Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

2

Из околните улици имаше предостатъчно клюкарки — и млади, и стари — за упражняването на подобен занаят не се иска документ за възраст. Дона Динора беше първата от тези клюкарки, такива успехи беше завоювала, че й приписваха славата на ясновидка.

В това повествование вече видяхме дона Динора в действие; оплакваше, клеветеше, издаваше, но досега не стана дума за нея, като че ли беше просто една интригантка от кръга на клюкарките. Може би защото нахалното присъствие на дона Розилда, най-после и за щастие изселена в Реконкаво, не позволяваше на конкурентките да се изявят. Но никога не е късно да се поправи една грешка, една несправедливост.

Пред много хора дона Динора минаваше за вдовицата на комендатора Педро Ортега, богат испански търговец, починал преди десетина години. Истината е, че никога не беше се омъжвала, а момуването й беше кратко, още в пубертетната възраст избяга от къщи, за да започне бурно и в определен смисъл бляскаво съществуване. Въпреки това — да я благослови господ! — нямаше по-голяма моралистка и пазителка на добрите нрави от нея след щастливата й среща с галисиеца, когато, прехвърлила четиридесет и пет, дона Динора, навикнала на удобства, гледаше на бъдещето със страх, панически страх от бедността.

Без да е била никога наистина красива, притежаваше някакво чувствено очарование, на което дължеше успеха си сред мъжете, но то се топеше с годините и бръчките. Тогава излезе невероятният й късмет с комендатора — „най-голямата печалба от лотарията“, както дона Динора беше споделила с приятелки навремето. Испанецът й предложи уважение и гаранции, без да говорим за къщичката в съседство с площад Втори юли, където се нанесе.

Кой знае дали от страх да не се види стара и бедна, проституираща пред вратата си, дона Динора, подкрепяна от търговеца, бързо се превърна в противоположното на това, което беше: уважавана дама, пазителка на морала. И тази черта се засили още повече след смъртта на Педро Ортега. Когато той си отиде сред речи и надгробни венци, бившата уличница прехвърляше петдесет години — петдесет и три, за да бъдем по-точни, а през осемте на съвместното съжителство беше станала защитник на нравствеността и семейния живот.

Справедливият пазител на консервативните съсловия, благодарен на любовницата за предаността и разкриването на един свят на непознати удоволствия (какъв глупак — да загуби най-хубавите години от живота си зад тезгяха на сладкарницата и с отпуснатото тяло на святата си и кисела съпруга!), й завеща — освен собствената къща, гнездо на порочна любов — акции и облигации, сносна рента, достатъчна да й осигури спокойна старост, изцяло посветена на сплетните и интригите.

Ето я дона Динора вече на шестдесет: креслив глас, нервен смях, непрекъснато в движение. Привидно най-състрадателната и разбираща вдовица, на практика — „шишенце отрова, пепелянка, окичена с птичи пера“, според твърде поетичния израз на Мирандао, вечна жертва на тази категория жени. Израз, споделен с журналиста Жовани Гимараес, когато огледа старицата с целомъдрен вид на моралистка по време на обеда в дома на дона Флор в чест на Силвио Калдас. После философски добави:

— Колкото по-голяма курва е като млада, толкова по-благопристойна става, щом остарее. Като заприлича на бъчва, изведнъж се превръща в девственица…

— Онова плашило ли? Коя е?

— Не е от наше време, но си е имала и име, и прякор. За нея говори много Анакреон, пил е от тази чаша. Може да си чувал. Знаеха я като Динора — Чудесния задник.

Жовани се стресна, почти онемял:

— Онова там? Прочутият Чудесен задник? Господи!

Доказателство за преходността на човешката суета, решиха двамата, изправени пред тъжните останки на старата кранта; набита, къси крака, увиснал задник, голяма глава. Облечена в траурни дрехи, като истинска вдовица, тя носеше медальон със снимката на комендатора, за когото говореше, сякаш наистина й е бил съпруг и единствен мъж в скромния й живот. Типове като Анакреон, срам за човешкия род, като че не съществуваха, тя просто не ги познаваше.

Хитра беше и никога не отиваше направо към въпроса, не нападаше фронтално, напротив, объркваше останалите, като се правеше, че всичко разбира и прощава, хвалейки едни и оплаквайки други. Оттам и славата й на добра и симпатична, хвалбите се сипеха по пътя й на клюкарка: „Ето ти едно добро създание…“.

А когато се случеше да я хванат на местопрестъплението в някоя интрига, представяше се за жертва: искала да направи добро, а като отплата получила черна неблагодарност.

