Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (47)

1

След като провери още веднъж дали всичко е почистено и подредено, дона Фило тръгна да излиза бавно с патравата си походка на дебела жена:

— Разполагайте се, ангелчета мои… няма да ви пожелавам лека нощ. — Дори когато искаше да бъде лукава, си оставаше добродушна и майчински ласкава. Познаваше доктор Теодоро още от студент, беше приятел на сина й, доктор Жоао Батиста. — Знаете ли колко двойки са прекарали медения си месец в тази стая, откакто сме тук, в Сао Томе? Седемнадесет или осемнадесет. Не знам, трябва да направя сметката…

Погледна добродушно към дона Флор, намигна на аптекаря:

— Спете спокойно… — Смехът раздруса бузите й, отекна из къщата и предизвика възмущението на доктор Пимента („Фило пак досажда на гостите“):

— Идвай да спиш бе, жена… Остави хората на мира…

— Искам да видя само дали не липсва нещо… — И хвърли един последен поглед от вратата. — Гълъбчетата ми…

Дона Флор и доктор Теодоро останаха сами в огромната стая, срамежливи, притеснени. Притеснението се бе трупало цял ден с шегите и подмятанията на съседки и ученички. И на подписването, и в църквата всеки от поканените се опитваше да блесне с остроумието си. Банкерът Селестино ги надрънка какви ли не с мръсната си уста, таксито вече тръгваше, а той все дърдореше. Винаги е така, когато се омъжва вдовица, приказките бяха груби и пиперливи. Дори и самата дона Фило, добра и гостоприемна жена, изостави сериозния тон, за да се пошегува, препоръчвайки на аптекаря да не се преуморява. В стаята притеснението нарасна. Стояха стреснати, примрели от срам, без да се гледат, онемели (като двама глупаци). Доктор Теодоро отиде при големите прозорци към градината с явното желание да ги затвори. През тях в стаята влизаха нощта, лунната светлина, звездите, жабешкото крякане, шумоленето на рачетата, блясъкът на рибите, подобни на стоманени остриета в тъмното море. Упоритата синя пеперуда на златни точки, която се блъскаше в лампата. Сред кокосовите палми и манганови дървета подухваше ветрец, прилепите летяха ниско като призраци и събаряха с глух шум плодовете на сапоти в блатото при щурците и жабите.

С внезапен порив дона Флор — беше необходима да се преодолее тази глупава начална преграда — се доближи до съпруга си и се облегна на перваза на прозореца. Преодолявайки смущението си, доктор Теодоро я притегли с една ръка към гърдите си, а с другата посочи към дълбините на лунната нощ:

— Виждаш ли, мила? — Казваше „мила“ все още страхливо, с усилие. — Там горе е Южният кръст…

Тя винаги била искала да го види, още от малка.

— Къде? Покажи ми, мили мой…

Каза високо „мили мой“, после го повтори тихичко — „мили мой“…

Доктор Теодоро просия:

— Там… Гледай, мила моя…

„Защо е този страх, мили мой? Защо не ме вземеш в обятията си, защо не ме целунеш по устните, защо не ме отведеш в леглото? Не виждаш ли колко съм нетърпелива, не забелязваш ли глада по лицето ми, не чуваш ли как бие сърцето ми, не усещаш ли копнежа ми?“ Дона Флор също бе открила съзвездия в тайната астрономия на своето тъмно небе.

Застанал до нея на прозореца, притиснал я до гърдите си, доктор Теодоро се чудеше как да постъпи, за да не я нарани или обиди с някоя грубост. Внимавай, Теодоро, можеш всичко да загубиш, можеш да нанесеш на това създание удар, от който никога да не се съвземе. Да не объркаш в леглото съпругата си с лека жена, с развратна уличница, с проститутка, на която се плаща и с която можеш да си правиш каквото искаш, без да съблюдаваш добрите обноски. За това си има леки жени, с тяхната тъжна професия. Съпругите са за любов. А ти знаеш, Теодоро, че любовта е направена от хиляди малки, но важни нещица. Включително и желанието — колкото желание на духа, толкова и на материята, внимавай да не го омърсиш. Съпругата изисква предпазливост, най-вече в подобни деликатни неща, а първата нощ винаги е решителна начална точка за щастлив или нещастен съвместен живот. Още повече, когато жена ти е имала горчивия опит от един предишен нещастен брак.

