Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (80)

23

Майка Отавия Кисимби се помоли за Пеланши и той, както и Зулмира се окъпаха в листа и кокосов сапун. Перата на жертвените петли бяха сложени на кръстопътищата. Майка Отавия защити Пеланши от четирите посоки и от седемте врати и му каза да чака резултата. Но царят на бишо бързаше и отиде да търси и друга помощ.

Ясновидката Аспазия току-що бе пристигнала от Изтока с първите лъчи на зората и бе надянала халата си (малко поизносен) на гадателка, когато Пеланши пристигна със значителна сума пари. Въпреки че усойницата не бе чувствителна към звъна на златото — живееше от милостта на небесата, отрекла се изцяло от удоволствията на този свят, — как да се откаже от предложеното, още повече, като искаха от нея толкова трудна работа?

Впусна се в „системата на духовната наука в движение“ — неин патент, и отпътува към отвъдното, произнесе дрезгаво някакви думи и се замята, сякаш искаха да я удушат. Не беше много приятна гледка и на професор Масимо Салес, по природа скептик и твърд човек, му се прииска да си отиде. Но Пеланши се държеше, хванал в напрегнато очакване треперещата ръка на Зулмира, на която пък свръхестественото й действаше добре, откак невидимите бяха проявили интерес към гърдите и бедрата й (а кой знае, може и към друго?).

С пяна на уста и с опулени очи, жрицата на Изтока се завърна от извънземните пространства, потрепери, вторачи се в Пеланши и от мършавото й тяло се изтръгна вик. Поиска още пари, ах, поиска още пари, работата беше уморителна, в кръговете на отвъдното всичко беше тъмно, толкова черна беше съдбата на Пеланши! Малко пари за свещи. Може би ако имаше светлина, щеше да разкрие целия заговор. Прибра парите в чекмеджето, запали символичните свещи и на тяхната светлина видя с очите си на гадателка неприятелите на Пеланши.

— Виждам трима мъже на края на един път, и тримата ти желаят зло…

— Ах! — простена Пеланши. — Кажи ми, синьора миа, как изглеждат?

Тя се забави, за да ги разгледа, но Пеланши бързаше:

— Виж дали единият не е плешив, а другият дебел. А третият…

— Оставете я сама да каже какъв е третият… — предложи Масимо Салес, намесвайки се най-нахално. — В крайна сметка кой е гадателят?

Въпреки че беше в транс, усойницата хвърли изпепеляващ поглед на мръсника, който затрудняваше работата й: „Кой казва, че лесно си вадя хляба? Ръмжа, пъхтя, хапя се по ръцете, бия се по главата“. Лесни ли бяха тези пари за Пеланши? Трудни и рисковани.

— Първият от тримата — обяви с гробовен глас — е плешив.

— Голямо откритие… — промърмори подло Масимо.

— Вторият е един доста дебел господин…

— А третият какъв е? — настоя Масимо.

Пеланши не се сдържа:

— Такъв си е, винаги прикрит, проклетникът! Виж да не е с мустаци и счупен нос…

Но усойницата сигурно не го чу, потънала в дълбините на отвъдното.

— Сега виждам, има мустаци и… чакайте, виждам… носът му е счупен…

— Няма съмнение, това са Страмби. — Пеланши поиска да знае как да действа, за да махне от пътя си безмилостните Страмби.

За да ги махне от Баия, да го докара до възвишените чувства на прошката и да ги запрати в далечния изток, изтощената Аспазия поиска значителна сума. Пеланши вече бъркаше в джоба си, но онзи долен Масимо пак се намеси, където не му е работата, и постигна чувствително намаление.

С помощта на Аспазия Страмби си отидоха, но остана лошият късмет в хазарта. Пеланши пое към друга знахарка.

Жозете Маркос беше поне красива и млада, реши Масимо Салес: едно изключение за този вид хора, които поначало бяха най-долни отрепки. Защо — питаше се професорът по мошеничество — онзи свят си служи с такива плашила? Защо бяха толкова мръсни приемните, храмовете за разкриване на тайнства, защо бе толкова силна вонята на мистериите, на убежището на душите? Скептичният Масимо заключи, че отвъдното е нещо вонящо и мръсно.

