Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (53)

7

Истории с жени бе имал само две. Поне толкова бяха стигнали до ушите на дона Флор. Между другото тя беше готова да си сложи ръката в огъня за мъжа си и не вярваше да е имало някакви други фусти в живота на доктора.

Едната от тези две истории, която впрочем включваше Миртес Роша де Араужо, пламенната кариока, се оказа, че е недоразумение и разочарование. Разочарованието беше бързопреходно, защото онази не си губеше времето в оплаквания, тръсна рамене и продължи напред.

Омъжена за банков чиновник, когото бяха преместили в Баия с по-добра заплата и на по-добра служба, Миртес се оплака на близките си приятелки, че се чувства нещастна в един град, където липсваха мъже и свободата на Рио де Жанейро, а там тя беше си спечелила известна репутация в изневярата. След като разполагаше със свободни и празни часове, без деца и без други задължения, посвещаваше времето си и естествената си склонност на приятни игри. Това бяха приятни следобеди в компанията на благосклонни, добре сложени младежи, без да се излага на никаква опасност — всичко протичаше най-дискретно. Къде в Баия щеше да намери подобни мъже, като Сержиньо например, или удобната сигурност на „рандевутата“ при дона Фауста?

Инес Васкес дос Сантос, баиянка, горда с прогреса на щата си, се почувства засегната от такова презрение, от това, че отнасяха града й към местенцата, където няма дори с кого да измамиш съпруга си, нито къде да го направиш, без да те усетят. Защо Миртес обиждаше Баия, без да я познава? В крайна сметка Салвадор не беше такова село, нито беше толкова изостанал…

Оттам Инес започна да сади рога и можеше да твърди, познавайки обстойно каузата, че съществуваха условия за добра сеитба и сигурен богат урожай. Най-дискретни публични домове, бунгала, прикрити между кокосовите палми по дивите плажове, сред ветреца и морето — мечта. А какви мъже имаше!

С втренчен поглед, хапейки устни с дребните зъби, Инес Васкес дос Сантос взе да си припомня с тъга. Най-вече за един безсрамен мошеник и комарджия, но какъв спектакъл бяха любовните игри с него, какви обноски! Инес имаше непостоянно, но голямо сърце — беше имала мъже на килограм.

— И ще ти кажа, моето момиче, досега не съм срещала друг като него, още си спомням за допира на езика му зад ухото ми, чувам смеха му, като ми вземаше пари.

— Да ти взема пари? — Миртес винаги бе желала да се запознае с някой жиголо.

Инес великодушно й даде сведения и адреса. Училище „Вкус и изкуство“, между Кабеса и площад Втори юли. Жена му е учителката, добро момиче, не е грозна, има прави коси и матова кожа. Нека Миртес да се запише като ученичка, уроците помагат човек да си убива времето, а нахалникът скоро ще я забележи и ще й пусне ръка.

Да не забрави после да пише, да разкаже и да благодари. Инес не се съмняваше в последствията от приятната изневяра, между другото от полза за всички, дори и за изиграния съпруг, защото с дипломата си на кулинарка Миртес щеше да му готви най-вкусни баиянски специалитети. Учителката наистина беше първокласна, имаше вълшебни ръце.

Дона Флор никога не беше подозирала, нито преди, нито сега, прелюбодеянието между покойния и Инес по онова време, кльощава и любопитна към подправките. Ако не беше по-късната недискретност на разбунтувалата се Миртес, може би никога нямаше да научи за тази мръсотия на покойния. Една повече или по-малко, толкова много бяха, а сега дона Флор беше омъжена за съвсем друг човек, чист, с различно поведение.

Колкото до Миртес, едва пристигнала в Баия, тя потърси училището, за да се запише в него. Дона Флор поиска да я убеди да почака новия курс, защото сегашният вече изучаваше каруру, бяха преминали ефо и ватапа, да не говорим за някои десерти като кокосови сладки, „целувки“, „амброзия“.

Миртес бързаше — не можеше да чака. Измисли си скорошно връщане в Рио, кратък престой в Салвадор, нямаше друг избор, освен да научи няколко ястия, мъжът й бил луд за ястия с денде. Наивната дона Флор обеща на всичкото отгоре да я научи в свободното си време да готви ватапа, шиншин и апете.