От това, което му бяха разправяли за онзи първи опит, той знаеше не само че е бил горчив, но болезнен и жесток, донесъл й само страдание и унижения. И затова трябва да бъдеш толкова всеотдаен и нежен съпруг, да успееш да изтръгнеш от изстрадалото сърце на жена си и последния спомен за низостта и липсата на уважение. Да, той ще й даде това, което й е липсвало, и никога няма да й причини мъка и унижения.

В този час на потискани копнежи, когато и двамата търсеха разбиране и нежност, макар и объркано, излетяха в небето като безстрашни космонавти и в орбитата на звездите можаха да намерят отново необходимото спокойствие и близост.

Доктор Теодоро познаваше звездната карта, картата на вселената, знаеше имената на съзвездията, на спътниците и на кометите, големината и броя на звездните тела от галактиките — посочваше с пръст в безкрайността към най-светлата звезда и веднага си дръпваше ръката. Поставяше я на перваза, върху малката ръка на съпругата си.

В тази брачна нощ той й даде нещо, което нито един любовник не бе предлагал на любовницата си; огърлица от звезди с чуден блясък, с големина, тежест и размери, разположение в пространството, траектория и разстояние. Избра ги и ги подреди по големина — звездите блеснаха в скута на дона Флор.

— Онази голямата звезда в косите ти, онази почти синята, там, на края на хоризонта, която свети най-силно, най-голямата от всички, ах, мила моя, това е планетата Венера, неправилно наричана звезда вечерница, когато се запалва на вечерното небе, или зорница, когато се ражда със зората над морето. На латински, мила моя, се нарича „стела марис“, звезда пътеводителка за мореплавателите…

Не, това не бе обикновен урок по космография, не, пламенната галантност беше начин да прикрие срама, да й поднесе магията на нощта и любовта си. Дона Флор, обсипана със звезди, покрита с наука, склонила глава на гърдите на доктора, вечно неспокойна, поиска да знае:

— Венера не е ли също богиня на любовта? Една такава без ръце?

Съвсем друго искаше да каже: „Тя свети над нашето легло, тя е нашата добра звезда, не се страхувай, мили мой, няма да ме обидиш, ако ме вземеш в обятията си, ако разкъсаш тази рокля, която Розалия ми изпрати от Рио, ако ме положиш гола, покрита само със звезди… и поемем заедно през поля и морета“.

Но откъде кураж да го каже?

Докторът се усмихна и стисна ръката й, а неговата трепереше.

— Да, това е богинята на любовта от гръцката митология и известната скулптура, произведение на класическия гений…

Дона Флор още веднъж се увери, че и на него му липсва смелост, за да стане груб и луд и да разруши невидимата преграда. Такъв мъж, знае толкова много, а да не знае как да я подхване и обладае. Колкото до нея, ах, Теодоро, колкото и да иска, няма право и на най-малката инициатива. Вече беше почти прехвърлила границите на позволеното, защото по принцип съпругата не може да се предлага на мъжа си като някоя уличница. От теб зависи всичко, Теодоро.

Криво-ляво той напредваше. След като й даде огърлицата от звезди, сложи в ръцете й богатствата на монополите в целия свят, а между другото и борбата на народите против тръстовете:

— Казват, че по тези места имало нефтено находище, огромно, толкова богато, че можело да направи нашия народ могъщ…

— И аз съм чувала… Казвал ми е чичо Порто, той преподаваше тук…

Дона Флор облегна глава на гърдите на съпруга си. Нощта ухаеше на жасмин, същото ухание ги съпътстваше в таксито по пътя към големия дом на доктор Пимента и дона Фило в далечното Сао Томе де Парипе. Луната светеше, небето беше близо, звездите се запалваха една след друга и веднага биваха класифицирани от учения аптекар (само дона Жиза можеше да се мери с него по знания):

— … точно тук над нас са Трите Марии…

Пълнолунието разкъсваше тъмнината на спокойните морски води в залива.

Като червени блуждаещи комети проблясваха светлинките на гемиите, отправили се към плантациите със захарна тръстика и тютюн по бреговете на Парагуасу, където гаснеха старинни градове и селища.

Това не беше открито море, опасно и жестоко, с подводни течения, с измамни приливи, открито море, в което бесуват на воля ветрове и бури, минало пътем край незаконните къщички на Итапоъ, където любовта пееше алилуя. Развихрено море, а не сладникав аромат на жасмин, остър мирис на прибой, на водорасли, на миди, солен вкус. Защо да си припомня?

