Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (5)

3

Течеше неделята от карнавала и нямаше човек да не си беше уредил нощна разходка с кола, весело празненство, лудуване до сутринта. Е, добре: въпреки всичко бдението над Вадиньо премина с успех. „Истински успех“, както гордо отбеляза дона Норма.

Хората от погребалната служба оставиха тялото на леглото в спалнята, а после съседите го пренесоха в хола. Ония от моргата бързаха, през карнавала работата им се увеличаваше. Докато другите се веселяха, те се занимаваха с мъртъвци, жертви на нещастни случаи и сбивания. Взеха мръсния чаршаф, с който бе покрит починалият, и връчиха смъртния акт на вдовицата.

Вадиньо остана да лежи гол — както майка го е родила — върху желязното брачно легло с украсени крака и табли, купено на старо от дона Флор на една разпродажба на мебели малко след сватбата, преди шест години. След като остана сама в стаята, тя отвори плика и прочете заключението на лекарите. Поклати глава, невярваща. Кой да предположи? На пръв поглед толкова силен и здрав, толкова млад!

Вадиньо се хвалеше, че никога не е боледувал и че е способен да прекара в игра, пиене или с жени осем дни и нощи, без да спи. А понякога не се ли случваше да не се вестява по осем дни вкъщи, докарвайки дона Флор до отчаяние и лудост? Обаче заключението на лекарите от факултета беше ясно: обречен човек, свършил черен дроб, износени бъбреци, разбито сърце. Можел е да умре по всяко време, както и умря. Изведнъж. Ракията, нощите в казината, оргиите, трескавото търсене на пари за комар бяха разсипали този млад и силен организъм, оставяйки му само красивата външност. И наистина, кой би познал по вида му, кой би помислил, че това е един безжалостно съсипан човек?

Дона Флор се вгледа в тялото на мъжа си, преди да извика услужливите и нетърпеливи съседи за деликатното задължение да го облекат. Той лежеше гол, както приживе обичаше да остава в леглото: златист мъх покриваше ръцете и краката му, имаше руси косми по гърдите и белег от бръснач на лявото рамо. Толкова красив и мъжествен, толкова вещ в любовните удоволствия! Сълзи премрежиха отново очите на младата вдовица. Опита се да разсее мислите си, които не подхождаха на ден като този.

Докато гледаше обаче неговото неподвижно, съвсем голо тяло на леглото, колкото и да се стараеше, дона Флор не можеше да не си го спомни в часовете на развихрено желание: Вадиньо не търпеше нито дрехи, нито целомъдрени завивки — целомъдрието не беше негова слабост. Когато я викаше в леглото, казваше: „Хайде да се позабавляваме, моето момиче“. Любовта за него беше празник на безкрайната радост и свобода, на които се отдаваше с всепризнатия си ентусиазъм и вещина, потвърдена от много жени с най-различно обществено положение. В началото на брака си дона Флор се чувстваше страшно неловко, защото той я искаше чисто гола:

— Къде си видяла някой да се забавлява по нощница? Защо се криеш? Забавлението е свято нещо, измислено от бога в рая, не знаеш ли?

Не само я събличаше изцяло, но сякаш това му беше малко — галеше я и си играеше с тялото й, с плавните извивки и вдлъбнатини, където в тайнствена хармония се кръстосваха светлина и сянка. Дона Флор се опитваше да се завие, а Вадиньо със смях й издърпваше чаршафа, разголваше твърдите й гърди, изваяните задни части, гладкия корем. Вземаше я като играчка — играчка или неразпукната розова пъпка — и я караше да разцъфтява всяка любовна нощ. Дона Флор потискаше свенливостта си, отдаваше се на този чувствен празник, набираше сила, превръщаше се в буйна и смела любовница. Никога обаче не изгуби напълно, изцяло свян и целомъдрие; трябваше да бъде покорявана всеки път, защото, отърсеше ли се от тази безумна дързост, се превръщаше отново в скромна и срамежлива съпруга.

И едва когато остана сама с мъртвия Вадиньо, дона Флор осъзна, че е вдовица, че него вече го няма, че никога вече не ще отмалява в ръцете му. Защото от момента на трагичната вест, плъзнала от уста на уста, до пристигането на катафалката късно следобед учителката по кулинарно изкуство живя в един лош и същевременно възбуждащ сън: внезапната вест, отиването до площад Втори юли, тълпата наоколо, предлагаща услугите си, връщането вкъщи, почти носена от дона Норма и дона Жиза, от учителя Епаминондас и испанеца от барчето Мендес. Всичко бе се случило толкова бързо и неочаквано, че не й остана време да помисли и да осъзнае напълно смъртта на Вадиньо.

