Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (51)

5

Ако светът на фармацевтиката беше едно неочаквано откритие, можем да си представим тайнствения, почти непроницаем свят на музиката, в който навлезе дона Флор през тясната врата на фагота.

Тези солидни и уважавани господа, така добре устроени в живота, с университетски титли или с магазини и предприятия, всички, освен Бедния Урбано с мелодичната цигулка — обикновен касиер в магазина „Бейрут“ — представляваха един вид затворено общество, нещо подобно на религиозна секта. „Възвишена музикална религия, мистицизъм от звуци, отправени към боговете, храмове, тръгнали подир апостола си, вдъхновения композитор и маестро Аженор Гомес“ — съгласно репортажа на Флавио Коша, млад журналист, който чиракуваше безплатно на страниците на „Модерният магазинер“, при щедрия Насифе (нищо не му взимаше за уроците). Репортажът за самодейците заемаше цялата последна страница на вестника, а в центъра имаше едно клише в три колонки, със снимка на целия оркестър в строго официално облекло в градините на комендатора Адриано Пирес, който между другото на другия ден след излизането на броя бе посетен от главния редактор, дошъл да се оплаче от безбройните трудности около един такъв сериозен вестник. Невъзможно било да се преживее, ако не се разчита на разбирането на хора като титуляря на Ватикана, с чувствително сърце и кесия, разтваряща се за подобни издателски драми.

Показа му броя с репортажа („редакторът ни е талантливо и интелигентно момче, комендаторе, но в днешни дни един такъв хлапак печели цяло състояние на месец“), милионерът развърза кесията, трогнат, че се вижда до виолончелото, сред братята си по секта. Секта със своите закони, навици, със строгия си ритуал и удоволствието от съботните репетиции.

Свикнала с гърнета, чаши, хапчета, сита, порцеланови хаванчета, с киселини и отрови, с живака и йода, дона Флор живееше и сред трели, пициката, гавоти, нежни сола на виолончела и обои, на цигулки и кларнети, флейти или тромпети, на ударни инструменти или на фагота на съпруга си, подчинени на пианото на маестро Аженор Гомес, самото въплъщение на симпатичен човек. Срещаше се с дона Себастиана, с дона Паула, с дона Рита, с кръвожадната дона Неузока, похитителка на касиери, поддържаше връзки с високопоставени дами, съпруги на лордове. Когато трябваше да ги слуша на концерт, банкерът Селестино имаше навик да казва:

— Всяка фалшива нота на един от тези маниаци струва милиони…

В събота следобед високопоставените господа се превръщаха във весели и безгрижни деца, освободени от задължения, от клиенти и търговия, от необходимостта да печелят колкото се може повече пари. Забравяха за разликата в общественото си положение, търговецът на едро се побратимяваше с дребния инженер от префектурата, известният хирург — със скромния аптекар, съдията — притежател на осем магазина — с касиера от малкото магазинче.

Знатните дами отваряха вратите на домовете си за съпругите на останалите музиканти, без да мерят състоянието и общественото им положение, приемаха ги всички еднакво любезно, включително и леля Марикота. (Защо леля, а не дона? Защото самата тя казваше: „Не съм дона, аз съм си леля Марикота, моля ви се“.)

Между другото леля Марикота почти никога не се появяваше, защото нямаше рокли, не можеше да говори като онези „пикливи дами“, както обясняваше на съседите си от улицата:

— Какво да правя там? Говори се само за празненства, за приеми, за обеди и вечери, ядат до побъркване. Сещам се за децата тук вкъщи, дето няма с какво да си напълнят стомасите. Ако не говорят за ядене и пиене, то ще е за разврат: че жената на не знам кой си се хванала с еди-кой си, че друга пък „бутала“ на кого ли не, че някоя била хваната в публичен дом. Дамите май знаят само да ядат и да се търкалят в леглата.

Във възмущението си дона Марикота („не съм ти никаква дона, викай ми леля като на най-обикновена прислужница, не съм нищо повече“), леля Марикота не си мереше думите:

— Всичко е лукс, коприна, разкош… Да си седят там горе и да си тънат в лайна, мога и без тях… Урбано ходи, защото не може да живее без тия репетиции. Ако зависеше от мен, нямаше да стъпя в къща на богаташ, щях да си свиря тук, в магазина на чичо Бие, с Мане Сапо и Бебе и Коспе^[1]. — Тя разперваше безпомощно ръце. — Какво да направя?… Той наистина си е беден…

