Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (43)

11

Кога се породи интересът на аптекаря, никой не узна, не е лесно да се определят часът и минутата на началото на любовта и най-вече онази любов, която е окончателна за един мъж, любовта на живота му, раздираща и фатална, независима от часовника и календара. Много след това доктор Теодоро призна на дона Флор с известно смущение, че отдавна й се е възхищавал, още преди овдовяването. От малката лаборатория в дъното на аптеката той я гледал как прекосява площада, следял скришно стъпките й, като минавала по Кабеса. „Ако някой ден се реша, ще се оженя само за такава жена, красива и сериозна“ — говорел си сам сред епруветките, шишенцата и праховете. Истинско чисто и платонично чувство, не бил от тези, дето се увличали по омъжени жени, с непочтени мисли и мръсни погледи или, казано с думите на самия аптекар, точни и изискани, които биха украсили тези бледи и просташки редове — „с виновните очи на похотта“.

Първа забеляза увлечението на аптекаря дона Емина, между другото човек, малко занимаващ се с чуждите работи, сплетничеше само в необходимите граници, за да не остане по-назад от заобикалящите я. В сравнение с останалите, жадни за каквато и да е клюка, дона Емина минаваше за дискретна.

Това се случи в началото на месец април, когато студентите обикаляха централните улици на града, празнувайки началото на учебната година, като гонеха „зайците“^[1]. В дълги процесии, водени от ветераните, новите — с остригани глави, увити в чаршафи, вързани един за друг като роби — носеха плакати, критикуващи правителството и администрацията, сред вицове за скъпия живот и некадърността на политиците.

Идвайки от медицинския факултет по площад Исус, тълпата прекоси града в посока към Бара, като спираше за малко на площадите Кастро Алвес, Сао Педро, Пиедаде, Кампо Гранде. По тези места, където се събираше най-много народ, ветераните, покачени на мулета, спираха и рецитираха глупави стихчета пред зяпачите.

Живущите около площад Втори юли и Кабеса тръгнаха към Сао Педро веднага щом чуха тръби и тромпети, оповестяващи събитието по улица Сао Бенто. Дона Норма, дона Амелия, дона Мария, дона Жизела, дона Емина и дона Флор вървяха заедно.

Според точната и конкретна информация на дона Емина доктор Теодоро си седял зад тезгяха на аптеката, съвсем безразличен към тръбите, магаретата, маскирани като професори и обществени дейци, към шегите и разговарял с прислугата и касиерката, когато ги забелязал. Станал толкова неспокоен, че дона Емина, учудена от поведението му, го загледала и проследила стъпка по стъпка подозрителните му действия. Фармацевтът, поначало спокоен човек с премерени движения, щом забелязал приятелките, зарязал бързо удобната поза и като се отдръпнал от тезгяха, застанал вдървен да ги поздрави високо и любезно. Важна подробност: извадил от джоба гребен и го прекарал през червените си коси, нещо съвсем излишно, защото прическата му лъщяла безупречна под слой брилянтин. Изпарило се спокойствието му, аптекарят се държал като ученик. „Видях как си сложи сакото само за да ни поздрави“ — каза дона Емина, питайки се за причината за това вълнение и усърдие.

С безупречно бяла риза и сива жилетка, с дебела златна верижка, на която беше закачен внушителен джобен часовник, също златен, панталони с идеален ръб, обувки, лъснати до блясък, с пръстена си на доктор, висок, симпатичен, той се поклони, за да поздрави групата.

Приятелките отговориха любезно — аптекарят беше важна птица в квартала. Пак според твърдението на дона Емина, доста обстоятелствено, както ще се види по-нататък, очите на доктор Теодоро гледали само дона Флор, бил сляп за останалите; поглед ако не влюбен, то поне заинтересован. „Изяждаше те с очи, поглъщаше те“ — ето как способната наблюдателка определи пред дона Флор точния израз на погледа.

Когато не можеше вече да ни вижда иззад тезгяха, той мина отпред, после излезе на тротоара и най-накрая, след кратко колебание, предупреждавайки прислугата, тръгна по улицата след веселата компания.

Застана близо до приятелките край големия часовник на Сао Педро. Като извади златната верижка, установи със задоволство точността на швейцарския хронометър. За да не изпуснат нищо от зрелището, дона Норма и дона Амелия се бяха покачили на една пейка в градинката; останалите се повдигаха на пръсти. Полуприкрит зад часовника, доктор Теодоро следеше всяко движение на дона Флор.

