Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (82)

25

Отпуснал глава върху бронзовите гърди на Зулмира Фагундес Симоес, мистичният Кардозо и Са…

Кардозо и Са? Да, няма грешка, нито смяна на имена, това е самата истина за жалост — става дума за замяна на истински хора. Не Пеланши Моулас се прекланяше пред гърдите на развратницата, радвайки се на подобен дар, а този, който го правеше, при това с учудваща обиграност, бе нашият Майстор на абсурда, неустрашимият Владетел на вселената, с почти чистия си нематериален дух.

Как се беше добрал Кардозо и Са до такива висоти? Ами молейки се. Докато се мъчеше да намери изход от проблемите на Пеланши, посещавайки игралните салони, докато провеждаше последователни срещи с марсианските вождове (видя се дори с Главния предводител, мрачния и заслужил диктатор на Марс, недостъпен дотогава за нито едно човешко същество), почна да моли Зулмира, моли я настоятелно и старата формула още веднъж показа своята ефикасност.

В началото молеше от чисто научно любопитство, искаше да види онези белези, оставени от невидимите, „на вашите величествени бедра на амазонка“. „Вече нямам белези — отговори тя, — остана ми само споменът.“ Нищо, Кардозо и Са поиска да види мястото (да проучи явлението in loco). Иначе не можеше да се определи точно от какво е. Науката изисква точност.

Бе му показано мястото, а той го разгледа бавно (привързаността е враг на науката): на цвят, на твърдост, строеж — наистина всичко беше първокачествено. Зулмира се остави да я разглеждат, засмяна и засрамена: не беше ли Кардозиньо един почти чист дух, освободен от долната материя? Почти.

— По строеж е също като марсианските планини и пропасти — потвърди Междузвездния географ.

След като задоволи (отчасти) любопитството си към тези площи и опозна подробностите, отнасящи се до гърдите, помоли я да види и онези прелести, които оприличи на върхове и пропасти, използвайки естетически и научни мотиви. Свикнала от Пеланши с култа към красотата и поезията, как да откаже на подобна молба, колкото настоятелна, толкова и любезна, идваща от една безупречна особа, лишена от каквито и да е долни помисли? — запита се Зулмира и се съгласи.

Маестро Кардозо и Са като всеки уважаващ себе си творец на изкуството каза, че иска само да погледне за миг „шедьоврите, сътворени от вселената“, но като ги видя, естетическата му наслада бе толкова голяма, че загуби ума и дума. Ако той, почти чистият нематериален дух, се предаде пред пищността на материята, как да се иска от Зулмира, крехко простосмъртно създание, по-строго поведение? И стана, каквото стана.

Освен това, ако Пеланши Моулас бе наистина щедър и ако желаеше да възнагради непосилния труд на астролога и алхимика, поставил се на неговите услуги, щеше да подари Зулмира на Кардозо и Са, освобождавайки я и от всякакви служебни задължения, свързани с хазарта и машинописа, запазвайки си единствено благородното право да покрива нейните (високи) разходи. Защото Великия владетел удържа на думата си, разреши проблемите с хазарта, спаси богатството на калабриеца, като го освободи от лошия късмет и бъркотията с марсианците.

Поне едно беше сигурно и неоспоримо: в онези дни Жовани Гимараес се отказа от играта — той бе последният, който се оттегли.

Прав бе Анакреон. Старият патриарх, учителят на поколенията, беловласият и уважаван мъж, се отправи една вечер към свърталището на Паранагуа Вентура, където всяка карта беше белязана, и отново се почувства играч. Защото да печелиш безкрайно, не беше хазарт, не можеше да върви против късмета си, да се бори срещу банката и топчето на рулетката, картите и заровете. Вземаше един жетон, слагаше го на някоя карта и прибираше спечеленото. Какво хубаво имаше в тази безвкусна магия? Какво бе направил той, Анакреон, идеалният играч, педагогът на рулетката, че да заслужи тоя безкраен късмет, същинско наказание?

Само да печелиш — това не е комар. Вълнението от играта е да не знаеш, да рискуваш, да те е яд, че губиш, да се радваш, ако уцелиш, да губиш и да печелиш отново. Да гледаш как топчето лудо се върти в рулетката по пътя към незнайното число на печалбата, всеки път различно. А какво вълнение, когато по случайност се повтореше! Сега Анакреон дори не поглеждаше топчето, то послушно си падаше на числото, където беше сложил жетоните. А картите? Ами заровете? Какво престъпление беше извършил, че го наказваха така?