Не я научи нито на едното, нито на другото, защото преминаването на Миртес през училището беше бързо. След като не видя мъжа на учителката първите два дена, попита за него една колежка, която й каза, че е трудно човек да види доктора по време на уроците, защото тогава е в аптеката. „Доктор? В аптеката?“ Не знаеше, че е аптекар, онази, лудата Инес, й беше говорила само за спортните качества на баиянеца, нищо не й каза за работата му извън леглото. Миртес дори остана обнадеждена — щеше най-после да се запознае с истински жиголо.

По една случайност същия ден, веднага след този разговор, на доктор Теодоро му притрябва един документ и дойде да го търси. Като помоли за хиляди извинения, много тържествен и церемониален, мина между ученичките.

— Кой е? — поиска да знае Миртес.

— Доктор Теодоро, съпругът. Казах ти, че е трудно да го видиш на уроците, а той взе, че се появи…

— Съпругът? На учителката? Този?

— А на кой друг?

Все още извинявайки се, с листа в ръка, докторът се върна в аптеката. Миртес клатеше глава с разпуснати коси в „платинум блонд“ (по последна мода): или Инес беше се побъркала, или нещо се бе случило. Положително на учителката й е омръзнало от жиголото и го е изхвърлила, ако самият той не е отишъл с друга.

Каквото и да бе станало, но дона Флор се бе отдала на противоположния тип, на сериозния и уважаван съпруг, който по мнение на Миртес беше ненужен и невъзможен, да ти се повдигне: този надут човек дори не обърна внимание на пламтящите й коси, мина покрай нея, без да я види. Така беше по-добре… Този идиот не ставаше и за съпруг, можеше да е от онези рогоносци, неспособни на феърплей^[1], които си отмъщават с изстрели и ножове, твърдоглави и мелодраматични.

Не се върна в училището, не искаше да дава повод за приказки на учителката. Освен това беше злояда (за да се поддържа слаба и във форма от типа „вамп“).

Развърза си езика на други места и тогава научи за смъртта на пламенния жребец на Инес и за новия брак на вдовицата с онзи сляп тип. Да, наистина сляп, и то от най-лошата слепота, на онези, дето си затварят очите за живота, неспособни да видят светлината на слънцето и сребърните коси.

Дона Флор научи подробности около този фарс от приятелката си Енайде, от своя страна приятелка на Инес Васкес дос Сантос и затова посветена в баиянските приключения на Миртес Роша де Араужо, която резюмираше разочарованието си в едно почти литературно изречение:

— Това е приключението ми с един мъртвец… Нямах такъв в списъка си…

В едно изречение и в едно оплакване: за да се запознае с доктор Теодоро, „такъв скучен мъж, такъв мухльо!“, си бе изгорила пръстите на печката на дона Флор по време на урока за пържене на арату. Каква глупост!

За вечно висящата на прозореца си дона Магнолия фактът, че докторът е сериозен и отговорен, не го правеше по-малко интересен, напротив, придаваше му известна съблазнителност и тайнственост. В своята сеитба на рога, с не по-беден урожай от този на педантичната кариока, държанката на тайния полицай се беше научила да разнообразява похожденията си по цвят, външен вид и възраст — не понасяше монотонността. Докато сектантката Миртес мислеше само за момчета с луди глави, Магнолия, противничка на всякакви догми, не се ограничаваше с една формула и един тип фигурант. Днес мургав, утре светъл, после черничък, след неспокойния младеж идваше някой шестдесетгодишен белокос. Защо да повтаряме яденета от една и съща кухня и с едни и същи подправки? Дона Магнолия беше еклектик.