Поздравиха Жозете Маркос — стройна, руса и чиста! В холчето, където ги прие, имаше ваза с цветя и плювалници. След като ги изслуша, остави ги в компанията на своя мъж и помощник; отиде да се помоли в стаята на левитацията и ясновидството. Съпругът, мистър Маркос, също млад, симпатичен и с вид на дипломиран мошеник, обясни, че Жозете нищо не взема за добрините, които прави на хората като медиум. Всичко е безплатно, духовете не приемаха нищо, а Жозете взимаше само необходимото за инжекции и лекарства (всичко е скъпо, цените се вдигат невероятно бързо), с които да се възстановява след всеки изтощителен сеанс. Когато отделяше ектоплазма, тя не се скъпеше, както господата сами щяха да се убедят, организмът й, и без това крехък, съвсем отслабваше, имаше опасност за живота й. Пеланши, изпълнен с надежда и жалост, беше щедър, а мистър Маркос прие сумата.

В другата стая със спуснати червени пердета — стаята на чудесата — беше съвсем тъмно. Жозете се беше проснала на един стол, облечена в бяла дреха, а съпругът й нареди на четиримата — Пеланши, Зулмира, Домингос Пропалато и Масимо — да се хванат за ръце, за да се свърже веригата на мисълта. Така и направиха — и единствената малка лампичка угасна.

Веднага зазвъняха звънци, чу се квичене и мяукане, по пердетата блеснаха светлини, изтръгвайки истеричен вик от Зулмира. Пеланши дори не можеше да извика, а Пропалато трепереше, потеше се и стискаше зъби. Светлината и квиченето бяха самият Ли У, учен китаец от династията Минг, съвсем истински. Според непоправимия Масимо Салес нямаше никакъв Ли У, а светлините и звуците ги правеше умният Маркос, който си живееше добре за сметка на тази ектоплазма. Но тъй като Масимо Салес е едно дрънкало и невярващ, неговото мнение няма никаква стойност и го споменаваме тук само за достоверност на повествованието.

Заслужаваше си да се вярва на Жозете, цялата разтворена в ектоплазмата, говореща на странен бебешки език или може би старокитайски, а най-вероятно португалски от Макао, защото все пак нещо се разбираше. Според учения Ли У цялата тази бъркотия идваше от някаква сърдита дама, която Пеланши бил измамил.

— Руса или кестенява? — попита калабриецът.

— Кестенява и красива, на около двадесет и пет…

— Двадесет и пет? Та тя е почти на четиридесет и е като пепелянка. Не съм виновен… Моля те, кара миа, кажи на китаеца, че аз не съм виновен…

Казваше се Анунсиата, имаше вид на невинна преследвана синьорина, търсеща помощ. Ах, каква курва! А той, Пеланши, беше тогава момче, бедно момче на седемнадесет години…

С необуздаността на своите седемнадесет години, той накълца лицето на измамницата. Като малолетен, Пеланши се спаси от затвора, а Анунсиата, която отиде в болницата, се закле да му отмъсти — жива или мъртва. И сега, толкова години по-късно, изпълняваше грозната си закана. Анунсиата, неговата първа любов, беше толкова мила, а да се окаже най-долна мръсница.

Пеланши и днес не се разкайваше за това, което направи. Когато една жена беше негова, трябваше да е само негова и на никой друг. Зулмира се сви в тъмното: какви ли не опасности криеше този свят!

За още няколко кутийки с инжекции умният китаец освободи Пеланши от спомена за Анунсиата и от гнева й. С деловата страна на въпроса — цена и плащане — се зае мистър Маркос, посредник на духовете и управител на палатката. Анунсиата с белезите си отиде, но остана лошият късмет.

Архангел Мигел де Карвальо, увит в нещо като чаршаф и с тюрбан на главата, не прави физиономии, нито цитира имена, а пристъпи направо към въпроса. Взе ръцете на Пеланши и го погледна в очите: в извънземното пространство го преследва жесток неприятел, човек, когото калабриецът е засегнал дълбоко и който скоро е починал. Архангелът веднага усети с ангелския си нюх:

— Стои прав, точно зад гърба ви.

