Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (44)

12

Почтен четиридесетгодишен мъж: всичко, което кристалното кълбо и омазнените карти на дона Динора показаха, приятелките и съседките започнаха да откриват малко по малко в доктор Теодоро, без да пропускат подробностите. Парите и университетското звание, физическите данни, изисканите маниери, всичко. И въпреки това по времето, когато търсеха по улиците и площадите сред смях и закачки лицето, отговарящо на предреченото, никой не се сети за аптекаря. Как да се обясни такъв абсурд, след като беше пред очите им, стигаше един поглед, за да се убеди човек. Слепи ли бяха съседките и приятелките, или грешката е в това подробно повествование, за радост на критиката? Нито грешка, нито слепота, а един вид глупост, която попречи на съседките да го открият в дъното на аптеката, с очила, паднали на носа, със златната си верижка, приведен над лекарствата, да смесва прахове и да раздава на хората здраве на умерена цена.

Хроникьорът на браковете на дона Флор, на нейните радости и мъки просто остана верен на истината, като не включи доктор Теодоро в списъка на кандидатите, предложен от съседките, защото в онези приятни разговори около вдовството на дона Флор, когато всички искаха да я разсеят, нито една не си спомни за аптекаря. Впрочем докторът не загуби много от това, че бяха го забравили, най-много щеше да участва в съня на дона Флор, когато я бяха наобиколили кандидатите, домогващи се до ръката й. По-добре за него: не игра тази глупава роля и не загуби уважението на вдовицата.

Но защо го забравиха, защо не го видяха зад тезгяха на аптеката, застанал до зелените и сините стъкленици, обвит в миризмата на лекарства, със спринцовка, готова да боде ръцете и хълбоците на всички старици, които бяха негови клиентки? След като толкова често го срещаха и общуваха с него, защо не го забелязаха?

Защото бяха сигурни, че няма да се ожени, и като брояха ергените по улицата, не включваха аптекаря, като че ли беше женен, с деца. Дори и дона Норма в щателното си търсене на годеник за флегматичната съседка Мария не се сети за него. Доктор Теодоро? Този не се е женил и няма да се ожени, няма смисъл да се спираш на него, само ще си губиш времето, дори и да искаше да си има дом, нямаше да може, бедният!

Поради тая всеизвестна истина той не стана предмет на закачки като останалите познати ергени.

Дона Динора, царицата на клюките и ясновидството, минаваше всеки ден през Научната дрогерия; два пъти седмично си разголваше отпуснатия задник пред аптекаря (ах, преходност на суетата и човешкото влечение: този същият увиснал задник навремето е бил възпяван в сатанински рими от младия тогава маестро Робато, струвал е чекове и солидни суми на богати господа от търговията, желаещи само да го видят или пипнат) за болезнената инжекция против ревматизъм, но даже и така очите й на ясновидка, способни да надникнат в бъдещето, не можаха да видят в мургавия аптекар четиридесетгодишния мъж от предсказанието. Защото знаеше, и то най-добре от всички, колко му беше трудно да си намери жена.

Не че беше сбъркан, импотентен или отвратен от жените. Не трябва нито за миг да възникват подобни съмнения, защото доктор Теодоро, кротък и спокоен човек, можеше да даде доказателства за мъжествеността си и да размаже физиономията на който и да е негодник, усъмнил се в мъжките му способности.

Беше си мъж на място, макар и тих. Ако някой иска сигурни и неоспорими доказателства, достатъчно е да отиде до уличката Сапоти при чистата и напращяла мулатка Отавиана дас Дорес, наричана още Тавиня Манемоленсия, да й отвори устата с малко пари, резервирана поради отбраната клиентела: двама адвоката, трима търговци от долната част на града, един свещеник столетник, един преподавател по медицина и нашият многоуважаван аптекар.

