Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (76)

19

Посланието на Пеланши Моулас стигна до мистичния Кардозо и Са в църквата „Пасо“, където последният бе отишъл да посети гроба си, както правеше на всяка годишнина от собствената си смърт. Смъртта му бе от времето, когато се казваше Жоаким Перейра, заможен баиянец, починал в дома си на Коредор да Витория през 1886 година. Имаше потресаващо бдение, погребение, на което присъстваха братята масони, колеги от търговията на едро и губернаторът на провинцията.

Гробовете на Кардозо и Са се размножиха по цял свят — той бе погребан в Хеопсовата пирамида, във вечните снегове на Алпите, когато ги прекоси с войските на Ханибал; в пясъците на арабската пустиня, когато препускаше по тях като Заломар на врания си кон. Умря във Франция поне два пъти и още толкова в Италия; Инквизицията в Испания го довърши с мъчения като алхимик и еретик; бе беден и богат, просяк и кардинал, продавач на фурми по бреговете на Нил по времето на Рамзес II; бе прочутият белобрад учен и математик, роден и умрял преди Христа, Алхи Фуше, наблюдавал звездите от Източното полукълбо.

В Баия, освен във вечния си гроб в църквата „Пасо“ почиваше и в църквата на Баяку на остров Итапарика, след като бе убит в сражение против холандците на тридесет и три годишна възраст през 1638, когато беше капитан първи ранг от бреговата охрана и специалист по индианките, млад и силен служител на краля на Португалия Франсиско Нунес Мариньо д’Еса Първи.

Целият този огромен опит — който засягаме сама отчасти, защото щяха да са ни нужни цели томове, за да разкажем за преражданията и превъплъщенията му в живота, винаги изпълнен с приключения и любов — се беше събрал сега в крехкия и хилав Антонио Мелкиадес Кардозо и Силва (за близки — Кардозо и Са), скромен служител в градския архив, вещ в окултните науки, наследник на Соломоновия пръстен, универсален философ и Владетел на вселената.

— Хайде, господин Кардозо, шефът каза да ви закарам на всяка цена. Побъркал се е… — каза Аурелио, шофьорът на Пеланши.

— Хайде, аз ви чаках…

— Знаехте, че ще дойда?

Ученият се изсмя доволно — можеше ли някой да се похвали, че е по-щастлив от него?

— Какво не знам аз, Аурелио? Познавам отрицанието и допълнението.

Аурелио не смяташе да разисква нито отрицанието, нито допълнението, самото присъствие на Кардозо и Са го плашеше достатъчно. Седнал в колата до шофьора, Владетеля на вселената взе да поздравява невидими личности:

— Здравейте, генерале…

Какъв генерал? Ето го там, седнал е да си почине в следобедния хлад. Къде, господин Кардозо? Аурелио не виждаше никой — нито с униформа, нито цивилен. Не на всички им е дадено да виждат, скъпи, само на някои.

— Моите уважения, госпожо, целувам ви ръка.

И нея ли не виждаш? Виж каква е елегантна — шапка с пера, рокля с шлейф, навремето беше най-красивата, но това са други времена. Заради нея двама рицари се убиха в разцвета на младостта си. Сега по брега минават и двамата, хванати под ръка, смеейки се весело. Твоите очи са слепи, слепи и за материята, защото дори нея не виждаш, въпреки цялото й величие.

— Опазил ме господ, господин Кардозо…

Маестрото се изсмя, а шофьорът седеше на тръни — не обичаше много мистериите.

— Е, какво, хазартът не върви ли? — изведнъж попита Кардозо.

— Знаехте ли? — Дали наистина знае всичко?

Но Кардозо се затвори в себе си и замълча. От кого? От кого? От русото момиче, тръгнало на плаж? Точно от нея, драги, знаеш ли коя е? Това е Жана д’Арк, а знаеш ли кой е Кардозо и Са? Не друг, а самият кардинал на Франция Пиер Кошон, пратеник на папата, чиято страхлива ръка подписа присъдата на Орлеанската дева. Той я вижда навсякъде — русия й профил, невинно пожертваните й очи.

— Аз бях нерешителен, долен, мръсен, страхлив…

В апартамента на Зулмира Пеланши очакваше нетърпеливо индуския маг, единствен способен да сглоби частите на невъзможното.

— Забавихте се, господин Кардозо…

— Никога не идвам по-рано или по-късно, винаги съм точен.

Поздрави Зулмира, обвита във въздушни воали — Кардозо и Са я познаваше добре като предводителка на амазонките, яхнала буен жребец, с разголена гърда. И сега беше същата, но неразголена, жалко — помисли си маестро Кардозо, почти изцяло пречистен от многото си прераждания, но не чак дотам, че да не се разчувства от някои прелести на този свински материален живот, в който толкова страдаме.

— Търся ви от два дена…

— От какво имате нужда? От бързина или от изход?