Защо да си припомня, след като беше толкова приятна нощта в Парипе с тия звезди, с пълнолунието, с черното спокойно море, с мира, царящ над свенливите съпрузи? „Теодоро, покажи ми бързо още звезди, смачкай с гласа и знанията си спомените от едно минало и тъмно време, умряло и погребано. Очертай в светлото съзвездие нашия широк път, нашия щастлив живот, който днес постепенно откриваме.“ Дона Флор, с овлажнели очи, потрепери.

— На теб ти е студено, ти трепериш, мила моя. Каква глупост — да те държа тук на студа, опасно е, можеш да настинеш. Хайде да затворим прозорците. — Доктор Теодоро се усмихна с добродушната си усмивка и попита малко засрамен:

— Не смяташ ли, че вече е време, любов моя?

Тя също се засмя лукаво и се скри зад гърба му: „Ти заповядваш, господарю мой“. Толкова симпатичен, мил, добродушен гигант, тя чувстваше неговата подкрепа и закрила. Подаде му ръка, беше неин съпруг — силен и спокоен съпруг, такъв, какъвто й беше нужен. Истински съпруг. Спокойно и тихо море, но кой знае? Може би със скрити звезди, скрити, непредвидени богатства.

Сложиха дървените резета на прозорците, тя му помогна. В стаята нощта се смали, стана близка, уютна, скроена сякаш по мярка на срамежливите съпрузи. „Какво ще стане сега, боже мой?“ — запита се дона Флор.

За да прави нещо, започна да подрежда своите и неговите дрехи в гардеробите. До леглото — двата чифта чехли, върху юргана — жълтата пижама на доктора и дантелената нощница, същински шедьовър, подарък от дона Енайде. Дона Енайде беше истински майстор и чрез тази фина бродерия се беше сдобрила с приятелката си, забравяйки за случая с доктор Алуизио.

Доктор Теодоро — ах, истински доктор, с подобаващия пръстен — я наблюдаваше как снове около гардероба. Тя му показа нощницата, като я хвана за краищата: „Хубава е, нали?“, а той усети хлад по врата си. „Внимавай да не загубиш всичко с някой груб жест или силна дума…“ — напомни си още веднъж. Предпазливост и такт се изискваха по време на тези седем дни сватбено пътешествие в рая на Сао Томе, в далечното Парипе, в къщата на Пимента. Дни сред морето и градината, седем блажени и безгрижни дни, но меденият месец щеше да продължи цял живот.

Поиска му се да каже на дона Флор: „Нашият меден месец ще продължи цял живот“. Защо бяха толкова срамежливи и стреснати? Като че ли цялата близост, спечелена от двамата с толкова труд, беше изчезнала. И все пак бяха женени с благословията на отеца от „Сао Бенто“ и с поздравленията на кльощавия съдия музикант, преди брака си бяха разменили целувки в киното и вкъщи, пламнали от трескаво желание. Откъде тогава този срам, защо стояха безмълвни и бездейни като двама глупаци, когато най-накрая бяха сами, когато бе настъпил часът да се слеят в едно като мъж и жена? Той искаше да й каже: „Нашият меден месец ще продължи цял живот“, но проговори само колкото да разкара буцата, заседнала в гърлото му:

— Докато се преоблечеш, отивам там…

Грабна пижамата и пантофите и се отправи почти тичешком към банята.

Дона Флор се приготви бързо пред огледалото, слушайки как водата тече в банята. Напръска се с одеколон и хелиотрапин (дона Датмар беше казала, че той най-много подхожда на цвета на кожата й). Облече на голо само прозрачната нощница с черните дантели. Почти порочното желание сякаш искаше да се наложи над свенливостта й, която я караше да свежда очи и да трепери страхливо. Покри бухналата си плът, бродериите и дантелите с целомъдрения чаршаф, на който лавандулата придаваше дъх на семеен уют.

Доктор Теодоро се върна в крещящо жълтата пижама, в нея изглеждаше още по-висок и дона Флор си помисли: „Какъв е огромен!“. След като окачи новия си сватбен костюм — раирани панталони и сако от туид, — той загаси кристалния полилей, като остави само трептящото пламъче на кандилото пред вековния олтар.

„Няма да ме види, когато ми свали нощницата. Няма да види тялото ми на девственица, с гърди на младо момиче, защото от тях не е сукано, с гладък корем, защото не е раждал.“

Но какво от това? Той ще види тялото й в края на нощта, в неясната светлина на раждащия се ден. Сега беше от значение само да го почувства младо и пламтящо, завинаги негово. Като усети близостта му, дона Флор затвори очи с разтуптяно сърце.