Държейки го под око дона Емина констатира, че фармацевтът почти нищо не вижда от веселбата. Ако доктор Теодоро се усмихваше, то бе в отговор на смеха на дона Флор, ръкоплясканията му бяха отговор на нейните, гледаше я омаян. Дона Емина дръпна роклята на дона Норма, която ръкопляскаше от пейката на някакъв студент, яхнал муле (животното използваше спирането, за да предъвква боклуците по улицата). В началото дона Норма не разбра развълнуваните знаци с очи и пръсти на приятелката. Най-после, съглеждайки аптекаря, обърна внимание на неспокойствието му.

— Я… — каза тя. — Виж ти…

Дона Амелия и дона Мария до Кармо веднага научиха за изненадващото поведение на доктор Теодоро: наблюдаваше дона Флор, скрит зад часовника. Само дона Жиза остана настрана, увлечена в четене на плакатите на манифестиращите; според нея студентските манифестации съдържали ценен материал за изучаване на душата на масите. Дона Жиза не губеше случай да изучава, родена бе всичко да знае и всичко да обяснява (според най-модерните науки). За другите обаче най-ценният материал беше странното поведение на аптекаря.

— Момичета… Да не го бях видяла, нямаше да повярвам…

Процесията продължи към Пиедаде, те също. Под предлог, че иска да предаде някакво съобщение, дона Норма удължи пътя, минавайки по една странична улица: „Сега всичко ще стане ясно“. Един миг доктор Теодоро остана колебливо под сянката на часовника, но накрая ги последва разсеяно, като човек, който просто така си върви напосоки.

Дона Норма и останалите едва сдържаха смеха си, дона Флор не виждаше нищо, дона Жиза беше заета с разсъждения относно „влечението на младежта към обществената кауза“. Изведнъж спряха, а дона Норма отиде да предаде съобщението. Изненадан, на няколко метра зад тях, доктор Теодоро беше принуден да продължи. Мина покрай приятелките, като избягваше да ги гледа, преструваше се, че изобщо не ги вижда, а беше толкова неопитен в тези неща, че будеше съжаление: смутен, усещайки усмивките и подигравателните погледи, без да знае къде да си сложи ръцете. Зави почти тичешком край ъгъла. Докато минаваше, дона Мария до Кармо не издържа и се изсмя.

— Шт… — предупреди я дона Норма.

— Къде ли се е забързал толкова доктор Теодоро? — поиска да знае дона Флор, като го видя как изчезва в уличката.

— Искаш да кажеш, че не ти е ясно? Какво е това? Тайна ли ще пазиш, или ни нямаш доверие?

— Какво? Вие все ги измисляте… Кой е този път?

— Недей да ми казваш, че нищо не си разбрала…

— Какво, за бога?

— Че доктор Теодоро е лапнал по теб…

— Кой? Аптекарят? На вас са ви омекнали мозъците, пощуряхте ли? Къде се е чуло и видяло… И точно доктор Теодоро, такъв изискан човек… Глупости…

— Глупости? Загубил си е изискаността, мила моя, ходи като смахнат…

Продължиха след процесията, като се смееха и се закачаха. Но когато се върнаха вкъщи, дона Норма остана насаме с вдовицата и си поприказваха сериозно. Беше забелязала интереса на аптекаря, човек възпитан и коректен, както казваше дона Флор; никой не беше чул да е заглеждал клиентки, още по-малко да ги е следил по улицата, облечен само по жилетка, да се е криел зад часовници, да се е стряскал като ученик. Гледаше втренчено дона Флор. Не бяха празни приказки или измислици на съседките, тя дори не се и шегуваше, понеже доктор Теодоро беше уважаван човек и не трябваше да се гледа лекомислено на толкова сериозен въпрос. Такава партия, моето момиче, трудно ще намериш: зрял мъж, на подходяща възраст, уредил се в живота, дипломиран, пращи от здраве, по-добър и да искаш, не можеш да намериш.

— Наистина ли смяташ, Норминя, че се интересува от мен? Сигурно е просто така: на кого му се яде баят хляб? Никой няма да го ще…

Дона Норма измери приятелката си от горе до долу:

— Господ да те благослови! — И кимна одобрително.

