Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (81)

24

Хванати под ръка, дона Флор и доктор Теодоро се върнаха от аптеката да вечерят. След кратка почивка той щеше да се върне на работа, уморителното дежурство продължаваше до десет вечерта.

— Бедничкият ми… — каза дона Флор.

— Днес ще си легнеш рано, мила, вчера имаше треска — посъветва я докторът.

Дона Флор беше доволна, вече не се чувстваше разкъсвана от противоречия и раздвоена от борбата между материята и духа. Страхуваше се само от едно: ами ако първият не се върне? Ако не дойде?

Но той дойде веднага щом докторът пое към аптеката (с мушама и чадър, защото дъждът се беше засилил отново); ето ги дона Флор и Вадиньо в желязното легло с матрака.

— Изглеждаш ми блед, уморен и като че ли си отслабнал. Сигурно не си спал заради тази твоя игра. Трябва да си починеш, любов моя.

Каза му това между затихващите ласки след бурното боричкане. Вадиньо беше блед, много блед, сякаш нямаше кръв, но се усмихваше:

— Уморен? Само малко. Но не можеш да си представиш колко се смях на Пеланши. След малко…

— След малко? Пак ли отиваш да играеш? Няма ли да останеш при мен цяла нощ?

— Сега е нашата нощ. После, моето момиче, е ред на моя колега, втория ти мъж.

Изпълнена с плам, дона Флор преразгледа драматичните си решения:

— С него никога повече… Как бих могла? Никога вече, Вадиньо. Сега сме само ние двамата, не виждаш ли?

Той се усмихна хитро, опънал се в леглото:

— Не говори така, моето момиче… Ти искаш да си вярна и почтена жена, знам. Но всичко това свърши, защо да се лъжем? Не само с мен, не само с него, с нас двамата, измамна моя Флор. Той също ти е съпруг и има толкова права, колкото и аз. Симпатяга е, все повече ми харесва… Между другото, още когато пристигнах, ти казах, че тримата ще се разберем добре…

— Вадиньо!

— Какво има, моето момиче?

— Няма ли да ти е неприятно, ако ти сложа рога с Теодоро?

— Рога? — прекара ръка през бледото си чело. — Не, рога не могат да ми пораснат. Ние с него сме квит, моето момиче, и двамата имаме право, и двамата сме се женили пред свещеник и съдия, така ли е? Само че той те използва малко, защото е глупак. Нашата любов, моето момиче, може да е, ако щеш, нарушение на дадената клетва, за да бъде още по-интересна, но е законна, нали? Само ти, Флор, мамиш и двама ни, защото вече не мамиш себе си.

— Мамя двама ви? А себе си не мамя вече?

„Толкова много те обичам — звучеше небесният му глас вътре в нея, — толкова те обичам, че за да те видя и взема в ръцете си, скъсах с нищото и пак станах аз. Но не искай от мен да бъда едновременно Вадиньо и Теодоро, защото не мога. Мога да бъда само Вадиньо и мога да ти дам само любов; другото, от което се нуждаеш, той ти го дава: собствена къща, съпружеска вярност, уважение, ред, сигурност. Той ти ги дава, защото любовта му е изградена от тези благородни (и тъпи) неща и те са ти необходими, за да си щастлива. Нуждаеш се и от моята любов, за да си щастлива: от порочната, грешна, пламенна и развратна любов, която те кара да страдаш. Толкова е голяма, че устоя на пропадналия ми живот, толкова е голяма, че се върнах от нищото, пак станах аз и ето ме тук. За да ти дам радост, страдание и удоволствие. Но не за да остана при теб, да бъда твой внимателен съпруг, да те водя на гости, да имаме определен ден за кино и за лягане — не за това, моето момиче. Това е работа на моя уважаван колега, а по-добър няма да намериш. Аз съм съпругът на бедната дона Флор, онзи, който ще събуди в теб скритото желание. Той е съпругът на госпожа дона Флор, грижи се за целомъдрието, за честта, за уважението ти. Той е сутрешното ти лице, аз съм нощното, любовникът, който не се осмеляваше да имаш. Двамата сме твои съпрузи, твоите две лица, твоето «да» и твоето «не». Когато бях само аз, имаше моята любов, но ти липсваше всичко останало, как страдаше! Когато беше само той, имаше всичко, нищо не ти липсваше, а страдаше още повече. Сега си наистина дона Флор, такава, каквато трябва да бъдеш.“

Ласките ставаха все по-настоятелни.

— Бързо, моето момиче, нощта е къса. Хайде, бързо, след малко поемам към съдбата си, ще дойде часът на моя колега, съдружник, брат. За мен са твоят копнеж, твоето желание, твоят дрезгав вик. За него е останалото: разходките, дежурствата, уважението, благородната страна. Истинско съвършенство, моето момиче, аз, ти и той, какво искаш повече? Останалото е измама, лицемерие, защо искаш още да се самоизмамваш?

Преди да я обладае, й каза още:

— Мислиш, че дойдох да те обезчестя, а всъщност спасих честта ти. Ако не бях дошъл аз, тогава твоят съпруг със законни права, кажи, моя Флор, кажи ми истината, не лъжи: какво щеше да представляваш, ако не бях аз? Дойдох да те предпазя да си намериш любовник и да потъпчеш името и честта си в калта.

(Никога ли не си мислила, не си ли допускала, че като си честна вдовица, добра и вярна съпруга, можеш да имаш любовник? А какво ще ми кажеш за Принца на вдовиците, Едуардо еди-кой си, който е известен и като Царя на стъпката? Не си ли го спомняш при стълба? Стоеше до прозореца и ако не бях изпратил спешно Мирандао, щеше да се отдадеш, въпреки траура и да посадиш цяла градина рога на гроба ми.)

А сега забрави всичко, моето момиче, сега е време да се забавляваме и ти знаеш, Флор, че това е свято нещо, хайде, моето момиче.