Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

14

В апартамента на Зулмира, отпуснал се в обятията й, Пеланши Моулас слушаше отчета на професор Масимо Салес: рулетката била разглобена част по част, подложена на всякакви проверки, но не бил открит опит за измама.

— Знаех си… Излишно е… — изстена бедният цар.

Там, на този адрес, известен на малко хора, се криеше великият човек, господарят на града, шефът, когато бягаше от натрапници и неприятности. В кабинета му („Пеланши Моулас, импресарио“) имаше непрекъсната върволица от сутрин до вечер: идваха какви ли не хора, с какви ли не бележки, писма, молби, проблеми, жалби, мошеничества. Всички идваха за пари.

Пари за построяване на църкви, за купуване на камбани, дарения за болници и приюти, детски пансиони, помощи за студентски походи на юг и на север из страната. Журналисти и политици — алчни и ненаситни, всички, нуждаещи се от малко пари, за да спасят отечеството, християнския морал, цивилизацията, режима от мрачната и фатална заплаха на подривната дейност и атеизма. Писатели с оригинални идеи за списания и книги: „Вие сте почитател на културата, на изкуствата, на поезията, вие сте истински меценат“ (на Пеланши му идваше да каже: „Меценат е на баба ти хвърчилото“, но вместо това отпускаше по двадесет, по петдесет, в зависимост от това дали просителят беше някой млад гений или стар драскач на сонети). Реформатори, моралисти, католици, протестанти, езотерици, всички, които се бореха против лошите навици и анархията, против заплахата от комунизма и свободната любов, против неспазването на правилата на португалската граматика, против скандалните деколтета на банските по плажовете (показващи всичко до вътрешностите), Дружеството на винаги бдящите майки против употребата на алкохол, против проституцията и хазарта (всъщност майките — това беше най-вече Антонио Шинелиня[1], в началото на многообещаващата му кариера); Дружеството за защита на мисиите в Океания; кампанията, подета от майор Козме де Фария против неграмотността; почитателите на свети Женаро и на Клуба на веселите карнавални красавици от Кабула. Болни от всякакви болести: от проказа до рак, чума и бери-бери, цели армии слепи, сакати и кьопави, без да говорим за лудите и онези, които идваха просто да искат пари с най-невинен вид.

Пеланши си почиваше от всичко това в апартамента на Зулмира, отпуснат върху гърдите й, а сега това скривалище му беше необходимо повече от всякога; само там можеше да се съвземе от обзелия го ужас. Там изслушваше помощниците си.

Масимо Салес не се признаваше за победен и предлагаше смел и прост план: защо да не се използва разглобената рулетка, за да се изяснят нещата? Как? Много просто… Като се нагласи така, че топчето да не може да пада на 17. Стар номер, като самата игра на рулетка. Естествено беше опасно и нечестно; но как иначе да получим последното доказателство?

Масимо държеше на началното си предположение: всички тези глупости, в които Пеланши виждаше черната ръка на жестоката съдба, не бяха нищо друго, освен едно страхотно мошеничество, дело на банда — чуждестранна! — свързала се с Аригоф, Анакреон и Мирандао.

— Каква ти банда, какви ти чужденци, загубен съм! — За Пеланши Моулас всичките приказки на Масимо бяха губене на време и нищо повече. Положението беше много по-лошо: неприятелите му, за да го разорят, прибягваха до свръхестествени, неземни и необуздаеми сили.

По своя път, невинаги лесен, Пеланши беше сял дълбока омраза, смъртоносни вражди. Ако се наложеше, ръката му биваше тежка и твърда и където минеше, оставаше следа от псувни и клетви за мъст. А сега го притиснаха с магии и заклинания.

Пеланши не се страхуваше от открита борба и беше сериозен противник. Но този модерен гангстер, този син на века на електричеството и на техниката се плашеше от тътена на първата гръмотевица, от блясъка на светкавицата, превърнал се отново в калабрийско селянче, дете на суеверието и мизерията.

— Загубен съм, дявол да го вземе!

— Е, добре — каза Масимо Салес, който се страхуваше единствено от хората и не вярваше в отвъдния свят, свободомислещ и скептичен, търсещ за всяко нещо точно и логично обяснение, — много добре, да си изясним всичко. Ще подправим рулетката и ще видим. Знам, че е забранено и нечестно, такава мярка не се нрави нито на вас, нито на мен. Става дума обаче за крайна мярка, а не ви ли се струва, че е по-нечестно това, което правят с вас? Ако и при това положение рулетката спре пак на 17 — добре знаете, че е невъзможно, — ще се съглася с вас: наистина е дяволска магия и ще предадем случая на онези от макумба.

Пеланши Моулас сви рамене: щом ставаше дума да се изясни въпросът и да се докаже, нека Масимо да прави, каквото намери за добре, нека подправи рулетката внимателно и тайно.

— Не се притеснявайте, аз лично ще се заема с това.

— Само за една вечер…

— Съгласен — само за тази вечер…

Потривайки ръце, Масимо тръгна да изпълни деликатната мисия. На Пеланши Моулас всичко му се струваше излишно. Беше дошло време да сложи богатството и съдбата си в по-опитни ръце от тези на Масимо и на полицията. Ако имаше някой, способен да разкрие тази загадка, този някой беше Кардозо и Са, божественият философ, чийто възвишен дух витаеше в отвъдното, в просторите на безкрайността като светъл лъч в космическото пространство, разбулвайки миналото и бъдещето, защото той живееше едновременно и вчера, и днес, и утре, в светлите висини и черните пропасти.

Зулмира също не се съмняваше: тук имаше пръст дяволът. Тя не му беше казала преди, за да не го притеснява излишно, след като той, Пекито, имаше толкова причини за вълнение, ама предишната вечер в „Паласе“, като спряха играта, някакъв призрак опипа гърдите й и я погъделичка. И малко му беше — какъв ужас, господи! — мушна се под полите й и я ощипа по задника:

— Виж, Пекито… Гледай…

Вдигна си пеньоара. Отдолу блестеше медната й кожа и той можа да види моравото петно, оставено от пръстите на Вадиньо — окончателно доказателство за съществуването на призрака.

— Катастрофа — каза калабриецът и като превърна провала в успех, гмурна се в тъмните тайнства.

Бележки

[1] Антонио Чехъла. — Б.пр.