Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dona Flor e seus dois maridos, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отпортугалски
- Александър Керимидаров, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи
Преводач: Александър Керимидаров
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: септември 1984 г.
Редактор: Снежина Томова
Редактор на издателството: Мирослава Матева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Мирослава Матева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277
История
- —Добавяне
17
В началото на вдовството си, време на скръб и строг траур, дона Флор носеше черно, беше мълчалива, изпаднала в нещо като забрава — нито сън, нито кошмар, сред растящото мърморене на съседките и спомените от седемте години брачен живот. Съседките бяха десет, сто, хиляда, един непрестанно мърморещ хор, пригласяха на дона Розилда, бълваха клюки и обвинения срещу Вадиньо, солистка беше дона Розилда, след нея веднага се нареждаше дона Динора със същия безсрамен език.
Обсебена от отчаянието и копнежа, дона Флор се носеше из света на спомените, припомняше си моментите на радост и часовете на горчивина, искаше да задържи духа на Вадиньо, сянката му, още витаеща из къщата, най-осезаема в спалнята.
В крайна сметка какво искаха всички те, многобройните съседки? Съседките, познатите, ученичките, приятелките, майка й, която идваше от Назарет, за да приглася в това тяхно изстъпление, че даже и разни непознати, като наблюдателната Енайде, приятелка на дона Норма? Тази уважавана госпожа се изтърси от Шаме-Шаме, където живееше — сякаш нямаше съпруг, деца и домакинство, — за да изложи най-любезно под предлог, че идва да поднесе съболезнования, лошите прояви на Вадиньо. Какво искаха те? Какво целяха, като разлютяваха зарастващите рани и разпалваха гаснещия огън на страданието? Защо й признаваше дона Енайде, уж от съчувствие, че познава отблизо онази фатална Ноемия, днес дебела и омъжена госпожа (съпругът й пишеше по вестниците), която още пазеше снимката на Вадиньо?
Дона Флор живееше с добрите и лошите спомени, всички те й помагаха да носи траура си, да остави назад сивото време на отчаяние и отсъствие, тази пустиня от пепелища. Дори когато преживяваше противните спомени за бившата ученичка с подигравателната усмивка и безсрамно държане, дори когато се нараняваше отново в бодлите, припомняйки си униженията, чувстваше някаква горчива утеха, като че ли спомените, бодлите и униженията, всичко, което бе преживяла, облекчаваше сегашното й неизмеримо и непреодолимо страдание. Защото в крайна сметка кой излезе победител, кой остана с него? Кого избра Вадиньо, когато дона Флор, стигнала до края на търпението си, му даде ултиматум: или тя, или другата? Двете — не; ако иска, да върви при другата (онази мръсница разправяше навсякъде за предстоящото си събиране с Вадиньо), но да се маха веднага, да решава по-скоро… И какво стана, какво реши той?
Ноемия беше дошла да се учи на кулинарно изкуство, беше в навечерието на сватбата си и годеникът й искаше да е веща в употребата на подправките. Сноб беше този годеник, надут, многознайко, решил, че разбира от кино и литература, с претенции за ерудиция, който цитираше автори и бълваше критики, млад гений, огрян от лъчите на славата на вратата на книжарницата. Струваше му се, че ще е добре Ноемия да стане майсторка на ватапа и каруру, „искам да я пролетаризирам тази буржоазка…“. На нея това й се стори забавно и се записа в училището „Вкус и изкуство“.
