Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (10)

2

Едва във вторника от карнавала, привечер, новината за смъртта на Вадиньо достигна Назарет дас Фариняс, където заедно с женения си син, служител в железниците, живееше дона Розилда, вгорчаваща живота на снахата, робиня на деспотичния й нрав. Без да губи време, замина за Баия в деня на пепелната сряда^[1], приличащ на самата нея, ако се вярва на другия й зет, Антонио Морайс: „Това не е жена, а пепелна сряда, може да развали настроението на всеки“. Желанието да постави възможно най-голямо разстояние между себе си и тъщата беше без съмнение причина вече от години Морайс да живее в едно предградие на Рио де Жанейро. Сръчен механик, той прие поканата на един приятел и отиде да си опита късмета на юг, където преуспя. Отказваше да се върне в Баия даже и на разходка, докато „оня звяр увонява въздуха“.

Дона Розилда обаче не мразеше Антонио Морайс, както не мразеше и снаха си. Мразеше Вадиньо и никога не можа да прости на Флор този брак, резултат на злостен заговор срещу нейния авторитет и решения. Не се зарадва, когато щеше да се жени по-голямата й дъщеря Розалия, но не се и противопостави на любовта, не попречи на годежа. Не се разбираха, защото природата на дона Розилда беше наистина призвана да превръща в ад живота на ближния. Когато не противоречеше на никой, чувстваше се ненужна и нещастна.

С Вадиньо беше друго, имаше му зъб още от времето, когато ухажваше Флор, когато откри лъжите и примамките, в които я беше оплел нежеланият кандидат. Намрази го завинаги, не можеше да понася дори името му. „Ако имаше полиция на този свят, мръсникът да е в затвора“ — повтаряше тя, ако й говореха за зетя, ако я питаха за него или й предаваха поздравите му.

Ако посещаваше от време на време дона Флор, правеше го, за да й почерни дните, без да има друга тема за разговор, освен мошеничествата на Вадиньо, разпуснатия му живот, безсрамните му постъпки, повод за всекидневния и вечен скандал.

Още от палубата на парахода започна да сипе жлъчни думи, крещейки на дона Норма, отишла да я посрещне на кея Баняна по молба на дона Флор:

— Е, какво, безбожникът най-после ритна камбаната, а!

Параходчето пристигна препълнено с нетърпелива тълпа пътници, натоварени с пакети, кошници, чанти, най-различни вързопи, съдържащи плодове, брашно от маниока, иняме и айпим^[2], сушено месо, зелки и тикви. Дона Розилда съскаше:

— Гътна се, отдавна трябваше да пукне!

Дона Норма се чувстваше сразена, дона Розилда притежаваше дарбата да й отнема всяка инициатива и да я оставя бездейна. Услужливата съседка осъмна на малкия кей, излъчваща утехата на добродушното си лице, готова да подкрепи една тъща в траур и сълзи, за да оплачат заедно превратностите на съдбата: днес си жив и весел, утре — в ковчег. Щеше да приеме оплакванията на дона Розилда, щеше да я утеши в примирението й пред божията воля, той знае какво прави! Заедно щяха да обсъдят новото положение на дона Флор, вдовица, сама в света, а още толкова млада. Дона Норма се беше подготвила за това: жестове, поведение, думи, всичко искрено и прочувствено, при нея никога не се забелязваше каквато и да е показност. Дона Норма се чувстваше по малко отговорна за всички, явяваше се ангел спасител на квартала, нещо като бърза помощ в околностите. В къщата й идваха всички съседи — най-хубавата къща на улицата, може би само Бернабос, аржентинците от керамичната фабрика, можеха да се мерят с нейната, като че ли малко по-луксозна, — идваха за заем, за сол и пипер, даже за чинии за обеди и вечери, за празнични дрехи.

— Дона Норма, майка ме изпрати да питам дали може да й дадете назаем една чашка бяло брашно, че прави торта. После ще си плати.

Това беше Аниня, най-малката дъщеря на доктор Ивес, близък съсед, чиято съпруга, дона Емина, пееше арабски песни, акомпанирайки си на пиано.

— Но, моето момиче, майка ти не беше ли вчера на пазар? Ама че разсеяна жена… Една чашка стига ли? Кажи й, ако й трябва още, да те изпрати пак…

Или пък малкият прислужник на дона Амелия с пискливия си глас:

— Дона Норма, господарката ме прати да поискам черната папийонка на господин Сампайо, че на господин Руас са му я прояли молците…

Развълнувана притичваше и дона Ризолета, драматично, с измъчен вид:

— Норминя, спасявай ме, за бога…

— Какво има?