Поне четири пъти на ден, като отиваше от къщи към аптеката и обратно, доктор Теодоро минаваше под прозореца, на който, в деколтирания си пеньоар, дона Магнолия беше положила нахални гърди, толкова големи и кръгли, колкото и предлагащи се. Момчетата от колежа „Ипиранга“ на близката улица промениха маршрута си, за да минават и единодушно да отдават почест под прозореца, на който се намираха гърдите, способни да ги изхранят всичките. Дона Магнолия се разнежваше: толкова хубави бяха колежанчетата в униформите си, а най-дребните се надигаха на пръсти, за да могат да видят, мечтаещи да пипнат. „Нека да се учат“ — разсъждаваше педагогично дона Магнолия и правеше така, че по-добре да покаже бюста си (за съжаление повече не й позволяваше рамката на прозореца).

Страдаха момчетата от колежа, стенеха занаятчиите от квартала, носачите на поръчки, младежи като Роке, старци като иконописеца Алфредо. Идваха хора отдалече, от Се, от Жикитайя, от Итапажипе, от Тороро до Матату, само и само да видят това прехвалено чудо. В три часа следобед един сляп просяк пресичаше напечената от слънцето улица:

— Дайте милостиня на един бедняк, ослепял и с двете очи…

Най-доброто подаяние беше божествената картина на прозореца: макар и заплашен да бъде разкрит, просякът дръпна тъмните очила и се опули срещу тези божествени блага, блага на полицая. Ако тайният полицай го хванеше и бутнеше в затвора с обвинението за измама, слепият пак щеше да сметне, че е имал късмет.

Единствен доктор Теодоро, с вратовръзка, в строг бял костюм, дори не вдигаше очи към райските прелести, изложени на прозореца. Скланяйки глава, поздравяваше с изискан жест, без да обръща внимание на това как бяха поставени гърдите, които дона Магнолия беше обкръжила с дантели, за да бъде по-голям ефектът, за да надвие този мъж от мрамор, за да разруши обидната съпружеска вярност. Само той, мургавият красавец, положително и богат, само той минаваше, без да покаже заинтересованост, радост, въодушевеност, без да види, без дори да погледне това море от гърди. Ах, това вече беше много въпиеща несправедливост, непоносимо предизвикателство.

Моногамен, твърдеше дона Динора, познаваща частния живот на доктора. Такъв като него нямаше да изневери на жена си, след като не го направи даже и с Тавиня Манемоленсия, лека жена, макар и с отбрана клиентела. Дона Магнолия вярваше в обаянието на чара си: „Скъпа моя хиромантке, чуй и си запиши какво ще ти кажа — няма моногамен мъж, знаем го и ти, и аз. Виж в кристалното кълбо, и ако то ти е вярно, ще ти покаже доктора в леглото на един публичен дом — на Собриня, за да бъдем по-точни, — а до него самата Магнолия Фатима дас Невес“.

Докторът не се предаде на разнежените погледи на съседката, на канещия глас в отговор на поздравите му, на изложените на прозореца гърди, растящи на сянка и слънце от желанието на учениците, от стенанията на старците. Засмя се дона Магнолия, имаше други оръжия, щеше да ги използва, щеше незабавно да премине в настъпление.

И така, един ленив следобед с натежал въздух, плачещ за полъх, игри в леглото и приспивни песни, дона Магнолия прекрачи вратите на аптеката с кутийка инжекции в ръка, ново изкушение. Лятно облечена с лека дрешка, лееше чара си на поразия.

— Може ли да ми биете една инжекция, докторе?

Доктор Теодоро мереше нитрати в лабораторията, с бялата престилка изглеждаше още по-висок и сериозен. Тя протегна усмихната кутийката с инжекциите. Той я взе, сложи я върху масата и каза:

— Един момент…

Дона Магнолия го загледа — харесваше й все повече и повече. Добра външност, на съответната възраст, силен, здрав. Въздъхна, а той, като остави прахчетата и формулата, вдигна очи към съседката:

— Някакви болки?

— Ах! Докторе… — И се усмихна, като че ли искаше да му каже, че я боли лакътят и той е причината.

— Инжекция? — Четеше предписанието. — Хм… Комплекс витамини… За поддържане на равновесието… Тези нови лекарства… Какво равновесие, госпожо? — И се усмихваше любезно, като човек, който смята за прахосване на време и на пари това лечение с инжекции.

— На нервите, докторе. Толкова съм чувствителна, не можете да си представите.