Кроткият Зе Сампайо, който си лягаше рано със своите измислени бележки, с вестниците и стари списания (обожаваше да чете стари списания и алманаси), като чуеше гласището на дона Динора, изпадаше в паника, запушваше си ушите и казваше на дона Норма с отпаднал, но не и примирен глас на човек, на когото не му остава нищо друго, освен да почне да псува:

— Тази жена е една долна кучка, най-голямата кучка по тези места…

— Прекаляваш малко… Тя даже е добродушна…

Оттук личи колко ловка беше дона Динора: успя да се пребори с онази история с детето на Дионизия, когато престижът й беше паднал на нула, и спечели дона Норма. Но не и Зе Сампайо.

— Мръсна кучка… Виж, моля ти се, направи нещо, че да не си навре носа тук, в стаята. Кажи, че съм заспал, че почивам… Кажи, че съм умрял…

Коя беше дона Норма, че да спре дона Динора да си бута носа, където тя иска? Влизаше спокойно като вътрешен човек във всички къщи на уважаваните хора с пари — към бедните се отнасяше добре, но с една далечна и величава доброта, като защитничка на онеправданите, държейки ги на мястото (по-долу), отредено за тях, без да им подава ръка. Навираше се в коридора, в стаята:

— Може ли, господин Сампайо? — Зе Сампайо ненавиждаше тази изрусена глава, „слонска глава, най-голямата в Баия“, конското чене, гласа и загрижеността. — Все така болен, господин Сампайо? Аз все си казвам: „Господин Сампайо, с това негово тяло, има много деликатно здраве. Малко нещо да стане, и трепери в леглото, затрупан с лекарства“. Казвам и повтарям: „Ако господин Сампайо не внимава, някой ден ще ритне камбаната“.

Зе Сампайо беше впечатлителен човек и му се искаше да я изхвърли с ритници.

— Имам желязно здраве, дона Динора…

— Ами защо тогава си в леглото, господин Сампайо, защо не дойдеш да си поприказваме? Толкова начетен човек; всички казват, че не си завършил само защото… Е, хората какво ли не говорят… Ако на всичко обръщаме внимание… Аз не обръщам внимание, нека си говорят, от едното влиза, през другото излиза…

Зе Сампайо знаеше накъде бие: за пропиляната и разсипническа младост на мамино детенце. Ядосан, баща му беше престанал да го издържа, спря го от учение и го прати да работи в магазина като касиер.

— Нека си говорят хората, дона Динора, не се притеснявай.

— Смяташ ли, че не трябва да обръщаме внимание и на това, което говорят за нас? Наистина ли? — оцъкляше тя огромните си кравешки очи, като че ли Зе Сампайо беше някакъв оракул на новите времена.

— Аз поне… — И изведнъж се надуваше. — Искаш ли да знаеш нещо, дона Динора? Аз искам спокойствие и почивка… И за да имам малко спокойствие, готов съм да дам право и на този, който не е прав, ама и така не успявам… Идваш да ми досаждаш даже тук… Извинявай…

Грабваше вестник или списание и обръщаше гръб на посетителката. „Зе Сампайо е толкова груб — дона Норма се чувстваше засрамена, — и то точно с добрата дона Динора…“

Между другото съвсем безполезна грубост, защото дона Динора не се признаваше за изгонена и настояваше хитро:

— Чу ли какво е станало с господин Вивалдо?

Ах, дяволска, проклета жена! Не успяваше ли накрая да пробуди интереса му?! Зе Сампайо оставяше вестника победен:

— С Вивалдо! Не знам, какво е станало?

— Ами ще ти кажа… Господин Вивалдо, уважаван човек, красавец, прилича даже на чужденец, какъвто е розов…

И винаги беше така: след похвалите идваше интригата, злословието, за някоя чашка в повече, за прегрешението на някой съпруг, споменаваше някое име на жена, почти винаги уличница.

Според нея господин Вивалдо от погребалната служба, без никакво уважение към гробовете и ковчезите, събирал в съботните следобеди зад червените пердета с посребрена украса една група еретици на покер с високи залагания и щедро поливане с коняк и хвойнова ракия:

— Липса на уважение, нали? Можеше да намери друго място за тоя си порок… — Малка пауза. — Не мислиш ли, Зе Сампайо, че комарът е най-лошият от пороците?