Защото дона Флор, тъй както беше възбудена от новината, нямаше нищо общо с баят хляб, останал от предишния ден, с дъх на мухъл — напротив, със златистия тен на свежото си лице, със здравото си тяло, ухаещо на младост, тя беше жена и половина. Наистина беше имала съпруг, беше спала с него в желязното легло, но беше по-привлекателна от много девойки, защото оная работа не значи всичко, въпреки че се радва на такава слава. В крайна сметка какво е това? Тънка ципица, капчица кръв, една въздишка и най-вече стар предразсъдък, а се постига на толкова висока цена, защото от хиляди години му се прави реклама, разчита се на църквата, на полицията и на проституцията и всички го издигат в култ. Но какво е една девственица, глупава и неопитна, ако я сравним с вдовица, чието ясно и натрапчиво желание е изтъкано от знание и потребност, от въздържание и страдание, от глад и пости?

„Недей така, Флор, за такива като теб въздишат не само хора като доктор Мадурейра, има и много други, за които не знаеш.“ Но дона Норма искаше да разбере друго:

— А ти какво ще кажеш? Как ти изглежда? Ще можеш ли да го обичаш?

Първо, тя изобщо не желаеше да разисква въпроса за чувствата си, преди да бъде сигурна, че аптекарят е увлечен по нея, че всичко това не е някаква грешка, не й се щеше пак да се унижава, както вече стана един път с Принца и с нахалния господин Алуизио. Но притисната от дона Норма, която настояваше приятелски да получи отговор, дона Флор призна, че аптекарят не й е безразличен. Кавалер с фини обноски, изискан, представителен, да ти напълни очите. Напомняше й известен киноартист. Бегла прилика, но достатъчна, за да й стане симпатичен и в крайна сметка, ако се окаже, че е истина, може пък дона Флор да почувства… Какво изпитваше към починалия? То беше друго… Самата тя беше станала друга, не беше същата отпреди осем години, почти девет, когато се запознаха на празненството на майора и наведнъж, без да мисли, си даде сърцето (а после, радостна, и гърдите, и останалото в блъсканицата на площада, в тъмнината на плажа). Полудя по него до такава степен, че му се отдаде цяла, когато той поиска, и натри носа на дона Розилда, превърнала се във враг на любовта и брака им.

Сега беше улегнала и разсъдлива, нямаше право да не се въздържа, не можеше да си позволи прибързани действия, простими за младо момиче, недопустими за тридесетгодишна вдовица (дори и изгаряща отвътре). Ако имаше нещо, с времето щеше да се види дали чувството щеше да се превърне в любов, спокойна и нежна, без младежките щуротии по тъмните ъгли и по стълбищата. Може би такава зряла любов щеше да се роди от подобна идилия. Дона Флор смяташе, че е възможно, защото, както каза, доктор Теодоро не й изглеждаше грозен, не й беше противен, намираше го привлекателен, както сега си даваше сметка. А дона Норма вече чертаеше планове за годеж и брак, виждаше дона Флор щастлива, както винаги е заслужавала, а никога не е била.

— Ах! Колко хубаво ще бъде, мила моя! Сега не ставай глупава, не се затваряй вкъщи, не се мръщи…

Защото дона Флор, въпреки че признаваше влечението си към аптекаря, веднага прибавяше решимостта си да не го показва, да не се предлага, нямаше да почне да се върти пред дрогерията, да признае от какво страда. Никога, Норминя.

— А пък аз няма да допусна да изтървеш такъв случай.

Много време бе нужно на дона Норма да убеди вдовицата да не бъде глупава, да не се прави на безразлична. Жена в положението на дона Флор, изгаряща от желание, трябваше да се омъжи, и то да се омъжи веднага, за да не свърши като истеричка или като тиха луда или да не тръгне да се предлага на всеки, да се превърне в леснодостъпна вдовица и да напълни с рога гроба на починалия. Ах, както беше зажадняла за мъжка топлина, за малко лудории в леглото, не можеше да се прави на честна вдовица цял живот, да се инати вечно, с траура си, да зарови увехналото си и ненужно цвете между краката на мъртвеца.

