Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (23)

15

Сега, легнала на желязното легло, дона Флор се опитваше да не слуша оживеното дърдорене на дона Розилда, заприказвала се на вратата с дона Норма, и да възвърне в съзнанието си загубените в далечината на времето гласове на певци, ритъм на инструменти, вълнуващата серенада на улица Алво, да запълни времето и успокои сърцето си в нощите, в които нямаше вече какво да чака, защото той, нейният съпруг, беше мъртъв. Разчиташе само на един свят от спомени, търсеше убежище в тях, пепел, с която да изгаси живото желание, сякаш беше издигнала стена, отделяща я от сплетните и клюките, от приказките и одумванията, от тази нова реалност на отсъствието. В началото на траура живееше отдадена само на болката и копнежа, на необходимостта и невъзможността да го има там, до себе си. Нещо невъзможно завинаги.

Заглушен от спомена за музиката и песните, заядливият глас на дона Розилда изчезваше, дона Флор потъваше в миналото: в онази нощ той дойде под прозореца с първите акорди. Болеше я тялото, суровата кожа беше оставила белег на врата й, чувстваше се пребита, като парцал. Вадиньо се изкачи по улицата, пеейки, с протегнати нагоре ръце. Разпозна останалите: несравнимия глас на Каими, който с нищо не можеше да се сбърка, Женер Аугусто, още по-блед на лунната светлина, акомпаниращ му в свиренето и хора, Карлиньос Маскареняс, Едгар Коко, доктор Валтер да Силвейра и Мирандао. Изтича бързо да потърси тъмната и рядка роза, откъсната предния ден в градината на леля Лита. Всичко в живота й се обърна с главата надолу, самата тя беше подчинена на желязната власт на дона Розилда. Музиката й даде сила и кураж. Изведнъж се почувства доволна, че Вадиньо не беше обикновен чиновник, поставен на жалка служба, и не я интересуваше дали е непоправим комарджия.

Припомняйки си такива нощи на лунна светлина, и нежност, дона Флор се опитваше да притъпи болката и отчаянието от това, че Вадиньо никога повече нямаше да дойде и да разпали огъня в тялото й. В дългите нощи на очакване нямаше да чуе нестройния му глас, пеещ серенади.

Имаше и случаи, когато Вадиньо, минал всякакви граници — нощи наред без да спи вкъщи или както онзи път, когато още бяха младоженци, проигра парите за наема и нищо не й каза, карайки я да се чувства като измамница, — искаше да сключат мир, защото в такива случаи дона Флор преставаше да му говори, пренебрегвайки присъствието му, като че нямаше съпруг. Неспокоен, Вадиньо се въртеше около полата й, подмазвайки се, опитвайки се да я съблазни с приказки за любов. Дона Флор се бранеше в окопите на болката и срама.

Вадиньо се впускаше в големи обещания: да отидел заедно с нея на кино, да върнели визитата на дона Мага, отлагана толкова време, или на кръстника на Ейтор, доктор Луис Енрике. Или пък организираше серенади, идваше да стопли съня й, очаровайки улицата. Но не водеше Доривал Каими с мистериозния глас, нито Валтер да Силвейра. Каими беше заминал за Рио, правеше програми за радио кариока^[1], записваше плочи, известни певци лансираха самбите и новаторските му песни. За доктор Валтер изобщо не можеше да става и дума: същият беше в провинцията и с очарователната си флейта приспиваше само децата си, цял куп момчета и момичета, по едно, ако не и по две на година заченати в една и съща утроба. Не беше лесно в тези лекомислени и разюздани времена да се намери кой да изпълнява длъжността му — всичките му задължения без изключение — с толкова разум и чувство за отговорност като него, прилежния и начетен магистрат.

А вече нямаше да се върне никога, ах, никога! Вадиньо. Нито гласът, нито подигравателният смях, нито непослушната ръка, нито русите косми по гърдите, нито нахалните мустачки, нито сънят му, изпълнен с жетони и залагания. На дона Флор не й оставаше дори и болезненото очакване. Какво ли не би дала, за да се върне страданието й да го чака, агонията да се вслушва в нощната тишина на смълчаната улица, да усеща несигурните от ракията стъпки на мъжа си!

Нямаше смисъл дона Норма да моли дона Розилда, застанали на пътната врата, да се отнесе с разбиране към Флор:

— Колкото по-малко се говори за Вадиньо, толкова по-добре, по-лесно ще го забрави. Флор е още много разчувствана, защо да й опяваш и да й припомняш лошотиите му?

Нямаше смисъл. Дона Розилда беше пристигнала наистина с намерението да опява, не познаваше друг начин на утеха. Как да се спрат тези незаслужени сълзи, без да се бълват змии и гущери против починалия? Преди вече беше казала и повтаряла: това не е смърт за плач, а за радост. В разговорите, почти крещейки, изтъкваше още един път мнението си, без да я интересува кой я слуша.

Нямаше смисъл, понеже дона Флор не можеше да го забрави нито в шум, нито в тишина. Нито лошите постъпки, нито злините, и най-вече хубавите часове и приятното присъствие, лудите думи и мъжката сила, мъжката крехкост, търсеща убежище в нейното тяло и нежност.