Всички се дръпнаха инстинктивно, самият Масимо Салес се облегна на вратата за всеки случай.

— Наскоро умрял?

— Да. И скарването е било за жена… — продължи архангелът, като вдъхна дълбоко от магическите сили.

Пеланши разпозна Диоженес Рибас. Беше му отнел жената — една изключително красива мулатка. Диоженес не се примири, хвана се за ножа и се закани, Пеланши, вече господар на хазарта, за да му затвори устата и по молба на мулатката — която Диоженес злобно преследваше, — нареди да му теглят един бой и за тази цел изпрати екип специалисти. Изправен на крака от лекарите, Диоженес изчезна завинаги и Пеланши съвсем случайно научи за скорошната му тъжна кончина. Колкото до мулатката, с течение на времето се оказа непоносима. Пеланши я размени за комплект тестета карти.

Архангелът помете бедния Диоженес с огнения си меч. Не взе много, защото не беше изнудвач на вярващите, а техен благодетел. Рогачът си замина с рогата, но лошият късмет остана.

Наир Саба, специалистка по обща медицина и хирургия, дипломирана с отличие и похвала в университета на Юпитер, четиридесетгодишна и грозна като смъртта, лекуваше болните си с магнит. В комбинацията от съзвездия и на прилична цена тя откри най-малко шестима неприятели на Пеланши, чиято самоличност бе веднага установена без никаква сянка на съмнение. Докторката на Юпитер ликвидира и шестимата за рекордно кратък срок, а между другото излекува Пеланши от дуоденална язва и Пропалато от упорития ревматизъм. Не можа да победи единствено лошия късмет в хазарта.

По мнението на Масимо шестдесетгодишната мадам Дебора не си струваше парите, нито беше интересна като зрелище: неубедителна, оплакваща се от стомашни болки (бременна от повече от тридесет години — щеше да роди Апокалипсиса), воняща на ракия, с хроничен катар, навлякла цигански парцали. Успя единствено да различи Кармозина — стара любов на Пеланши, захвърлена безмилостно: царят на хазарта не държеше стари вещици. Мадам Дебора се затрудни да я отпрати, но накрая успя, след като се подкрепи с няколко глътки ракия от едно шише за сироп против кашлица. После пожела да продаде на Пеланши безпогрешни предчувствия за бишо. Естествено лошият късмет си остана.

Единственият, който не им взе нищо, бе Теобалдо Багдадския принц, едно старче, облечено в бяло, с втренчени сини очи, добродушна физиономия и тайнствени приказки. Не поиска пари, нито каквото и да е възнаграждение, но и не откри никакъв неприятел — видим или невидим, мъж или жена. И да беше видял, запази го в тайна. Единственото нещо, което каза просълзен, потупвайки Пеланши по рамото, беше:

— Само Майстора на абсурда може да ви спаси. Само той и никой друг.

— Къде мога да намеря този господин?

Прехвърлил осемдесетте, предсказващ края на света още от двадесетгодишен, борещ се против неверниците, устоял на преследванията, затвора и лудницата, непобедим пророк на Стария завет, Теобалдо Багдадския принц поясни:

— Където най-малко се очаква, там се намира… — След това затвори очи и заспа.

В апартамента на Зулмира, в характерната за един мислител самота, Кардозо и Са слагаше в ред последните подробности от бойния си план: вече беше насрочил среща с марсианците, имаше познати между тях.

— Какво стана? — попита той Пеланши.

Уморен и мрачен, царят на хазарта вдигна рамене:

— Знаеш ли случайно къде мога да намеря някой си Майстор на абсурда? Чувал ли си за него?

— Майстора на абсурда? Искаш да го видиш? — Смехът на пророка разтърси стаята.

— Спешно.

— Той е пред теб. Аз съм Майстора на абсурда.

На бакара, ласкине, на малко и голямо, на рулетка Аригоф, Анакреон, Жовани Гимараес и тълпата, следваща предчувствията им, разоряваха банка след банка, без да губят. Нито веднъж.

— Ти? Бързай тогава. Още една седмица, и съм разорен.

— Бързай, Кардозиньо — помоли и Зулмира.

— Успокойте се, веднага ще стане.

„Неудържим орлов поглед“ — помисли си Зулмира.