Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (58)

1

Скоро крупието щеше да обяви последното завъртане на рулетката, беше дошла сутринта и умората. Отчаяна, мадам Клодет тръгна от играч на играч, протягайки молеща ръка. Вече дори не успяваше да придаде на гласа и погледа си подканваща и многообещаваща нотка за отплащане. Нямаше и следа от честолюбие, само страх от глада, да не умре от глад. Вече не казваше с чистия си парижки акцент „мон шери“, „мон пти коко“, „мон шу“, само просеше през гнилите си зъби един жетон, дори и от най-евтините, от пет мил-рейс. Не за да играе — за да го обмени и да си осигури яденето за другия ден.

Ако бяха й обърнали внимание, когато нахълта, забаламосвайки портиера или убягвайки от вниманието му (имаше заповед да не я пускат), щеше да заложи жетона на рулетката, убедена, че ще го умножи и ще изкара пари за просрочения наем на Пелоуриньо, където живееше сред плъхове и хлебарки (едни черни, отвратителни лъскави хлебарки, които се катереха по леглото й). Всяка сутрин се събуждаше от крясъците и заплахите за незабавно изхвърляне на Федоренто^[1], управител на дона Имакулада Тавейра Пирес, притежателка на тази и много други бараки, чийто наем комендаторът й бе предоставил за благотворителни цели.

Кой знае, може би щеше да отложи срока с още един-два дена, ако Федоренто се явеше, разположен да си „облекчи материята“, както казваше, а тя му задоволеше нуждите. Ужасна цена според тези, които познаваха Федоренто (също и за онези, които познаваха мадам Клодет и крайното й падение — преди това мадам ухаеше на парфюм и цветя).

Наближаваше седемдесетте — ако вече не беше ги навършила, — почти оплешивяла, с редки коси, с остатъци от зъби, полусляпа, вече нямаше как да упражнява достойния си занаят, в който някога беше ненадмината, някога, когато клиентите чакаха на опашка в пансиона. Пристигна в Салвадор в разцвета на четиридесетте си години, а изглеждаше на двадесет и пет, беше видяла Буенос Айрес, Монтевидео, Сао Пауло, Рио, беше „сензацията на Париж“ и се движеше във висшите кръгове на проституцията в Баия, но то бе толкова отдавна, че мадам Клодет едва си спомняше за онова време и сега не й служеше за нищо, дори за утеха.

Взе да запада малко по малко, от улица на улица, от пансиона „Европа“, от площада на театъра, от върховете, където какаовите полковници късаха банкноти по петстотин и минаваха бърз курс по сифилитични удоволствия, падна по йерархия и цена, в едно неумолимо пътуване, траещо години и години, и стигна до дъното на канавките из Жулиао и Пилар, до дупката на Карне Подре^[2]. Но не свърши с това. В мизерните стаи изживя жесток глад. Предлагаше се по тъмните тротоари за милостиня. Веднъж някакъв пийнал негър й даде почти развълнуван едно петаче:

— Иди да си гледаш внучетата, бабо, вече не ставаш за курва…

Нямаше внучета, нямаше нито един роднина, нито един приятел, нищо. Нямаше хубави рокли — последните й парцали бяха направени от кръпки и мръсотия. Продаде дреха по дреха всичко, каквото имаше. Последната скъпоценност, която пази най-дълго (беше семейна реликва), продаде преди около десет години (горе-долу — мадам Клодет отдавна беше престанала да брои месеците и годините), когато работеше на улица Сао Мигел. Галантният и смахнат Вадиньо й предложи куп пари за тюркоазения гердан.

И сега, както си стоеше пред рулетката, в момента, преди да се завърти за последен път, мадам Клодет, останала без жетони и без капчица надежда, си спомни за Вадиньо. Губещ или печелещ, с късмет или без, винаги й даваше поне един дребен жетон да опита. Веднъж той почти разори банката на „Табарис“, излезе с джобове, натъпкани с пари, отиде в публичния дом да празнува с куп приятели, пиейки тук и там. Като пристигна, раздаде на жените с царствен жест банкноти по пет и десет мил-рейс и няколко по двадесет и петдесет. Беше нещо неописуемо и уличниците го носиха на ръце.

Ако Вадиньо беше жив, щеше да е тук, щеше да й даде поне един жетон, с който да си осигури чиния месо с боб и кутия цигари, и щеше да го направи с нахалната си усмивка, като й кажеше: „На твоите услуги, мадам“. Мадам щеше да му отговори: „Мерси, мон шу“ — и щеше да заложи. Но умря млад по време на един карнавал, ако не й изневеряваше изхабената памет.

Точно когато си спомни за него, се случи следното: Шастине, съвършеното крупие, прибираше печалбата и трябваше да плати последното завъртане, ръцете му бяха пълни с жетони от по сто, двеста, петстотин — последните бяха големи и красиви, от седеф, — когато нещо му стана, като че ли някой разтърси тялото му. Извика дрезгаво, разтвори ръце и жетоните се изсипаха на килима.

Мошениците се натрупаха, настъпи бъркотия от мъже и жени. Само мадам Клодет бе толкова отчаяна и объркана, че нямаше сили да се хвърли в тази блъсканица, остана настрани, докато Шастине, вече оправил се, лазеше да събира жетоните. Дотича и Гранузо, салонният управител, да спасява каквото може. Жетони имаше за всички, освен за нея.

Мадам Клодет почувства как някаква ръка слага в отпуснатото й деколте един жетон от големите, от седеф, от петстотин, пари, предостатъчни да си плати стаята и да си осигури петнадесетина обеда.

„На твоите услуги, мадам“ — стори й се, че чува онзи същия хитър глас. „Мерси, мон шу“ — отговори тя по стар навик. Тръгна към касата, за да обмени богатството си, беше прекалено стара и изстрадала, за да търси обяснения. Положително някой щедър играч бе мушнал в деколтето й един от откраднатите жетони. „Мерси, мон вио“ — за когото и да беше.