Старият Анакреон беше изтъкан от честност и почтеност, играеше заради удоволствието от играта, заради удоволствието да не знаеш и да рискуваш. А сега не рискуваше, знаеше всичко предварително. Срамота.

Прибра лесно спечелените пари и отиде при Паранагуа Вентура.

— Това — каза той на негъра — не е заведение на Пеланши и не ми излизай с разни номера.

И двамата се засмяха: там беше необходимо да имаш повече от късмет, да имаш око и смелост, за да не те окрадат. Но тази нощ Анакреон не се притесняваше, че може да загуби поради лош късмет или мошеничество. Единственото, което не желаеше, беше чудотворният късмет, безвкусна печалба без борба, без удоволствие. Такава е човешката природа.

Аригоф, който беше започнал по-рано, се забави още няколко дена, преди да се отправи към „Трите дука“, дупката на Зезе Менингита, където се играеше мъжката. Защо протакаше? Всичко бе ясно: лесната печалба застрашаваше да поквари характера на Аригоф. Отрупа Тереза с подаръци, купи й релефен географски глобус и пойна птичка, която да я приспива. Дотам се побърка, че искаше да поеме разходите по наема й.

Географката се почувства обидена и ограбена и го накара да разбере колко глупаво е предложението му: да издържа къщата и него самия, беше нейна работа, тя си имаше гордост и честолюбие. Друг подарък все можеше да се приеме; птичката я трогна, но да иска да помага за наема, това беше смешно.

Колкото до Мирандао, вече знаем какво му се случи: даде обещание в онзи ужасен час. Остана си бохем, усмихнат, приказлив, добър пияч, но никога не се върна към хазарта. Не пожела да постигне втори път невъзможното.

Отново появилият се в игралните салони Жовани Гимараес не беше вече предишният играч, бе станал високопоставен служител и плантатор. Щеше да прекара остатъка от живота си, печелейки на 17, влагайки парите на Пеланши в земя и добитък, пасбища и фураж. Но съпругата и обществото порицаха връщането му към хазарта и добрият журналист, отскоро влязъл в консервативните среди, се огъна пред семейството и банковия кредит и пак започна да си ляга рано. Не излезе от „Паласе“, за да отиде в свърталището на Зезе „Трите дука“ или при Паранагуа Вентура. Върна се в брачното ложе. Безспорно доводите му бяха сериозни и благородни, но различни от тези на Анакреон и Аригоф.

Така се развиха трите случки и едновременно стигнаха до своя край: междупланетният договор на Владетеля на вселената с марсианците; играта на искане и даване, невинната игра, на която се бяха отдали магът и амазонката за убиване на времето; и отвращението на Вадиньовите приятели.

Но победата на Кардозо и Са не успя да разклати материалистичните убеждения на твърдоглавия Масимо Салес. За него всичко беше ясно: този Кардозо с привидната си лудост и с измишльотините си беше шеф на шайката, а Зулмира — негова съучастница. Двамата са се познавали отдавна и са били любовници, само Пеланши не е знаел. Ако не е така, как тогава да си обясним случилото се?

Кардозо и Са поднесе нови изненади на Зулмира: кой би казал, че са му толкова ясни някои неща за любовта? И не само за любовта на нашата малка и нещастна планета, а и от по-развити планети и по-богати галактики. Преподаваше с вещина, а ученичката му беше внимателна и любопитна:

— Кажи ми, как е на Сатурн, Кардозиньо? Как се целуват, като нямат уста; как се хващат, като нямат ръце…

Смехът на Майстора на абсурда кънтеше:

— Ей сега ще ти покажа…

Зулмира се страхуваше, че Пеланши ще разкрие мистичната връзка между двете сродни души, че ще види пошлост там, където имаше само научен интерес и естетическа наслада.

— Ами ако Пекито влезе сега и ни види така? Той е способен да ни убие. Един път се закле…

Великият мислител каза:

— Ще направя ей така с ръце и ще станем невидими.

Направи „така“ и й преподаде някои обичаи на Нептун!