Представяше си обаче как ще бъде, защото имаше опита от първия брак, а и преди това бе плавала в бурното море на любовта. Беше сигурна какво ще стане, защото пазеше спомена непокътнат във всяка клетка на тялото си. Още един миг, и той, нейният нов съпруг, щеше да премине границите на деликатните обноски и срама, щеше да захвърли чаршафи и нощници всред вихър от ласки, думи и жадни целувки, щеше да заличи свенливостта и смута й. Чувстваше тялото на мъжа си до своето.

Всеки път трябваше да бъде превземана отново. Свиваше се, затваряше се в свяна си като в костелива черупка. Всеки път трябваше да бъде преодолявана тази бариера, за да изплува скритата й женственост. Сега обаче, след като бе живяла толкова месеци като честна вдовица (ах, млада и жадуваща!), месеци, преминали като огромна безсънна нощ или в плен на чувствени сънища, сега тази твърда целомъдрена обвивка се беше превърнала в крехко и нежно покритие, неспособно да издържи и на най-малкия повик.

С прескачащо сърце и затворени очи тя очакваше грубия жест на мъжа си, с който да смъкне чаршафа и нощницата, да я открие цялата. Защото, както беше научила с цената на изгубения си свян, къде се е чуло и видяло да се прави любов с покрито тяло и на всичкото отгоре с нощница, къде се е видяла подобна глупост?

И скоро има̀ възможност да види къде. Вместо да я отвие, той също се зави с чаршафите и я прегърна отдолу, под тях. Притегли главата й към широките си гърди и нежно я целуна по лицето, после в устата и най-накрая така, както дона Флор предчувстваше и очакваше.

Изненадана, тя се остави и в целувката се разтвори крехката обвивка на срама. Ръката на съпруга й слезе надолу по бедрото и напипа края на нощницата, после, без да остави време на дона Флор да се отпусне, повдигна дантелите. Вместо да губи време да я съблича и да се съблича, все още покрит с чаршафа, легна върху нея и я облада буйно, грубо и страстно. Всичко стана много бързо и срамливо, така да се каже, съвсем различно от това, което познаваше дона Флор. Тя се обърка и не можа да го достигне в този сух акт. Едва се беше отпуснала, и вече чуваше победната песен на съпруга си от другия край. На дона Флор й се приплака.

Това разминаване даде повод на дона Флор да претегли с мярката на огорчението и желанието цялата гама от чувства на деликатния доктор Теодоро.

Както се знае, той нямаше никакъв опит със съпруга в леглото (тъй като беше ерген) и почти никакъв с любовници, беше имал работа само с проститутки, от страх да не се наложи да наруши обещанието си. Дори и чистата Отавиана, която за дълго време беше единствена отворена врата за желанието му, кладенец, в който всяка седмица той облекчаваше необходимостта си на мъж, дори и тя никога не бе представлявала за него нежна връзка, а само любезна необходимост, приятен навик за моногамната природа на доктора.

Освен това трябва да се знае, че поради твърдо установени принципи и идеологически съображения аптекарят проповядваше онзи катехизис, който днес (слава богу) е превъзмогнат и според който съпругата е нежно и невинно цвете, заслужаващо само най-голямо уважение; за разврат и плътски наслаждения си има проститутки и за това им се плаща. С тях — да, като им се плаща, може човек да се отпусне, без да ги обиди или нарани, това са безплодни и сухи земи. Със съпругата — никога, с нея — дискретност, чиста любов, красива и достойна (и малко безвкусна): съпругата е майка на нашите деца.

Но дори и така, натъпкан с подобни закостенели догми, ограничения и липса на знания, той си даде сметка, че остави дона Флор незадоволена и напрегната.

А както се знае от изложеното досега, при ежеседмичните си посещения при Отавиана много често доктор Теодоро повтаряше с удоволствие. Така направи и с дона Флор в огромното легло от жакаранда^[1] и сред уханието на лавандула, в онази брачна нощ в дома на Пимента, като трябва да се подчертае, че повтори с най-голямо удоволствие, и успя.

Успя, въпреки че опитът му в подобни пресмятания беше нищожен, никога не беше го интересувало дали Отавиана или коя да е друга са задоволени, след като той е майсторски задоволен, защото идваше да намери и плащаше за своето удоволствие, а не за това на момичето.