По-добре да се реши отведнъж да го приеме за съпруг, да живее с него честен и почтен живот, да си възвърне радостта и любовта, като запази чиста и спокойна паметта на първия. Без да говори много за него, за да не обиди новия си мъж. Между другото в последните месеци дона Флор като че ли беше забравила името на починалия. В началото съседките го плюеха и проклинаха, а дона Флор говореше за него по цял ден. После, когато приятелките и съседките го оставиха на мира, го затвори в себе си като рядък скъпоценен камък; дори и някой да си го спомняше още, не го показваше. Така и трябваше да продължава, да махне от хола снимката му с циничната усмивка (и защо да отричаме, с неустоимо обаяние), да я скрие на дъното на някой сандък и в сърцето си. На стената в хола да окачи присъствието на втория, който впрочем е пример за мъжка красота и почтеност.

Да се омъжи веднага, да си има мъж, да живее с него честен и почтен живот, както е нормално, вместо да изгаря в сънища, да се хапе и да скърца със зъби, да се сдържа само от страх и предразсъдъци. Тя, дона Норма, нямаше да й позволи да изпусне тази единствена и прекрасна възможност, щеше да е непростимо да я изпусне от срам и глупост. Не, три пъти не.

И така, след вечерния курс, на който дона Флор преподаде на ученичките една рецепта за крем от желатин и кокосов орех, наричан „мъжки крем“, наименование, което предизвика шеги — „какъв сладък крем!“ — дона Норма дойде да я вземе и я завлече до Кабеса под предлог да купят цветя. Трудно и пипкаво занимание — да се изберат една дузина „пищялки“. Дона Норма не се решаваше да вземе букета, все недоволна от избраните цветя, тъй като доктор Теодоро, изчезнал из дълбините на аптеката, не се виждаше. След цветята опитаха акаражето на Виторина, а от аптекаря нямаше и помен. Но дона Норма не се признаваше за победена: нахълта без предупреждение в аптеката, като влачеше след себе си обезумялата дона Флор, отиде на касата и поиска един пакет памук. На дона Флор й идваше да потъне в земята, а дона Норма вдигаше шум до бога.

В дъното на лабораторията, иззад големи сини и червени стъкленици и една гравюра на учебник по алхимия, видяха доктор Теодоро да чука прахове и отрови в каменно хаванче. Беше си сложил очила и много внимателно, след счупването, мереше на миниатюрна теглилка съвсем малки количества прахове и отрови. Вдълбочен в тайнственото приготовление на рецептата, не си даде сметка за присъствието на двете дами в аптеката, като че ли до него не достигаше гласът на дона Норма, която разправяше за някакъв случай, излязъл във вестниците.

Остави теглилките, сложи в една епруветка смлените прахове и прибави двадесет точно премерени капки от някаква безцветна течност, от което епруветката веднага запуши с червеникав дим, обвивайки с наука и магия главата на доктора.

Дона Норма не пропусна случая и гласът й прогърмя:

— Гледай, Флор, доктор Теодоро прилича на магьосник, целият обвит в сяра… Дявол да го вземе!

Докторът се стресна, като чу името, не своето, а това на дона Флор: погледна над очилата (слагани само за гледане отблизо), установи присъствието на самата поезия сред лекарствата, смути се, усети хлад в стомаха. Понечи да се изправи, зави му се свят и на пода се пръсна на хиляди парченца епруветката с почти готовото лекарство (за облекчение на хроничната кашлица на дона Зезе Педейра, крехка старица от улица Форса), сместа се превърна в тъмно петно, а кървавочервеният дим упорито се виеше около строгото лице на доктора.

— Ах! Господи… — каза дона Флор.

И нищо повече не се каза, нищо не се случи, само дона Норма плати памука и се изсмя, защото видът на аптекаря, ням и втрещен, надигнал се от стола, с ръка във въздуха, като че ли още държеше епруветката, с виснали на носа му очила, беше комичен.

Дона Флор си тръгна засрамена, а дона Норма хвърли съзаклятнически поглед на аптекаря, като въже на удавник. Доктор Теодоро се опита да каже нещо, но не можа.

Дона Норма настигна дона Флор на ъгъла: още ли се съмняваше относно въздействието си върху аптекаря? Или може би щеше да поиска по-добър кандидат, въпреки че желанието я разяждаше? Няма по-добра партия, моето момиче: дипломиран, с пръстен от истински аметист^[2], състоятелен, хубав, здрав, умерен, почтен четиридесетгодишен мъж.