Зе Сампайо не мислеше нищо, нито пък искаше да мисли, искаше само малко спокойствие, но дона Динора се беше развихрила: господин Вивалдо, без съмнение честен човек, прекрасен съпруг, чудесен баща, излага всичко това на опасност, защото комарджията рано или късно губи контрол и залага дори жената и децата си. А когато не ги залага, оставя ги на произвола на съдбата, зарязва ги с жестоко презрение. Има ли по-добър пример от този с дона Флор? Докато беше жив нещастният й мъж, роб на комара, тя изживя адски мъки, малтретирана, изстрадала… А днес, вижте разликата — най-после свободна, може да се радва на живота, без да се мъчи.

А като стана дума за дона Флор, какво мисли Зе Сампайо? И ти, Норминя, какво смяташ? Такава модерна и красива, не е ли несправедливо да е вдовица, и то на такъв пропаднал покойник? Не е ли така? Защо, Норминя, като си й приятелка, не я посъветваш? Тя, дона Динора, би проучила случая по звездите, с кристалното кълбо, с тестетата карти на гледачка любителка.

Само любителка, защото не вземаше пари, предсказваше бъдещето на приятелки по тяхна молба, понеже малко професионалисти притежаваха ясновидски способности като нейните. Поне в разкриването на подлости имаше някаква интуиция, шесто чувство, уникален нюх. Чудотворна дарба, стигаща до пророчество.

Не предсказа ли тя почти една година по-рано страхотния скандал в семейство Лейте, хора с много пари и гордост, затворено зад стените на величествения си дом над морето на улица Прегиса? Омазнените карти ли хвърли, кълбото от фалшив кристал ли погледна, или чисто и просто садистичният инстинкт я предупреди?

Веднага щом Аструд с ангелското си лице и нежни черти на послушница от „Сакре Кьор“ пристигна от Рио, за да живее при сестра си, дона Динора, без каквито и да е видими причини предсказа драмата:

— Това ще свърши зле…

Предрече така, когато видя момичето в автомобила на зет си доктор Франколино Лейте — „сатирът Франко“ за тесен кръг приятели, — адвокат на големи национални и чужди фирми, пияч на уиски, латифундист и член на управителния съвет на проспериращи предприятия, знатен и арогантен господин. На кормилото на голямата американска спортна кола, с цигаре и пелерина, адвокатът дори не забелязваше тълпите прости хорица по Содре, Ареал, Форса, Кабеса, площад Втори юли. Но дона Динора го следеше и не го изпускаше от очи: следеше и най-малките подробности от живота в господарския дом, близка с готвачките, перачките, дойките, градинаря и шофьора, държеше под око зетя и момичето, и предричаше:

— Ще свърши зле, и още как… Барут близо до огън…

Не се впечатляваше от скромното държане на момичето:

— Жена, която гледа надолу, е развратна; само да й падне сгода…

Изглеждаше толкова абсурдна и несправедлива, че Карлос Бастос, едно съседско момче, враг на клюките и може би малко увлечен по милата Аструд, я скастри по най-груб начин:

— Не закачай невинното момиче с лигавите си сплетни…

Когато скандалът избухна след близо две години и Аструд с невинния си вид и надут корем на пет месеца беше изхвърлена от побеснялата си сестра, дона Динора си отмъсти на романтичния Карлос Бастос, може би още влюбен:

— Видя ли бе, глупак? Мен никой не може да ме измами. С лигави сплетни не се правят деца, децата идват от разврата…

Имаше очи да вижда и да предвижда, нюх на хрътка, никой не убягваше на изострените й сетива. Между другото самите съседи идваха да й разправят най-интимните си работи, за да й искат съвет като ясновидка. За нея минало, настояще и бъдеще бяха открити карти, отворена книга.

Дали притежаваше, или не дълбоки познания по магия, дали бе жалка дилетантка, без да има нищо общо със съзвездията, или пък владееше окултните науки на Изтока, истината ни задължава да признаем, че тя първа обяви новия брак на дона Флор, когато вдовицата само смекчи траура и се върна към нормалния живот без напрежение и проблеми, далеч от каквато и да е мисъл за брак.

Обяви сватбата и различи лицето на годеника много преди да се заговори за годеж, преди да са възникнали каквито и да е чувства и влечение. А дори и да е имало предпочитание от страна на кандидата към дона Флор, никой не го разбра, може би самият той не бе го признавал пред себе си. И така, който ще да вярва, но дона Динора го описа с подробности: мургав господин, вече на средна възраст, висок, здрав, изискан, четиридесетгодишен, със сериозни и учтиви обноски и в дясната ръка една пъпка от роза, винена на цвят. Такъв го видя в кристалното кълбо. Дамите, поповете, валетата, асовете и спатиите, пиките и купите потвърдиха тези отличителни черти и честното намерение за брак, като се прибави и асът на златото, имота и парите, икономическата стабилност и титлата доктор.