Потомка на стар род от Граса, тя беше богата, елегантна и смяташе, че е нещо страхотно да е годеница на толкова изискан интелектуалец, но още по-страхотен й се стори Вадиньо с престъпния си вид и сънливи очи. Когато високопоставеното семейство и талантливият кандидат се усетиха, Ноемия вече се учеше от Вадиньо на блудство, и то здравата, в публичния дом на Амарилдес. Настъпи невероятна бъркотия, която заплашваше да се превърне в хубав скандал. За щастие високата образованост на годеника надделя пред моментното стъписване, той заобиколи ловко и дипломатично създалото се положение — нямаше смисъл заради някакви предразсъдъци да изпусне богата дъщеря, този сандък със злато. Обаче проявените добра воля и разбиране не бяха достатъчни, защото гореспоменатата не искаше да приключи „необмислената авантюра“, след като се чувстваше добре обслужена в леглото. Да вървят по дяволите и годеник, и семейство. Ноемия искаше да избяга с Вадиньо. Но Вадиньо не пожела. Когато завесата се вдигна и случката стана достояние на злите езици, когато дона Флор в един от редките си, но силни пристъпи на гняв изиска незабавно решение — или тя, или другата, той върна момичето на годеника, станал сега още по-голям сноб и по-привлекателен естет, защото към таланта и ерудицията беше прибавил рогата, чудесен годеник, друг като него трудно може да се намери.
„Всичко е само да минава времето“, беше казал Вадиньо, когато, съвсем отчаяна, дона Флор се опълчи и поиска той да реши веднъж завинаги. Никога не бе мислил да я напуска заради Ноемия, онази мръсница си съчини това, истинска лъжкиня, не само курва.
Какво още искаха съседките? Дона Розилда, дона Динора, онази дона Енайде, дето остави удобствата в Шаме-Шаме, за да иде при нея, всички други, десетки, стотици, хиляди съседки със своя безсрамен хор от жалби и обвинения, какво искаха още? Защо да се напомня този случай като доказателство за брачното нещастие на дона Флор, доказателство, че Вадиньо е бил най-лошият? Напротив, ето най-голямото доказателство за неговата любов — той я предпочиташе пред всяка друга. Ноемия не беше ли богата и елегантна, нямаше ли дворец в Граса, чекова книжка, сметка в банката — Вадиньо залагаше много през междуцарствието, — автомобил с шофьор, не беше ли завършила колеж, не знаеше ли френски, не беше ли цялата изписана и парфюмирана, а дрехите и обувките й не идваха ли от Рио? С коя остана той, коя предпочете, когато бе принуден да избира? За нищо не послужиха чековата книжка, удобствата на колата, с която се разкарваше нагоре-надолу, дрехите от Рио, парфюмите от Париж, изисканият език; mon cheri, mon petit cocô, merde, quelle merde; à lócé de parler…[1], както се казва на френски в Баия.
Вадиньо не се стресна нито от това, че я беше обезчестил, нито от молбите „ти ми дължиш честта“, нито от заплахите „ще видиш, баща ми ще те преследва, ще те тикне в затвора“, нищо не можа да го накара дори да се подвоуми, когато трябваше да избира. „Как си могла да помислиш такова нещо, да те изоставя, за да живея с онази свиня?“ Окачи оная самохвалка на рогата на съпруга й и отиде в леглото с дона Флор. Ах, каква нощ на удоволствия и прошки! „Всичко е само да минава времето, завинаги си ми само ти, Флор, мое цветче от босилек…“
За съседките Вадиньо беше най-лошият от всички възможни съпрузи на този свят, а дона Флор — най-нещастната от съпругите. Нямаше право да плаче, да съжалява, трябваше да благодари на бога, че я е отървал навреме от такова зло. Несъмнено дона Флор беше самата добрина и само жена като дона Розилда можеше да поиска от нея да се радва, да отпразнува внезапната смърт на Вадиньо. Но прекомерните чувства, строгият минаващ всички граници траур, който далеч надхвърляше задължителните церемонии, безучастното лице, очите, невиждащи или зареяни към хоризонта, към безкрайното или към нищото, всичко това изглеждаше недопустимо за съседките.
В едно-единствено нещо обаче всички бяха съгласни — дона Розилда и дона Норма, дона Динора и дона Жиза, истинските приятелки и обикновените клюкарки: дона Флор трябваше да забрави колкото се може по-скоро тези нещастни години, трябваше да заличи образа на Вадиньо от живота си, като че ли никога не е съществувал. За тях траурът беше продължил много, разсмиваха се, за да й докажат — с факти, — че е била облагодетелствана от всевишния.