Успя обаче да влезе в стъпката на дона Флор с все по-пълното й отдаване, цялата тази игра му беше изключително приятна, подобно удоволствие никога не бе изпитвал, дори когато — повече, за да откликне на капризите на Тавиня в тъжните й нощи^[2], отколкото по собствена инициатива — се беше отпускал в онези свободи, които един мъж може да си позволи с лека жена или проститутка, но никога със съпругата си. Със съпругата е различно, за нея се пази чистата любов, да го кажем — кроткото и почти тайно обладаване. Но и тази любов бе не по-малко приятна, както установи доктор Теодоро, като чу дона Флор да промърморва с благодарна въздишка:

— Теодоро, любов моя…

Побърза да я достигне и я достигна, защото най-после двамата се сляха в стегната прегръдка и гореща целувка. Въздишаха отпуснати, изтощени и измръзнали, защото чаршафът се беше свлякъл от леглото, оставяйки двамата съпрузи отвити, дона Флор разпъпила, със срама си на показ. Какъв срам — даде си сметка доктор Теодоро, като хвърли бегъл и срамежлив поглед.

Благодарен, целуна пламтящото й лице и покри тялото й с целомъдрения чаршаф и завивката. И тогава най-после можа да й каже всичко, каквото искаше, и го каза от цялата си душа:

— Нашият меден месец ще трае безкрайно… Ще ти бъда верен цял живот, скъпа моя, никога няма да погледна друга жена, ще ти бъда верен цял живот, до последния си час.

„Амин! — повториха жабите в лунната брачна нощ в Парипе. — Амин! Амин!“ — като соло на фагот.

— И аз цял живот — каза тя, сигурна в твърдението си, задоволена и спасена, вече не беше изморена, напротив, способна за още удоволствия, ако той пожелаеше.

Но доктор Теодоро се намести под юргана и се зачуди:

— Странно, когато одеве дона Фило искаше да ни накара да ядем, не бях гладен. Сега с удоволствие бих хапнал някоя сладка…

— Ако искаш, ще отида да ти донеса нещо. Има толкова сладки и плодове…

— В никакъв случай… не мисли за това…

Даде си сметка: не беше глад, а навикът да хапва нещо, преди да си тръгне от Тавиня, привикналият стомах си искаше своето. Да опошли отношенията с жена си, като запази навика си от публичния дом — изключено. С последна (и целомъдрена) целувка й пожела лека нощ:

— Спи, скъпа, трябва да си капнала от умора след толкова тежък ден…

Едва не каза „… толкова тежка нощ…“, но все още се страхуваше да не я обиди и запази шегата за себе си, намести се удобно и заспа.

Дона Флор не заспа веднага, всъщност прекара будна цялата нощ, до самата зора. До нея доктор Теодоро похъркваше здравата. Това хъркане завърши представата й за него: силен, хубав и благороден, неин съпруг.

Поглади го с ръка по гърдите, по лицето, леко, за да не го събуди. Искаше й се да се притисне до него, да заспи в ръцете му, да се увие около краката му. Не посмя. Всеки мъж си е различен, няма двама еднакви, така й разправяха някои по-опитни ученички, като лекомислената Мария Антония, която тръбеше:

— Няма двама еднакви мъже в леглото, всеки си има свой начин, свои предпочитания, едни знаят, други — не. Но ако знаем как да ги използваме, всички са добри, всеки върши работа — и глупав, и опитен, и груб, и деликатен, щом го бива…

Друг, различен мъж. Тактичен, разбран, нежен! На съпругата предстоеше да се пригоди към желанията на съпруга си, да се въплъти цялата в него. Много по-трудно беше предишният път, с другия, но тя успя. Защо не сега, след като е толкова по-лесно?

Доктор Теодоро и дона Флор имаха всичко необходимо за хубав и щастлив живот. Не само защото всички го казваха, но и дона Флор знаеше, че е така.

Уханието от градината проникваше през процепите на прозорците. Там вън, в хладната нощ на залива, без силни ветрове, без непредвидени бури, без бъркотии. Щастлив и уравновесен живот, без липси, без страж и огорчения, нито унижения и страдания. Най-после дона Флор щеше да опита вкуса на щастието.

— Теодоро… — промърмори щастливо. — Ще е хубаво, ще успеем, ще успеем…

Фаготите на жабешкия оркестър бяха съгласни: „Амин! Амин!“.

Това се случи в Парипе, в нощта, осеяна със звезди и светлинки на гемии.