво. Името му не беше Фунил^[1], нужно ли е да се пояснява? Чисто и просто находчив прякор, характеризиращ вечно зиналата му паст и неутолима жажда.

Защо Жил не ходеше при доктор Карлос Пасос, лекар с добра клиентела, при инженер Вале, влиятелен човек в транспортния отдел, при телеграфиста Пейшото, възрастен господин пред пенсия, достигнал върха в пощенската кариера, при журналиста Насифе, още млад, но понатрупал пари с „Модерният магазинер“, издание, посветено на „непреходната защита на баиянската търговия“, ако се вярва на изявлението му? Всички те също бяха съседи от улицата, хора „представителни“. А загубеният й мъж не можеше дори да подбира приятелите си; ако не беше с Фунил в „Понто Фино“ на улицата на обущарите, хлътваше в магазина на Антенор Лима да играе табла или домино, може би единствената му истинска радост в живота. Антенор Лима, търговец, установил се в Табоао, един от най-изисканите клиенти на Жил, може би щеше да се нареди в списъка на представителните съседи, ако не беше публично разгласената му връзка с черната Жувентина, първоначално негова готвачка. Застанала на прозореца на къщата на магазинера, наела прислужничка за метене и чистене, устата и нахална, успя да се прочуе на улица Алво в словесните си дуели с дона Розилда. А Жил сядаше пред нея и се разтапяше от любезности, като че ли беше уважавана госпожа, сключила църковен брак.

Не помагаха усилията на дона Розилда да го насочи към влиятелни хора: към семейство Коща, потомци на стар политически деец, притежатели на огромно имение в Матату — даже една улица носеше името на политическия деец, а внукът Нилсон беше банкер и индустриалец, или Мариньо Фалкао от Фейра де Сантана, в чийто магазин Жил беше чиракувал като млад, господин Жоао Мариньо го беше финансирал, за да започне търговия в столицата^[2]; към Луис Диас Таварес, началник-отдел, умна глава, подписваше се под статии във вестниците, а тя произнасяше звучното му име с намек за роднинска близост — „роднини сме, кръстник е на моя Ейтор“.

Като изброяваше такива високопоставени връзки, презираща тези на Жил, питаше развълнувана събеседници, съседи, улицата, града и света какво лошо е направила, та господ я наказва с такъв съпруг, неспособен да й осигури необходимите условия за живот, желаната висота и среда. Всички търговски представители преуспяваха, увеличаваха клиентелата и канторите си, умножаваха месечните си продажби, идваха им нови и крупни постъпления. Мнозина си купуваха къщи или най-малкото парцели за строеж. Някои даже си позволяваха лукса да купят автомобил, като един техен познат от Алатоас, пристигнал от Масейо преди няколко години, размахвайки ръце напред-назад, а сега сложил и двете напред, на кормилото на един „Студебейкър“. Такъв лорд беше станал този Лозалво, че един ден, като караше по улица Чили, не позна дона Розилда и за малко да я смачка, докато тя, пешеходката, се хвърли любезна пред колата в желанието си да поздрави преуспяващия колега на съпруга си. А онзи не само че й изкара акъла с клаксона, ами на всичкото отгоре я наруга:

— Искаш да умреш ли, въшка такава?

За три-четири години, търгувайки с фармацевтични стоки, хитър и услужлив, този грубиян си взе кола, стана член на тенисклуба в Баия, сближи се с политици и богаташи, наду се, пусна корем! Дона Розилда скърцаше със зъби: а оня загубеняк Жил?

Ах! Жил напредваше пеша или с трамвая, с мострите си за връзки, тиранти, якички и ръкавели, специалист по демодирани стоки, с малка клиентела от предградията с остарели гардероби. Повече от това не можа да постигне през целия си живот. Никой не вярваше в способностите му, даже и самият той.

Един ден се умори от толкова оплаквания и рекламации, от толкова безрезултатни и безрадостни усилия. Порто, зет на жена му, съпруг на Лита, сестра на Розилда, също се бъхтеше отчаяно, за да свърже двата края, преподавайки рисуване и математика на момчетата от едно щатско училище за занаяти, далече от Парипе. Всеки ден пътуваше с влак, сутрин ставаше рано с изгрева на слънцето и се връщаше надвечер. В неделя обаче излизаше по улиците на града с куфарчето бои и четки и рисуваше живописни къщички. Това занимание му доставяше такава радост, че никой не бе го видял тъжен или в лошо настроение. А освен това се ожени за Лита, а не за Розилда, пълна противоположност на сестра си — добродушна жена, чиято уста никога не беше произнасяла лоша дума за живо същество.

Жил нямаше напредък дори в играта на домино или табла и Антенор Лима го вземаше за партньор само когато нямаше друг по-силен, а Зека Сера, шампион на улицата, не желаеше да играе на табла с такъв посредствен и разсеян играч даже и за убиване на времето. А на всичкото отгоре дона Розилда настояваше да сложи край на познанството си с Казуза Фунил точно когато онзи беше най-зле, току-що излязъл от затвора, преследван и съден за измама, и най-много се нуждаеше от подкрепа. А той, Жил, съвсем безволев, се криеше по ъглите, за да не го срещне, подчинявайки се на заповедите на жена си.

Накрая стигна до заключението, че няма смисъл от безропотното му блъскане в живота, възползва се от няколко по-влажни зимни дни да си докара една евтина пневмония — „даже не и двойна“, отбеляза с ирония д-р Карлос Пасос — и емигрира към звездите. Тихичко, със срамежлива и сдържана кашлица. Да беше друг, можеше и да се оправи, да победи болестта, не кой знае колко по-тежка от един грип. Но Жил беше изморен, толкова изморен! Не можеше да дочака по-сериозна и тежка болест. Освен това не си правеше илюзии: болест скъпа, изискана, модерна, споменавана по постниците не би стигнала до него, най-добре си беше да се задоволи с невзрачната пневмония. Така и направи, без да се прости, предаде богу дух.