От толкова повтаряния Урбано стана известен като Бедния Урбано, от нея му идваше унизителният прякор. Колкото до Мане Сапо — беше майстор на устната хармоника, а Бебе и Коспе имаше стар акордеон: в неделя двамата си свиреха и пийваха ракия в магазина на чичо Бие, най-изисканото място за срещи из онези улички. Господин Урбано също идваше и от време на време му ръкопляскаха за изпълненията на цигулка, въпреки че онази публика даваше явно предпочитание на хармониката на Мане Сапо и на акордеона на Бебе и Коспе. Леля Марикота не разбираше нищо от музика и мърмореше, че трябва да глади синия и единствен костюм на мъжа си (панталоните вече просветваха на дъното) за репетициите:

— Ако не могат да репетират без него, да плащаха поне гладенето… Тази свирня в оркестъра само носи харчове, не го виждам, бедния, да е спечелил нещо от нея…

Печелеше мир и спокойствие, музиката го отнасяше далеч от киселата Марикота, миришеща на чесън. В събота на репетициите, докато повтаряше едни и същи композиции или пък започваше разучаването на някоя нова мелодия за подбрания репертоар, Бедния Урбано си отпочиваше от дребнавостта на живота, както и всички останали учени и богати господа от оркестъра. Едни поддържаха сериозното си поведение, другите се освобождаваха от сковаността си, събличаха се по риза за репетициите, но всички чувстваха еднакво вътрешно задоволство, чисто вдъхновение, което помиташе от съзнанието им всекидневните грижи и неприятности.

След първите акорди и първата чаша бира доктор Венсеслау Вейга се усмихваше, доволен от живота и от човечеството. Цялата умора от седмицата, от операционната зала, от отварянето на гърди и стомаси, от болните, от срещите със смъртта, от жестоката и напразна ежеминутна борба, цялата събрана умора се изпаряваше с първите акорди, щом зазвучеше цигулката. Доктор Пиньо Педрейра, ерген и мизантроп, разкъсваше веригите на самотата си, намирайки във флейтата спомена за младежката любов, за златистите и измамни очи. Адриано Пирес, Прерийния кон, с бели петна от витилиго^[2] по ръцете и лицето — милионерът, търговецът на едро, съдружникът на банки, директорът на предприятия и производства, комендаторът на папата, ставаше скромен до виолончелото си, прогонваше изтеклата седмица на зверски амбиции и на зверски удари, на борба с клиенти, конкуренти и служители — всички до един крадци! — в гонитбата да спечели все повече и повече, страхувайки се да не бъде окраден, измъчван от твърде малкото време за толкова голямото му желание за пари и власт, от задължителното съжителство с дона Имакулада Тавейра Пирес — истинска катастрофа. Ставаше не само скромен, но щедър и човечен, усмихваше се на бедния касиер до него, единият освободен от височайшата дона Имакулада, другият — от леля Марикота.

Както и леля Марикота, комендаторшата рядко идваше на репетициите. Не че й липсваха тоалети и че не можеше да приказва, разбира се. Липсваше й време, часовете й бяха запълнени с хиляди задължения, тъй като тя беше първата сред дамите от висшето общество и намираше тези репетиции за безвкусни, скучни, вечно повтаряне на едни и същи акорди, все едни и същи парчета месеци наред — не се издържаше!

По-добре беше така, без нейното присъствие, без скръбната гледка на квадратната й напудрена физиономия, без отрупания с накити бюст, без омразния лорнет. Така на господин Адриано му беше по-лесно да я заличи от съзнанието си и от очите си. Да заличи нея, дъщерите и зетьовете си. Дъщерите му бяха пълен провал: две нещастници, за които животът се свеждаше до ролки и балове. Зетьовете му — истински жигола, кой от кой по-ненужен и изпаднал, единият в Рио, другият по Баия — прахосваха парите на господин Адриано, спечелени с толкова труд и пот.

Търговецът на едро си почиваше от всичко това: от натрупаните милиони, от конкурентите, от празнотата, от егоизма, от семейните неприятности. Почиваше си там, до виолончелото. А до него — господин Урбано, и двамата равни, каквито всъщност и бяха — с височайшата дона Имакулада и с мърлявата леля Марикота.

Всяка събота тези изискани кавалери неизменно се отдаваха на музиката и на бирата, весели и палави. Всяка събота в различна къща, а домакинята им предоставяше богато наредена маса със закуски. Идваха винаги две или три съпруги, няколко приятели и почитатели, защото „за всичко си има хора“ (както изръмжа Зе Сампайо, след като се върна от едно такова съботно събиране, на което отиде, за да послуша музикалните дарби на аптекаря). Дона Флор, дейна и твърда в началото, бе приета любезно и блесна с кротката си добрина.