Той взе една изварена игла с пинцетите, вля внимателно и без да бърза течността в спринцовката — всяко нещо по реда си и всяко нещо на мястото си. Един цитат, закачен над работната му маса, изясняваше точно принципите му: „За всяко нещо място, всяко нещо на мястото си“. Дона Магнолия го прочете, тя знаеше за едно нещо и за едно място, и погледна лукаво доктора, човек, сигурен в себе си!

След като напои със спирт едно памуче, вдигна спринцовката:

— Вдигнете си ръкава…

Дона Магнолия отбеляза с лукав и сладък глас:

— Не е в ръката, докторе…

Той дръпна завесата, тя си вдигна роклята и откри пред очите на доктора едно богатство, доста по-голямо и по-величествено, отколкото онова, което излагаше всеки ден на прозореца. Беше задник и половина.

Дори не почувства убождането — доктор Теодоро имаше лека и сигурна ръка. Усети приятен хлад от разтърсването с памука. Една капка спирт се стече по бедрото й и тя отново въздъхна.

Доктор Теодоро сбърка втори път в тълкуването на тази сладка въздишка:

— Къде ви заболя?

Държейки все още роклята на височината на хълбоците си, дона Магнолия погледна доктора право в очите:

— Наистина ли нищо не разбирате?

Наистина не разбираше:

— Какво?

Вече ядосана, тя пусна роклята, покривайки пренебрегнатия хълбок, и процеди през зъби:

— Сляп ли си, наистина ли не виждаш?

С полуотворена уста, застинало лице и втренчени очи, докторът се питаше, да не би да се е побъркала. Поставена пред такава огромна глупост, дона Магнолия завърши въпроса си:

— А може би си наистина тъп?

— Но, госпожо…

Тя протегна ръка и докосна лицето на светилото на фармацевтиката, като изплю камъчето с отново омекнал и нежен глас:

— Не виждаш ли, глупчо, че си падам по теб, че съм луда? Не виждаш ли?

Тръгна към него с намерение да го сграбчи там на място, поне малко, и дори едно дете не би се излъгало, ако я видеше с протегнати устни и разнежени очи.

— Излезте! — каза докторът с тих, но твърд тон.

— Красавецо мой! — И го приклещи.

— Излезте! — Докторът отблъскваше хищните ръце и жадната уста, твърдо вдигнал щита на непоклатимите си принципи и убеждения. — Вън оттук!

Величествен в непреклонната си доблест, със спринцовка и бяла престилка, с възмутено лице, ако докторът се намираше върху постамент, щеше да е идеалният паметник, бляскавата статуя на победата на морала над порока. Но порокът, или разстроената и унижена дона Магнолия, не гледаше неопетнения герой с очите на угризението и смирението, а с гняв и погнуса, вбесена:

— Мухльо! Скопец! Ще ми платиш ти, дърт педераст! — И тръгна да клюкарства.

Бедната дона Магнолия, жертва на презрението и случайността, на истински лошия късмет, защото резултатите от интригата бяха непредвидени и сринаха плановете й за отмъщение. Надута и оскърбена (в скромността и честността си на сериозна жена), оплака се на полицая от „преследванията на онзи мръсен козел, аптекаря“, който по най-безсрамен начин й правел предложения за разходки по плажовете на Абаете. Мръсникът заслужавал да му се даде един урок, може да го тикнат малко в дранголника, за да го научат да уважава чуждите жени.

Нищо не била казала досега, за да избегне шума и за да не нарани добрата му съпруга. Но него ден този тип прекалил… Тя отишла в аптеката да й бие инжекция, а мръсникът искал да й опипа гърдите, като я принудил да избяга…

Полицаят изслуша мълчаливо цялата история и дона Магнолия, която добре го познаваше, усети как все повече и повече се вбесява: аптекарят щеше да й плати скъпо за обидата, поне една нощ в пандиза.