— Един пиян се е закотвил пред нас, няма как да го разкарам, какво да правя?

Дона Норма отиваше и го разпознаваше с усмивка:

— Ами че това е Бастиао Ракията бе, хора… Хайде, Бастиао, хайде да дремнеш малко в нашия гараж…

И така по цял ден; пари назаем за билети, спешна помощ за някой побъркан, да обслужи болен и клиентите с инжекциите — дона Норма правеше безплатна конкуренция на лекарите и на аптеките, без да говорим за ветеринарните, защото всички котки от околността идваха да раждат в нейната къща — там никога не им липсваше помощ и храна. Раздаваше мостри на лекарства, доставяни от доктор Ивес, кроеше дрехи — имаше диплом за шев и кройка, — пишеше писмата на прислугата, даваше съвети, изслушваше оплаквания, подкрепяше брачни проекти, насърчаваше ухажвания, разрешаваше най-различни проблеми, винаги възбудена, принуждаваща Зе Сампайо да заключи:

— Хвърчаща дрисла, няма търпение дори да седне на чинията… — И примирен пъхваше палец в устата си.

Приготви се добрата съседка да посрещне скърбящата дона Розилда, да я приласкае и успокои. А онази й излизаше с такива невероятни дрънканици, като че смъртта на зетя беше празнична новина. И ето я, слиза по трапа, в едната ръка носи обичайния пакет препечено и дъхаво брашно от Назарет и крепи една кошница, където заплашително мърдат връзка раци, придобита на борда на парахода; в другата ръка — слънчобран и куфарче. Слава богу, помисли си дона Норма, големият куфар значеше дълъг престой, а сега идваше с малкото, дървеното, за кратки пътувания от няколко дена и — до следващия път. Пристъпи напред, за да й помогне и да й поднесе с церемониална прегръдка съболезнованията си — за нищо на света не би пропуснала това тъжно задължение.

— Моите съболезнования.

— Съболезнования? На мен? Не, скъпа моя, не си хаби силите. Ако питаш мен, отдавна да е опънал петалата, никак не ми липсва. Сега мога да се ударя в гърдите и да заявя отново, че в семейството ми няма нито един пропаднал. Какъв срам, а? Намери да умре точно посред карнавала, преоблечен като… нарочно…

Спря се пред дона Норма, сложи на земята куфарчето, кошницата и пакета, за да може по-добре да я огледа и да й заяви с лицемерен тон:

— Да, госпожо… Не че искам да ти правя комплименти, но бая си понапълняла. Станала си една красавица, модерна, дебеличка, да му е драго да те гледа човек, господ да те благослови, да не са ти уроки…

Побутваше кошницата, от която раците се опитваха да избягат, и настояваше упорито:

— Така обичам аз: жената да не обръща внимание на глупостите на модата… Тия, дето се опитват да отслабнат с диета, всички хващат охтика… А ти…

— Не говори така, дона Розилда. А аз си мислех, че съм отслабнала… Да знаеш на какъв юнашки режим съм се подложила… Изобщо не вечерям, от един месец не съм хапвала фасул…

Дона Розилда пак я огледа критично:

— Изобщо не личи…

Подпомогната от дона Норма, вдигна пакетите; насочиха се към асансьор Ласерда^[3], а дона Розилда не преставаше да дърдори:

— А господин Сампайо? Все така ли си лежи в кревата? Никога не съм виждала по-кисел човек. Прилича ми на умряла котка…

Дона Норма не хареса сравнението и се усмихна неодобрително:

— Такъв си му е характерът… Отпуснат.

Дона Розилда не беше от тези, които прощават човешките слабости:

— Хайде, хайде… Такъв саможивец като мъжа ти трябва да е цяло наказание… Моят Жил, бог да го прости… Е, не че струваше кой знае колко, нито пък беше светец, но в сравнение с твоя… Ах! Казвам ти, сестро, аз не бих го търпяла… Един човек, който не излиза, никъде не ходи, седи си по цял ден вкъщи…

Дона Норма се опитваше да насочи разговора по логичния му път: в крайна сметка дона Розилда беше загубила зет и затова бе дошла в столицата^[4], по тази вълнуваща и трагична тема трябваше да говорят, за нея се беше подготвила дона Норма.