В отбрания свят на ерудираната музика — дона Жиза не беше съгласна с определението, както ще стане ясно по-нататък, — в тази атмосфера, изпълнена с възвишени чувства, неравенството в богатството и социалният произход нямаха място, там се разтапяха класовите различия, за да се оформи супер кастата на „Синовете на Орфей“, на братята по изкуство. Всички се отнасяха един към друг с братски чувства, включително и Бедния Урбано, който там беше Гениалната цигулка, редом с Лалау, Пиньозиньо, Азинавре, Раул дас Менинас, Кавало Пампо, като същото или почти същото важеше и за дамите^[3]. Наричаха се Елениня, Жилдока, Сусука, Токиня, на дона Флор й викаха „мила моя, красавице моя“, като й искаха кулинарни съвети. Не бяха виновни, ако понякога дона Флор се объркваше в разговора; някои теми, постоянни за тази среда, й бяха чужди. В крайна сметка тя не играеше бридж, не беше член на клуб, нито пък представянето й в обществото бе задължително. В тези моменти на мълчание дона Флор търсеше с поглед мъжа си, който духаше в своя фагот с щастлива физиономия. Усмихваше се и нито я интересуваха разговорите на дамите, нито й тежеше изолацията.

След като доктор Теодоро й съобщи, че следващия път ще се събират в тях, тя се мобилизира: нямаше да остане по-назад. Когато мъжът й си даде сметка, че е решена да похарчи дори и спестяванията си, за да има достатъчно ядене и пиене, тя вече бе поканила всичко живо наоколо. Трудно му беше да я възпре. Искаше й се да покаже на онези богаташи, че и в бедна къща може да се посрещат гости.

Доктор Теодоро се опита да понамали количеството на закуските: освен задължителната бира да поднесе повече сладки и соленки. Ако иска да бъде любезна и да се понрави на маестрото, да приготви мунгунза, любимото ядене на господин Аженор.

— Между другото той заслужава… Има една изненада за теб… И то каква изненада!

Но въпреки предупрежденията на доктора дона Флор поднесе помпозна закуска и задръсти къщата с народ. Масата беше великолепна: имаше акараже, абара, мокека в бананови листа, кокада, акаса, пе-де-молеке, кюфтенца от бакаляу, сиренки и какво ли не още — най-различни лакомства. Да не говорим за прекрасната мунгунза! От бара на Мендес пристигнаха касите с бира, лимонадите, гуараната.

Репетицията премина с небивал успех. Въпреки че дойдоха само две от съпругите на музикантите, дона Елена и дона Жилда, къщата се напълни с хора, с любопитни съседи, с възбудени ученички, с побъркали се съседки (дона Динора едва не се спомина от преяждане).

Оркестърът се разположи в стаята за уроци, където, освен музикантите седнаха и няколко високопоставени личности: дон Клементе, дона Жиза, дона Норма, аржентинците (дона Нанси се беше издокарала много елегантно); доктор Ивес, както всякога всезнаещ, говореше за опери и за Карузо: „Това се казва глас!“.

Имаше и един миг напрежение: когато маестро Аженор Гомес с палка в ръка каза, че има да оповести нещо, една изненада и подарък за домакинята. Този следобед за първи път щяха да репетират нов романс, специално написан „в чест на дона Флорипедес Пайва Мадурейра, прекрасната съпруга на нашия Орфеев брат, доктор Теодоро Мадурейра“. През цялата стая премина тръпка и смеховете и разговорите отстъпиха място на почтително мълчание.

Добрият маестро се усмихна: за него тези самодейни музиканти бяха нещо като второ семейство, с гавотите, валсовете и романсите отбелязваше големите радости и дълбоките скърби в техния живот. Ако умреше нечий баща или нечия майка, ако се родеше дете, ако някой се оженеше, както стана с аптекаря, маестрото развихряше фантазията си и за щастливия или тъжен приятел композираше една страница музика на солидарността.

— „Песен за Флорипедес“ — обяви маестрото — с доктор Теодоро Мадурейра, соло фагот. — Сигурно щеше да е хубава.

Но репетицията си е репетиция, не е концерт, дори не е представление. Ако при изпълнение на други парчета, където оркестърът се смяташе вече добре сработен, маестрото все още прекъсваше един или друг, в тази нова песен напредваха крачка по крачка, или по-добре — нота по нота, включително доктор Теодоро на фагота. Не беше лесно да се следва мелодията, да се почувства изяществото й, нежната красота, красота като тази на почетената.

Но дори и така дона Флор се трогна: от жеста на маестрото и от труда на аптекаря да налучка най-верните тонове, с които да поздрави съпругата си. Застанал пред партитурата, нервен, вдървен, потен, с изстинали ръце, но решен на всяка цена да предаде чрез ниските тонове на фагота радостта си на щастлив човек, преуспял в живота: с парите, с аптеката и с общото уважение. Търсеше верния акорд и трябваше да го постигне. Дона Флор наведе глава — от толкова почести се почувства засрамена и объркана.

За щастие дойде време за почивка, маестрото яде и повтори порцията мунгунза, ядоха и останалите, наливаха се с бира, с газирана вода и гуарана, всичко беше наред.