Тъй като се славеше с чистоплътността си, беше дискретна и сериозна — приличаше по-скоро на дама, приемаща гости в уютния си дом — Отавиана заслужи избора и посещенията на доктор Теодоро, който идваше винаги в едно и също време в четвъртък, след вечеря. Елитните посетители на Тавиня си имаха определени дни (или нощи), всеки с навиците и вкусовете си — понякога доста странни, като на адвоката Ламейра, — а тя задоволяваше всички: и нормалните, и безпроблемните като доктор Теодоро, и перверзните.

Точно в осем часа вечерта доктор Теодоро посещаваше дома й, посрещаха го със специално внимание. Докато се изтягаше на люлеещия се стол срещу Отавиана, която плетеше бебешки терлици, двамата пиеха плодов ликьор, специалитет на монахините от манастира в Лапа, и прехвърляха случилото се през седмицата, новините от вестниците. От общуването си с високопоставени мъже Тавиня бе придобила лустро, можеше да разговаря приятно, като интелектуалка, и на улица Сапоти я посещаваха по най-различни поводи. Освен това критикуваше сегашните навици на разпасаното младо поколение.

Така аптекарят прекарваше часовете за храносмилане, слушайки и съгласявайки се с поучителните мнения на мулатката: „Този свят е загубен, докторе, няма светец, който да го оправи“. После отиваха в стаята, ухаеща на ароматни листа, и доктор Теодоро лягаше до Отавиана на ослепително белите чаршафи с право да повтори, ако иска. Как да се съмняваме в мъжествеността му, след като той почти винаги се възползваше от правото си?

Без допълнително плащане, трябва да се добави, защото Тавиня Манемоленсия не вземаше за един път, а за цяла нощ, приемаше за цяла нощ, даже и когато клиентът с ограничена от семейството свобода си тръгваше забързан, след като бе използвал само времето, спечелено с малка лъжа. Солена и скъпа цена, но такива изискани, любезни и компетентни обноски си го заслужаваха.

Доктор Теодоро оставаше до полунощ, като понякога преспиваше в мекото и топло легло, а любезната Отавиана бдеше над съня му. Освен това, преди да си отиде, му донасяше сладкиш и още една чашка ликьор, „за възстановяване на силите“, както сама се изразяваше с нежна усмивка.

Съседките не го водеха в списъците си, нито го включваха в шегите си, защото знаеха, че се е отдал изцяло на майка си, стара парализирана жена, за която синът беше всичко. Когато тя пострада, доктор Теодоро току-що се беше дипломирал и й обеща да остане ерген, докато е жива. Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да докаже синовната си признателност.

Баща му почина, когато беше на осемнадесет години и се подготвяше да кандидатства за Медицинската академия. Поиска да прекъсне учението си и да се установи завинаги в Жекие, където живееха, да поеме малкия магазин за платове, единствено наследство от баща му, освен купищата дългове и широката известност на добряк. Но вдовицата, привидно крехка, но иначе решителна жена, не се съгласи: единствената амбиция на починалия беше да изучи сина си. Младият Теодоро се беше проявил като много добър ученик, учителите му предричаха големи успехи. Нека се яви на изпита и да продължи да учи, майка му щеше да се нагърби с останалото. Направи само една промяна, вместо медицина записа фармация — следването траеше три години по-малко.

Като работеше сама ден и нощ, вдовицата ръководеше къщата и търговията, плащаше дълговете и осигуряваше на сина си средства да учи. Неведнъж той се опита да работи, но майка му се противопоставяше: времето му беше неприкосновено, само за учение, работата щеше да дойде след завършването.

Когато го видя с пръстен и диплома, с черната мантия за тържествената церемония на промоцията, тя не издържа на такава радост: още същата вечер, след като се върна в хотела, се разболя. Спаси се по чудо, но остана завинаги парализирана.