Страдаше болезнено и горчиво, апатична към всичко наоколо. Въпреки това с всекидневни усилия дона Флор се опитваше да превъзмогне празнотата, да сдържа сълзите си, да върви напред. След панихидата на седмия ден отвори отново училището по кулинария. Ученичките се върнаха, избягвайки в началото обичайните шеги, вицовете, смеха, съпровождащ рецептите, с които се създаваше приятна атмосфера около печките с въглища и дърва.

Този сценарий на траур продължи не повече от два-три дена и нормалното настроение се възвърна, а и самата дона Флор предпочиташе да е така: разсейваше се, превъзмогваше мрачните мисли.

Върнаха се всички без малката Йеда, с физиономията на дива котка и разкритата тайна. Страхуваше се да срещне нея, дона Флор, или да влезе в къщата, осиротяла без привлекателността, смеха, хитрините, дързостта на Вадиньо.

Колкото до дона Флор, можеше да дойде, вече не искаше нито да знае, нито да се разправя, а още по-малко да обвинява. Изпитваше желание да си изясни само едно: беше ли надула корема лицемерката, носеше ли негово дете?

Дона Флор никога не зачена, но знаеше, че вината е в нея, а не в съпруга й. Лекарката Лурдес Бургос, нейната лекарка, й обясни, а доктор Жаир потвърди и предложи лека операция, с която да я оправи. Кой знае? Дона Флор страхливо се отказа от намесата на хирургията; освен това доктор Жаир не беше й дал пълна сигурност за успеха на операцията. И така от забежките на Вадиньо най-много я притесняваше, да не би да се появи отнякъде негово дете.

Дона Флор никога не можа да си изясни дали Вадиньо искаше, или не искаше дете. Страхът от болницата и скалпела бяха попречили на по-откровен разговор, бяха ограничили дона Флор в повече или по-малко формални въпроси. И тя самата не беше наясно. Наистина много пъти го беше питала:

— Не чувстваш ли липсата на дете?

Може би поради това, че Вадиньо знаеше, че е бездетна и наплашена от операцията, прикриваше желанието си за дете, щъкащо из къщи, русо момиченце с къдри като неговите, момченце с черни коси и златиста кожа като нейната. Веднъж, слушайки го как превъзнася един шишко, дебел и розов като прасенце, хубаво здраво дете, снимано на първа страница на едно списание, тя се реши да засегне деликатната тема:

— Ако наистина искаш да имаш дете, ще рискувам да се оперирам. Доктор Жаир каза, че е възможно да стане. Само че не може да даде гаранции.

Той я слушаше разсеяно, като в полусън, и не отговаряше веднага, карайки я да повишава глас, почти ядосана, за да го извади от сънливостта му.

— Ако не стане, здраве… После никой няма да каже, че не съм направила всичко, след като си искал да имаш дете… Край на страха, само ти да кажеш. — Последните думи се давеха в сълзи и сподавени хълцания.

Той не можеше да я гледа разплакана, галеше я по разстроеното лице и се усмихваше, за да я успокои:

— Глупавата ми… От къде на къде ти е дошло в главата да бъркаш там… Остави ги тези работи, няма да позволя да вземеш нещо да се повредиш отвътре… Стига приказки за деца…

И като че искаше да приключи разговора, обгръщаше я с ръце, замъкваше я в стаята, без в крайна сметка да й каже дали искаше това дете, което тя не можеше да му даде, дете, което толкова лесно можеше да получи от друга. С ненавременните си ласки правеше излишни въпросите и отговорите, обезличаваше присъствието на несъществуващото дете, застанало между тях, докато накрая го разсейваше като дим.

А обичаше деца, и то как… Момчетиите го предпочитаха пред коя да е играчка, тичаха насреща му с неговото име на уста. С децата Вадиньо ставаше равен, като че беше на техните години и имаше безграничното им търпение. Мирандао им даде да кръстят най-малкия от неговите четирима, който от съвсем малък беше луд за Вадиньо: щом го видеше, ухилваше се с огромната си жабешка уста, махаше с ръце, дърпаше се от майка си и отиваше при него. Играеха часове наред, Вадиньо ръмжеше като див звяр, скачаше като кенгуру и се смееше щастливо. Как можеше да не иска дете, след като беше луд по децата? Въпреки това никога не го признаваше, може би, за да не я подтикне към несигурната хирургическа намеса.

В леглото си на вдовица дона Флор чувстваше угризения. Можеше все пак да опита с операцията въпреки явния песимизъм на семейството лекари. Може би се беше повлияла — кой знае? — от дона Жиза и мнението й, споделяно и от други съседи и даже от лелята и чичото, а дона Жиза й излагаше с голяма вещина теории за наследствеността, когато тя се обвиняваше в безплодие и ненужност. Самата дона Лита, толкова добра, винаги готова да извини скитанията на Вадиньо, беше й казвала неведнъж:

— Всяко зло за добро, моето момиче. Ами ако вземеш да родиш дете, което да прилича на Вадиньо и да е непоправимо като него? Мислила ли си за това? Господ знае какво прави…

Талес Порто подкрепяше жена си:

— Така е. Лита има право. За да живееш щастливо, не е необходимо да имаш дете. Виж ни нас… Никога не сме имали…

И наистина живееха щастливи, отдадени един на друг, Порто — с неделната си живопис, дона Лита — с цветята в градината и старата дебела котка, глезена като единствено дете.