Пеланши се обърна към Зулмира, като че ли искаше да й каже: „Виждаш ли, той знае всичко“. Слухове от града идваха дори и до спиритическата палатка, където Кардозо живееше в беднота с петте си деца (никога не поиска грош, за да направи добро), а в онези дни в града за друго не се говореше, освен за случилото се в „Паласе“, „Табарис“ и „Абайшадиньо“ на масите за рулетка, бакара и ласкине. Мистерия или мошеничество, но никога не се бе чуло и видяло на някого така да не му върви като на Пеланши Моулас. Вярно е, че някои приказки стигнаха до ушите на мага, но и да не беше чул нищо, това щеше ли да му попречи да научи? Колко му трябваше на Кардозо да чуе и да научи?

— Днес сутринта, докато си говорех сам, преди да изляза от къщи, си казах: Пеланши го е закъсал и му трябва малко светлина, ще прати да ме повикат.

— Малко? Не, много светлина… Искат да ме довършат, Кардозиньо…

Разправи му невероятната история. Седнал срещу него, Кардозо и Са слушаше спокойно потресаващия разказ. Поклащаше глава — може би, за да потвърди някоя мисъл или да предугади някоя истина. Освен това с крайчеца на окото си Кардозо и Са виждаше през полуразтворилия се пеньоар на Зулмира малко от бедрото й; тя също бе погълната от драматичния разказ на царя на хазарта. Такова плътско видение не притесняваше Са, защото красотата не смущаваше учения, нито бе неморална, нито се противопоставяше на духа. Освен това отморяваше окото.

Уморени очи: нематериалните му очи виждаха през пространството, пронизваха времето, вторачени в миналото и бъдещето. За Кардозо и Са вече всичко беше ясно, имаше готов отговор.

— Марсианците са… — отсече категорично.

После се изкиска, сякаш всичко това беше някаква весела шега и нищо повече, като че ли не струваше на Пеланши истинско състояние.

— Марсианците? Какви марсианци?… Господин Кардозо, не ме баламосвайте… Вярвам във вас, не ме изоставяйте. Какво общо имат марсианците с това? Че са мои неприятели, това е ясно. Че е магия, също. Но кой е виждал досега марсианци, не се знае дали изобщо съществуват. За сметка на това има лоши духове, магии, уроки…

— Вие никога не сте ги виждали, понеже сте пленници на плътта… Казах вече, марсианци са. Никакви неприятели, никакви магии… Марсианците са много любопитни и бъркат във всякакви машинарии, искат всичко да знаят, а за върховни умове като техните няма нито лош, нито добър късмет…

— Марсианци? — поиска да разбере Зулмира, винаги жадна за знания. — На Земята? Откога?

Не трябва в никакъв случай да бъркаме и сравняваме Кардозо и Са с разни гадатели самозванци, хироманти и окултисти, наведени над кристалните си кълба, дето се срещат под път и над път. Кардозо и Са владееше мистерията, той беше учен, надрасъл отдавна астрофизиката и теорията за относителността.

— Първите марсианци са дошли на Земята много отдавна. Само три човешки същества са присъствали на кацането им…

— И вие сте един от тримата?

Усмихна се скромно и продължи:

— Някой ден те ще се появят и тогава човечеството ще бъде потресено… — Изсмя се, защото му стана весело, като си представи как човечеството ще бъде потресено. — Засега са невидими… Само някои избраници…

Зулмира искаше да знае:

— След като ги виждате, кажете ми какви са. Красиви ли са?

— В сравнение с тях ние сме долни твари.

Безсрамницата се топеше от удоволствие:

— Искате да кажете, господин Кардозо, че те ме галиха и ме щипаха? И те ли са такива?

— Какви? — Кардозо искаше да знае подробности. Какви ръце, какви щипания и къде точно?

Все още слисана, невинната жертва на междузвездния разврат, на стълпотворението на ектоплазмата, рече:

— Показах на Пекито белезите и той ги видя. Показах ги и на колежките от кулинарния курс на дона Флор. Дона Флор така се впечатли, че почти припадна.

Беше ги показала на всички, само не на Кардозо и Са — защо се пази от него? Без преглед in loco (както би казал кардинал Кошон) би било невъзможно да се направи заключение. Малко раздразнен, Кардозо Са отговори:

— Марсианците? Не вярвам… При тях всичко се предава чрез мисълта…

„Само чрез мисълта? Глупаци…“ — помисли си Зулмира и се зае отново с ноктите си. Колкото до Пеланши, той още се съмняваше:

— Марсианци ли? Ами ако не са те?

— Оставете на мен, ще направя всичко…

Пеланши вярваше в Кардозо и Са и беше имал случай да се увери във величието на всеобхватните му знания. Но за толкова завързан въпрос си заслужаваше да не се ограничи само с индуския маг; кой знае дали не беше по-добре да се обърне и към други магически сили. Към майка Отавия например.

Кардозо и Са припали отново лулата си, с поглед, зареян отвъд прозореца и хоризонта, понесъл се с последния лъч, а гласът му идваше отдалеч:

— Много уважавам марсианците, посетих ги на Марс само преди четири дена, обиколих цялата им планета, имат един град, целият от сребро, а друг от злато… Там рибите летят във въздуха, а морето е градина с цветя…

Сега вече не виждаше нито краката на Зулмира, нито гърдите й, преливащи от деколтето — беше пристигнал на Марс със светлинен кораб. „В транс е“ — прошепна с уважение Пеланши, а Зулмира оправи пеньоара си.