Същия следобед полицаят се беше сдърпал с един колега заради грешни сметки от някакви си мил-рейс, иззети от продавачите на билети за бишо. В малко грубите пререкания, предхождащи размяната на юмруци и плесници, любовникът на дона Магнолия нарече колегата си мошеник и по този случай чу от него потресаващи изявления: „По-добре да съм крадец, отколкото рогач като теб, скъпи приятелю“. Веднага след това бе прибавил доказателства за някои последни връзки на дона Магнолия. В крайна сметка му съобщи, че само в полицията бяха петима колегите, които си поделяха задължението да украсяват главата на приятеля си. Да не говорим за шерифа, който беше неин постоянен посетител. Ако му сложели по една лампичка на всеки рог, щял да освети половината град, от площада Се до Кампо Гранде. Може да не е крадец, но бил срам за полицията. И пак си размениха плесници.

После се сдобри с колегата си и научи от него и от другите страшни истини: чул ли е някога да се говори за една Месалина? Не е от публичен дом, тя е цяла история. Е, сравнена с дона Магнолия, тая Месалина се оказа непорочна като сълза…

Умърлушен, срамът на полицията се закле да си отмъсти, повтаряйки между другото заканите, които дона Магнолия отправяше към аптекаря:

— Крава! Тя ще ми плати!

И така, изслуша със скептицизъм всичките дрънканици и едва дона Магнолия беше свършила да споменава собствените си гърди, защитени с такава чест от мнимите посегателства на аптекаря, детективът я хвана и поиска пълни признания.

Би я професионално и с вкус — като човек с опит. Дона Магнолия разправи какво е вършила и какво не е вършила, включително и стари случаи, нямащи нищо общо с полицая, а за десерт — и пълната истина за отношенията й с доктор Теодоро. Пълната истина на думи, защото, като го призна за невинен, не пропусна да изкаже мнението си за него: импотентен, с добра фигура, но за нищо неслужеща, защото никой досега не бе я обиждал, устоявайки на задника й, вдигнат в бойна стойка.

На улицата настъпи смут. Плесниците, виковете и псувните докараха пред дома на тайния полицай любопитна и тръпнеща тълпа съседи, клюкарки и ученици от колежа. В общи линии съседките оправдаваха боя, честно заслужен и добре изпълнен, но с един-единствен пропуск — доста закъснял. Момчетиите от колежа страдаха от всеки плесник, сякаш ги биеха самите тях, защото това нежно тяло беше притежавано от всичките в самотните им младежки легла. Имаше нощи, когато тя, вездесъщата самка, царицата на любовта, бе спала едновременно в повече от четиридесет момчешки легла.

В дома на тайния полицай влязоха дона Норма и дона Флор, останалите се задоволиха да ръкопляскат или да критикуват отвън — никой не искаше да си има работа с ченгето.

— Господин Тиаго, какво е това? Искаш да убиеш нещастницата ли? Пусни я… — извика дона Норма.

— Заслужава да я пречукам, тази крава… — отговори спортистът, като нанесе няколко последни удара.

— Горкичката… Вие сте звяр… — каза дона Флор, като се наведе над смляната жертва на съдбата.

— Горкичката? — Ченгето не можеше да понесе такава несправедливост. — А знаете ли какво е измислила нещастницата за вашия съпруг?

— За моя съпруг?

— Дойде да ми разправя, че докторът я преследвал и че днес в аптеката искал да я хване за ръката. Когато я притиснах, призна си, че всичко е лъжа, че искала да ме скара с него, за да отида аз да си отмъщавам, и че всъщност тя го е нападналата той я отблъснал. Да не говорим за останалото.

Попита с тъжен глас:

— Знаете ли как са ми викали? „Срам за полицията.“

Същата вечер, докато се приготвяха за кино и дона Флор си слагаше пудра пред огледалото, каза усмихнато на доктор Теодоро:

— Значи, господин докторът задиря клиентки, които отиват да си бият инжекции в аптеката… Искал да хване дона Магнолия…

Той я погледна и схвана шегата: дона Флор не беше сериозна — всичко това й изглеждаше смешно. Колкото и да се разнежваше от лоялността на съпруга си, тя не можеше да прогони от главата си картината как доктор Теодоро стои със спринцовката в ръка, а развратната гърдеста дона Магнолия се опитва да го целуне. Това се казва коректен и честен мъж. Но какво да прави, като цялата тази история й се струваше забавна и я виждаше повече от комичната й страна, а не от героичната?