Заобиколена от толкова хора, водени от една и съща цел — да я утешат, дона Флор се държеше страхливо и — защо да не го кажем? — като егоист.

В желязното си легло, между киселия глас на дона Розилда и сладката музика на серенадата, вдовицата си даде сметка, че всъщност не е бил само страхът от операцията. Ако желанието й да има дете беше толкова силно, колкото на Вадиньо, тя сигурно щеше да намери смелост да отиде при лекаря. Всъщност дона Флор не живееше с мечтата да има дете, което да напълни къщата й с глъчка и смях. Живееше си с мисли за Вадиньо, той беше нейното дете, него го искаше вкъщи, и като мъж, и като син, нейният „голям син“.

На външната врата дона Норма твърдеше убедително и приятелски:

— Тя трябва да забрави, точно това й трябва. Още е толкова млада, може да си оправи живота…

— Омъжи се за онзи мизерник, защото искаше… — чуваше се гласът на дона Розилда.

— След като Вадиньо не струваше, ето ти още една причина да не се говори за него, защо да тревожим мъртвеца? Трябва да я развличаме, бедната, да не й оставяме време за спомени, тя си има училището, но то не е достатъчно, трябва да излиза, да се разсейва, трябва да забрави…

Пред мърморенията на дола Розилда изпъкваше добрината на дона Норма:

— Ако имаше поне едно дете…

Думите стигнаха до ушите на дона Флор: „Ако имаше поне едно дете…“. Да, щеше да е много по-лесно. Нямаше да е толкова сама, толкова празна, толкова ненужна в живота. На улицата и в околностите, в църквата, на пазара, под ръководството на дона Розилда, сред приятелки и познати, в памет на Вадиньо се издигаше хор от злословия, очерняха го как ли не. Дона Флор си запушваше ушите, за да може да чува само серенадата. В желязното легло, с вечното отсъствие на съпруга си. Без дете, което да я утеши.

Покрай всичко случило се през тези седем години нищо не я изплаши толкова, колкото новината, че детето, родено от Дионизия — мулатка, живуща в околностите на Терейро, е на Вадиньо. Винаги се страхуваше да не научи, че има дете от друга, способна да й го отнеме. Когато до ушите й стигаше, че Вадиньо има любовница с изгледи за по-трайна връзка, авантюра, отиваща по-далеч от нощите, прекарвани в публичните домове, сърцето й се свиваше от страх, че жената ще забременее и ще се появи с ръце, протегнати към Вадиньо.

От жените не се страхуваше, само ги ревнуваше — „само така, да минава времето“; беше й казал не толкова да се извини, колкото дона Флор да разбере и да не се страхува. Но ако се появеше някое дете? Срещу едно дете би било невъзможно да се бори, не би имала никаква надежда. Направо полудяваше, чувстваше се неспокойна и загубена, когато дона Динора — почти винаги беше дона Динора, как успяваше да бъде осведомена толкова добре? — й донасяше сред усуквания и оплаквания името на поредната и подробностите, понякога даже интимни и мръсни. Трепереше от ужас пред едно дете, това дете, което тя не му даде, защото не можеше и защото, ах, защото не искаше.

Може да си представим тогава удара, който й нанесе един ден дона Динора, като се впусна да й разправя за „последния номер на Вадиньо“. От него, според думите на интригантката, била се сдобила с дете някаква си Дионизия, мулатка, прочута с красотата си, служеща или за модел на художници (беше позирала на един живописец модернист, наречен Карибе, който предизвикателно я нарисува като царица), или като капитал и украшение на демократичния и много посещаван публичен дом на Лусиана Пака в зоната на най-голямото оживление.

Дона Динора идваше да й разказва, водена само от добрина, а не от желание за интриги и сплетни, не беше от тези. Изпълняваше тежкото си задължение на приятелка, да не би бедничката дона Флор, толкова добра и толкова изискана, да остане в неведение, а другите да се смеят зад гърба й…

— Сдоби се с дете, и то точно от лека жена…

Казваше „лека жена“, за да не употреби по-силна дума. Дона Динора беше самото въплъщение на деликатността и изпитваше ужас, да не би да обиди или да нарани някой, дори и такава загубена и безсрамна жена, забременяла от женен мъж, надула корема от мъж на друга. „Не съм от тези, дето обичат да клюкарстват, не правя лошо на никого“ — твърдеше дона Динора и хората й вярваха.

В леглото си на вдовица, след заглъхналите акорди на серенадата и губещите се гласове на певците, останала без черната роза, дона Флор потръпваше при спомена за онези дни на уплаха и твърдо решение. На какво ли не беше готова, за да не загуби Вадиньо, да го запази до себе си, да го има даже такъв — комарджия и женкар, забъркан с проститутки, сеещ деца, където му падне? И тя показа на какво беше способна.