Самата дона Лита, винаги склонна да извини Вадиньо, не криеше недоумението си:
— Никога не съм предполагала, че ще страда толкова…
Дона Норма също се чудеше:
— Като че ли няма да го забрави никога… Колкото повече време минава, повече страда…
От висотата на своите познания по психология дона Жиза възразяваше на песимистките:
— Нормално е… Ще продължи още няколко дни, после ще премине, тя ще забрави, ще се върне към живота…
— Така е… — Дона Динора беше на същото мнение. — С времето ще си даде сметка, че бог се е погрижил за нея…
Имаше разногласия за това как да й помогнат по-добре. Дона Норма с решителната подкрепа на дона Жиза предлагаше изобщо да не се споменава името на Вадиньо. Останалите под желязното командване на дона Розилда — дона Динора беше старшината на тази войнствена групировка — плетяха интриги, хулеха и се вайкаха, за да я убедят, че в крайна сметка може да помисли за спокоен, щастлив и тих живот, за удобство и сигурност. Така или иначе, в мълчаливото съжаление или в шумните обвинения, тя трябваше да намери пътя към забравата. Беше още толкова млада, имаше цял живот пред себе си…
— Ако поиска, няма да остане дълго вдовица… — предричаше дона Динора, която имаше седмо чувство, чудотворна дарба, един вид ясновидство, щом ставаше дума за чужд живот. Между другото вкъщи, по домашна роба, изпаднала в транс, дона Динора редеше карти и предричаше бъдещето с помощта на една кристална сфера.
Защо, питаше се дона Флор, нито една от тях не дойде нито веднъж да й припомни нещо хубаво за Вадиньо? В крайна сметка покрай неизброимите му магарии от време на време той се проявяваше и като добър, щедър, справедлив, обичлив човек. Защо мереха тогава Вадиньо само с мярката на злото, теглеха го само с везните на лошото? Когато беше жив, клюкарките идваха една през друга да носят лоши новини и да оплакват дона Флор, нещастната, заслужава добър и честен съпруг, който да я гледа и уважава. Никога не се случи обаче някоя забързана съседка да зареже домакинството си, къщната работа и спокойствието си и да дойде задъхана и развълнувана да извести за някое добро дело на Вадиньо.
— Флор, чуй, но не казвай, че аз съм ти съобщила… Вадиньо спечели на бишо и даде всичките си пари на дона Норма, за да ти купи подарък за рождения ден… Рожденият ти ден е още далеч, знам, но го беше страх, че ще похарчи парите, искаше веднага да ти осигури подаръка…
Това се случи веднъж и всички съседки го знаеха, а само дона Норма бе поела задължението да пази тайна. Въпреки всичко, ако не беше нарушила обещанието, понеже не можеше да мълчи повече от двадесет дена, дона Флор никога нямаше да научи за жеста. Другите си затваряха устата — кой си прави труда да съобщи добра новина? За такова нещо не се бърза, не се страда, никой не припада. Това важи само за лошите новини. За тях желаещи има в излишък, всеки е готов да си зареже работата и да си направи труда, да си прекъсне почивката, да се пожертва. Да съобщиш лоша новина, колко вълнуващо!
Ако не беше чистата случайност, дона Флор би си отишла в онзи следобед, когато Вадиньо слезе до дъното на своята низост, разкри гадния си характер. Беше стигнала дотам, че да реши да си стегне багажа. Имаше винаги една стая на нейно разположение в къщата на леля й в Рио Вермельо. За малко да си тръгне и да скъса завинаги, но улицата беше пълна със съседки, привлечени от виковете и плача, всички видяха идването на Циганина и чуха треперещия му глас, всички бяха свидетели на реакцията на Вадиньо.
Някоя от тях разказа ли сцената на дона Флор, повтори ли й думите на Циганина? Нищо подобно! Не се намери дори една за цяр, като че нищо не бяха чули и видели. Напротив, всички клюкарки подкрепяха решението й, показваха й предостатъчно доводи, за да скъса веднъж завинаги с мръсника. Някои даже помагаха да си стегне куфарите.