Като я видя на смъртно легло, младият аптекар постъпи великодушно като герой от драма, но все пак искрено й се закле винаги да е при нея и да не се жени, докато е жива. През първия почивен ден върна думата си на Виолета Са, неговата избраница, и никога вече не потърси друга. За развлечение му остана само фаготът, на който се беше научил да свири още в училище.

След като продаде магазина в Жекие, стана съдружник на западащата аптека в Итапажипе, собственост на един лекар с тъжен край: остарял преждевременно, извършил куп глупости и принудил семейството си да го интернира. Доктор Теодоро нае къща наблизо и заживя само за работата и майка си, безпомощна в инвалидната количка, с уплашен поглед, прегракнал глас, ревнуваща сина си. Като сядаше вечер до нея, той репетираше сола на фагот, за да облекчи ужасната самота на болната.

Години и години наред излизаше само за малко от квартала, където стана известен и уважаван човек. След като се запозна с музиканта Аженор Гомес, влезе в любителския оркестър, който обединяваше около маестрото лекари, инженери, адвокати, един съдия, един магазинер и двама продавачи. В неделя се събираха да свирят в дома на един или друг с инструментите и композициите си.

Под негово ръководство аптеката си възвърна едновремешната слава, а доктор Теодоро се наложи с доброто си име.

Около младия аптекар с фагота взеха да се навъртат момичета, но той не даде на никоя и най-малка надежда. Пазеше цялата си нежност за парализираната: цветя, шоколади, подаръци и една соната, композирана от маестрото в чест на тая синовна всеотдайност: „Следобедите в Итапажипе с майчината любов“.

Когато болният лекар умря, доктор Теодоро се зае с инвентара и разреши всички проблеми, все едно че ставаше дума за негова собственост. Може би затова вдовицата реши да го ожени за най-малката си дъщеря, истинско плашило. За щастие оброкът спаси доктор Теодоро, иначе рискуваше да стане изведнъж съпруг на една вещица, толкова властна беше вдовицата. Уплашен, доктор Теодоро видя, че има само един изход: да преотстъпи своята част от аптеката и да се оттегли от предприятието и от годежа.

Когато се питаше какво да прави с получените пари, един негов познат (негов и наш, защото при друг случай вече го видяхме на волана по улица Чили, когато почти щеше да смачка дона Розилда, а на всичкото отгоре и я напсува, онзи хитър представител на лекарства и лаборатории, Розалдо Медейрос) го насочи към първокласна сделка: Научната дрогерия, преуспяващо предприятие, в момента обект на долните разпри за наследство между членовете на семейството. Прекрасна възможност за някой с пари, можеше да сключи сделка и половина.

Така и направи доктор Теодоро, като откупи частта на двама от петимата наследници и плати на ръка. Беше се включил в солидно предприятие. В началото имаше трудни моменти, понеже плащаше полици с високи лихви. Тогава се оказа ценна подкрепата на банкера Селестино, на когото бе представен от друг член на оркестъра, доктор Венсеслау Пирес да Вейга — почти толкова добър на цигулката, колкото прочут със скалпела. Португалецът веднага усети, че пред себе си има сериозен човек: имаше нюх и око, никога не се лъжеше. Даде на доктор Теодоро възможност за отсрочка на плащанията и му улесни живота.

Човек с умерени разходи (свеждаха се до плащане на медицинската сестра за майка му, за фагота и за седмичните посещения при Тавиня Манемоленсия), успя с помощта на банкера да прескочи най-големите затруднения и една година преди да се увлече по дона Флор, плати с въздишка на облекчение последната вноска.

Сега не беше съдружник на малка аптека в Итапажипе, а на голяма дрогерия в центъра на града. И въпреки че беше по-дребният съдружник и притежаваше само две пети от капитала, ролята му беше водеща, тъй като тримата братя не се разбираха и рядко стъпваха в дрогерията (освен да поискат аванс срещу изплащането).