— Луда ли си… Как е могла да си помисли, че ще оскверня лабораторията и ще си позволя волности с една клиентка?

— В случая не става дума за волности, мили мой, тя сама се е предлагала…

Той снижи глас, не беше загубил изцяло свяна си пред съпругата по теми като тази:

— Как бих могъл да погледна друга жена, като имам теб, мила моя?

Нямаше по-честен съпруг, дона Флор му поднесе устни и той я целуна леко.

— Благодаря, Теодоро, и аз мисля така за теб.

На улицата, по ъглите, в бара на Мендес мъжете коментираха боя, причините и последствията. Дона Магнолия била прибрана от роднини, цялата в компреси, а тайният полицай се напил като свиня.

Господин Вивалдо от погребалното бюро повдигна въпроса: импотентен ли е, или не доктор Теодоро? Не само че онази уличница го заяви на висок глас (и то с крясъци), но и — нека да си признаем — само един евнух би бил способен да издържи на изкушението и прелестите на дона Магнолия. Имаше повод да се съмнява в мъжествеността му. Моизес Алвес се палеше, защищаваше аптекаря:

— Педераст! Лъже онази мръсница. Как искаш сериозен и отговорен човек да легне върху грешницата сред лекарствата?

Господин Вивалдо все още се чудеше:

— Да изриташ такова парче… В аптеката или където ще да е… Ако тя се появеше там в „Рай в цветя“ с желанието да ми бутне, дори и в ковчег…

За едно нещо беше съгласен: дали от строгост или от импотентност, но доктор Теодоро се е държал лошо, като я бе изгонил, без да й определи среща:

— Господ дава орехи на беззъбите.

Отзвукът от спорния въпрос, разискван по улиците и баровете, пред чаша бира или ракия, стигна до ушите на дона Флор, както и похвалите на приятелките и съседките:

— Ако всички мъже бяха такива, заслужава си…

Възмути се от клеветите по адрес на мъжа си и каза на Мария Антония, бивша нейна ученичка и клюкарка, дошла само да сплетничи:

— Ако някой иска да знае дали той наистина е мъж, да заповяда тук, аз ще го накарам да докаже…

— Наистина ли ще го накараш? — засмя се Мария Антония.

Засмя се и дона Флор. Макар и възмутена от шушуканията, не можа да сдържи смеха си от забавната ситуация.

Известно време след това една сутрин се появи Дионизия Ошоси с дебелото си детенце за благословията на кръстницата. Напоследък идваше рядко. Разправи как с болка разбрала, че в живота на мъжа й има жена: като пътувал насам-натам с камиона, хванал се с някаква в Жуазейро. Дионизия тръгнала по следата на едно писмо на развратницата, вдигнала скандал, заплашила, че ще изхвърли предателя. „Само го заплаших, кръстнице, защото кой мъж не се е забърквал с жена, кой не е слагал рога на жена си?“ Но той го взел много на сериозно, даже отслабнал, сега започвал да се оправя, не само че скъсал с онази, ами вече не спял в Жуазейро.

Дона Флор я утеши: кой не страда от такива неприятности. Тя, дона Флор, неотдавна също направила едно досадно откритие, което я наранило и огорчило.

— И докторът ли е кръшкал? Даже и той? Нали ти казах, че никой не може да устои на жената…

— Кой? Теодоро? Не, онова беше друго. Дионизия, Теодоро е изключението, което потвърждава правилото. Той е сериозен, за него си слагам ръката в огъня…

Дона Флор изведнъж си даде сметка и почти го призна пред Дионизия, че от двете истории с жени, случили се с доктор Теодоро, единствената конкретна, имаща начало и край, единствената, която истински я нарани и огорчи, се бе случила не с втория, а с първия й съпруг: онази стара история, разкрита едва сега, между Инес Васкес дос Сантос и покойния. Когато дона Флор си припомняше за Магнолия или Миртес, пред очите й веднага се появяваше долната мършава кучка Инес!