Отнесоха тялото в моргата, но и така тя не можа да намери нито минутка покой. Изведнъж се превърна в център на внимание не само за цялата улица, но и за съседите, и то в неделния ден на карнавала. Докато го донесат обратно, увит в чаршаф, а костюма на баиянка — в малък шарен вързоп, дона Флор непрекъснато приемаше съболезнования, уверения в приятелство, любезности, една непрекъсната върволица от съседи, познати и приятели. Дона Норма и дона Жиза съвсем зарязаха къщите си, и без това позанемарени заради карнавала, като предоставиха грижата за приготвянето на обеди и вечери на забързаните слугини. Не се отделяха от дона Флор, коя от коя по-всеотдайна и утешаваща.

А навън си течеше карнавалът с неговите маски, блокове и раншос^[1], пищни или смешни. Музиката на многобройните оркестри, заперейрите, забумбите, блоковете, раншос, афошес^[2], с техните мандолини и тамбури. От време на време дона Норма не издържаше — изтичваше до прозореца, надвесваше се навън, хвърляше по някой поглед, разменяше по някоя закачка с познат, съобщаваше новината за смъртта на Вадиньо, ръкопляскаше на нечий оригинален костюм или блок. Ако от ъгъла се зададеше особено весело раншо, викаше и дона Жиза. А когато следобед Афоше^[3] на децата на морето се появи на улицата, с незабравимата си украса, придружен от огромна тълпа, танцуваща самба, дори дона Флор, едва сдържайки сълзи, се приближи до прозореца и погледна този Афоше, рекламиран от вестниците като най-голямата забележителност на карнавала в Баия. Погледна, без да се показва, скрита зад широките рамене на дона Жиза. Дона Норма, забравила и мъртвия, и приличието, въодушевено ръкопляскаше.

И така мина целият ден. Даже дона Нанси, мълчаливата аржентинка, жена на собственика на керамичната фабрика, един опърничав Бернабо, която отскоро им беше съседка, излезе от своя богат дом, забравила високомерието, поднесе съболезнования на дона Флор и се показа като симпатична и образована жена, разменяйки с дона Жиза философски мисли за краткотрайността на живота и неговата несигурност.

Както се вижда, дона Флор не бе имала време да размисли над новото си положение и над промените в живота си. Едва след като докараха Вадиньо от моргата и го положиха на леглото, където толкова пъти се бяха любили, едва тогава тя остана сама със смъртта на съпруга си и се почувства вдовица. Никога вече нямаше да я поваля на желязното легло, да й смъква и роклята, и комбинезона, и най-интимните части на облеклото, да захвърля чаршафа на скрина, да взема всичко от нейното тяло, карайки я да подлудява.

„Ах! Никога вече“ — помисли си дона Флор и почувства, че буца засяда в гърлото й, че коленете й треперят, разбра, че всичко е свършено. Стоеше безмълвна, със сухи очи, безчувствена, отчуждена от цялата показност в ритуала на смъртта. Сама с разсъблечения, с отишлия си завинаги Вадиньо. Нямаше да е нужно вече да го чака до зори, да крие от погледа му парите, платени от ученичките й, да следи отношенията му с най-красивите от тях, да яде бой в дните на лошо настроение и пиянство, да слуша ехидните подмятания на съседите. Никога вече нямаше да се търкаля с него в леглото, откликвайки с цялото си тяло на желанието му, освободена от дрехите и от чаршафа за празника на любовта, незабравим празник. Буцата в гърлото я душеше, болката в гърдите се забиваше като нож.

— Флор, не е ли време да го обличаме? — Гласът на дона Норма звучеше притеснено от хола. — Да не закъснеем, че ще почнат да идват…

Вдовицата отвори вратата, сериозна, мълчалива, без да хълца, без да стене, студена и строга. Сама в света. Съседките влязоха да помогнат. Господин Вивалдо от погребалното бюро „Рай в цветя“ дойде лично да донесе евтиния ковчег — беше направил порядъчна отстъпка в цената като партньор на Вадиньо по масите за рулетка и бакара, където залагаше ковчези и надгробни плочи — и помогна с вещина да направят от бохема представителен мъртвец. Дона Флор присъства на всичко, без да пророни нито една дума, нито една сълза. Беше сама в света.