Освен това, тъй като създаде име на предприятието и работеше в него, полагаше му се по-голям дял от печалбата. Спокоен, очакваше рано или късно да откупи останалите части на братята, които, така или иначе, щяха да профукат наследството. Междувременно печелеше уважението на квартала, включително и на клюкарките.

Когато се появи на Кабеса, безупречен в тъмните си дрехи, сериозен и образован четиридесетгодишен ерген, клюкарките не само че го забелязаха, ами се и разшетаха. Преровиха веднага живота му, претеглиха знанията му — „колко леко бие инжекции“, „дава по-добри рецепти от много лекари“, — прекараха през иглени уши случките от живота му: от следването, платено с труда на майката в магазина, до свиренето на фагот, проляха сълзи над драматичната глава на заболяването, когато доктор Теодоро се закле да не обикне никоя жена, за да може по-добре да се грижи за парализираната.

Дона Динора, каквато беше точна и упорита в търсенето на подробности, разшири полето на проучванията си до Итапажипе, където има разговор със самата сестра, която буташе количката на парализираната старица. Тази всеотдайност на син, заслужил композирането на соната, се въздигна над злословието на клюкарките и те оставиха на мира аптекаря и болната му майка.

Толкова бяха свикнали със синовните му задължения, че дори не си дадоха сметка за дълбоката промяна, настъпила няколко месеца преди това, когато майката на доктор Теодоро почина в инвалидната си количка, преживяла на нея повече от двадесет години, синът беше свободен от фаталния оброк и можеше да се ожени. Но за съседките аптекарят не беше прицел на клюки. Говореха за всички, но не и за него, „праведен човек е доктор Теодоро“.

Какво беше учудването им, когато гръмна новината за интереса на аптекаря към учителката по кулинария. Ах! Предател! Съседките, строени за битка, заеха всички стратегически точки между Научната дрогерия и кулинарното училище. Сред погледи и усмивки доктор Теодоро трябваше да премине с отмерената си строга крачка и сивия костюм покрай прозореца, където дона Флор отговаряше с лека и любезна усмивка на сериозния, но влюбен поглед на кандидата. „Ах, предател, лицемер“ — говореха погледите и поведението на клюкарките.

Въпреки че все още живееше в далечната къща в Итапажипе, не бързаше да си тръгва, след като затвореше дрогерията: майка му вече не го очакваше. Започна да обядва и да вечеря в ресторанта на португалеца Морейра, обикаляше из Кабеса, Масиел и Содре, като че ли не можеше да се откъсне от вдовицата. Ухажваше я отдалече, без да налага присъствието си. Но как да остане незабелязан, като на всяка крачка се препъваше в някоя клюкарка и слушаше подмятанията на дона Динора?

Доктор Теодоро беше привърженик на откритите действия, мразеше лъжата и измамата и се чувстваше неудобно; положението ставаше непоносимо. Дона Норма си даде сметка:

— Чак жал ми става…

Дона Флор се усмихна със симпатия:

— Горкичкият…

— Това не може да продължава така… ще направя нещо…

Дона Норма предложи да се разбере честно с аптекаря, за да се реши всичко отведнъж. Самата дона Флор вече не криеше, че също е заинтересувана, говореше за него с топлота и винаги беше на прозореца, когато докторът пресичаше улицата.

— Ще говоря с него…

— Луда ли си? Той ще си помисли, че аз съм те изпратила, че съм някоя уличница…

— Не ставай глупава… Остави това на мен…

Не стана нужда дона Норма да поема инициативата, защото същия следобед дона Флор се втурна в дома й, останала почти без дъх, носейки едно писмо. Син лист, обрамчен в златно, ухаещ на сандалова есенция. Обяснение по всички правила на съвременен португалски, изброяване на имущества и качества, поставени и едните, и другите в краката на дамата, честни намерения, възвишени думи, повей на истинска любов, преливаща извън границите на предпазливостта.

— Чудесно… — въздъхна дона Норма, четейки възбудено. — Страхотно.