Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (78)

21

В неделя хората стават късно и когато дона Флор се събуди в дъждовната неделна утрин, видя доктора надвесен над нея, сложил ръка на челото й:

— Добре ли спа, мила? Нямаш температура…

Дона Флор се усмихна и се протегна, доволна, че има толкова добър и уважаван съпруг, обви ръце около врата му и го целуна благодарна:

— Нищо ми няма, Теодоро, дребна работа…

Чувстваше се мързелива, отпусната, щеше й се да остане в леглото с топлината и всеотдайността на аптекаря. Нямаше работа, дъждът барабанеше по покрива, мъжът й беше до нея. Сгуши се в ръцете му:

— Не ми се става, мили…

— Защо не останеш да си почиваш? Снощи не беше добре, почини си днес по̀ до късно. Ако искаш, ще ти донеса кафето тук.

Толкова беше добър.

— Ще остана, ако ти останеш, мили. Ще остана, но до теб.

Доктор Теодоро си беше едно голямо дете, въпреки всички знания, общественото положение и възрастта.

— Ами… — засмя се засрамен — ако остана легнал до теб, не поемам никаква отговорност…

Дона Флор се заумилква:

— Рискувам, Теодоро… — И скри лице във възглавницата.

Държеше се малко невъздържано, едната й гърда се притискаше към гърдите на доктора, между чаршафите се открояваше извивката на тъмното й бедро. Докторът погледна срамежливо и с желание, ръката му не помръдна.

— Ти доста се въртя, мила, виж къде си се ударила… И тук… Лошо спа…

Сърцето й подскочи:

— Къде?

— Тук… Горката… — Ръката тръгна нагоре по бедрото.

Притисната до съпруга си, дона Флор пропъди остатъка от лоши и добри сънища (или безсъние). Устните им се срещнаха и тя потрепери: вкусът на чистата (но пламенна) целувка, неочакваното удоволствие от тази прегръдка, дъждът по покрива, топлината на леглото, свянът на доктор Теодоро, неопитната и може би заради това доставяща по-голямо удоволствие ръка, желанието в сведените очи на мъжа й, задъханите му гърди. И всичко това денем, ах, какъв срам! Дона Флор потрепери отново: какво удоволствие! „Добър съпруг, за да се грижи за теб.“ Само за това ли? Всеки мъж си има собствен вкус, казваше Мария Антония, бивша ученичка, знаеща всичко относно мъжете в леглото, „всеки си има свои предпочитания, едни знаят повече, други по-малко. Но ако знаем как да ги използваме, ах, всички са добри…“. Дона Флор усещаше, че я обзема желание, но по-различно, родено от мързела, от срама на Теодоро, от недодялаността му.

— Ти ми дължиш, мили…

— Аз? Какво? — попита докторът невинно. Нима беше наистина такова голямо и глупаво дете?

Високо чело, зад което се криеха велики мисли, а толкова глупав! Дона Флор прокара ръка по челото му и се засмя тихо и закачливо:

— Дължиш ми, господине, от вчера…

— Не бъди несправедлива, ти…

— Ако аз дължа, тогава ще плащам, не обичам да дължа — скри лице в ръцете си, смеейки се, дона Флор.

Какво друго можеше да желае нашият аптекар? Опита се дори да се пошегува:

— Е, тогава ще си го взема с лихвите…

Като изпълнителен и методичен човек, доктор Теодоро застана в обикновеното си положение и взе чаршафа, за да покрие любовта с уважението и свяна, които се полагат между съпрузи. Но дона Флор не му остави време: изведнъж дръпна чаршафа и с него изхвърли срама и уважението, а докторът се намери в ръцете й. Никога вече нямаше да забрави тази дъждовна сутрин, тази благословена неделя, това невероятно повторение. И да приключим с въпроса.

После дона Флор се уви като пашкул и заспа дълбоко с усмивка на уста под барабаненето на дъжда.