— Флор е много тъжна и отпаднала. Тежко го понесе…

— Защото е загубена глупачка. И винаги е била такава, изобщо не прилича на моя дъщеря. На баща си се е метнала, ти не го познаваш покойния Жил. Не искам да се хваля, но мъжът в къщата бях аз. Той въобще не смееше и гък да каже, аз решавах всичко. Флор прилича на него, излезе мекушава, безхарактерна. Как иначе щеше да изтърпи тоя мъж, дето си го намери?

Дона Норма си помисли, че ако покойният Жил не е бил мекушав и безхарактерен, сигурно не би понесъл дълго време такава съпруга, и съжали бащата на дона Флор. Съжали и самата дона Флор, сега застрашена от постоянни посещения на майката, способна даже — кой знае? — да дойде да живее с овдовялата си дъщеря, отравяйки въздуха на Содре и околностите.

По времето на Вадиньо дона Розилда се появяваше набързо, правеше кратки посещения, колкото да каже нещо лошо за зетя, и изчезваше, преди да се е появил проклетникът със злостните си шеги. Дона Розилда никога не можа да вземе надмощие над Вадиньо, да го победи, не успяваше дори да го ядоса. Щом я видеше да сплетничи, напушваше го смях, страшно доволен, като че ли тъща му беше най-желаната гостенка:

— Гледай кой бил тук, моята свята тъщичка, моята втора майчица, това златно сърце, тази гълъбица без жлъчка. Седни тук, моя свята, до твоето любимо зетче, хайде да разровим боклука на Баия…

И се смееше със звучния и жизнерадостен смях на човек, отракан и доволен от живота: след като толкова много полици, толкова разпръснати дългове, такава липса и такава нужда от пари за залаганията не можеха да го натъжат и отчаят, как можеше дона Розилда да храни надежди? Затова го мразеше, а също и за стореното в началото на ухажването.

Напускаше разярена полесражението, догонвана от смеха на Вадиньо, и отиваше да си го изкара на дона Флор, крещейки по цялата улица:

— Кракът ми повече няма да стъпи в тази къща, проклетнице! Стой си с това куче, нека да ругае майка ти, забрави млякото, което си сукала… Отивам си, преди да ме е набил… Не обичам да ме бият като тебе…

Преследвана от подигравателния смях на Вадиньо, отекващ по улици и дворове, дона Розилда си загубваше ума. Един път го загуби наистина; забравила за положението си на уважавана вдовица, се спря насред улицата, пълна с народ, и обръщайки се към прозореца, където зет й се превиваше от смях, размаха ръка и му показа цяла поредица „средни пръсти“. Придружи неприличния си жест с псувни и извика със задавен глас:

— На ти, мръсник такъв, на ти да си го завреш.

Възмутиха се и минувачите, и сериозният учител Епаминондас, и безупречната дона Жиза.

— Невъзпитана жена… — изкритикува я учителят.

— Истерична… — уточни учителката.

Въпреки че познаваше добре дона Розилда, свидетелка на този и други скандали, свикнала с трудния й характер и вродената й несговорчивост, даже и така, застанала на опашката за асансьора, дона Норма не преставаше да се чуди. Не можеше да си представи, че омразата между тъщата и зетя щеше да продължи и след смъртта му — та дона Розилда не изрече за покойния нито една дума на съжаление, макар и без да влага чувства, просто така, формално, за пред хората. Точно обратното:

— Даже по-лесно се диша, откак мизерникът опъна петалата…

Дона Норма не можа да се сдържи:

— Брей! Ама ти като че ли наистина мразиш Вадиньо, а?

— Е как! Да не би да не е вярно? Вагабонтин, пияница, комарджия, нищо не струваше… Завъртя главата на дъщеря ми, набута се в семейството ми, отмъкна я от къщи, за да живее на нейна сметка…

Комарджия, пияница, безделник, лош съпруг, всичко това беше истина, помисли си дона Норма. Но как може да мразиш и след смъртта? Не трябва ли, като изпращаме мъртъвците, да се отърсим от всички обиди и разногласия? Дона Розилда не беше на това мнение:

— Викаше ми дърта клюкарка, никога не ме е уважавал, подиграваше се право в лицето ми… Изигра ме още щом се запознахме, направи ме на глупачка, докара ми само страдания… Защо да забравя, само защото е умрял и е в гробищата? Само затова ли?