Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dona Flor e seus dois maridos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Дона Флор и нейните двама съпрузи

Преводач: Александър Керимидаров

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: септември 1984 г.

Редактор: Снежина Томова

Редактор на издателството: Мирослава Матева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Мирослава Матева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14277

История

  1. —Добавяне

9

Ухажването прерасна направо в брак, без годеж, както ще стане ясно по-нататък с разкриването на причините за тази аномалия, разрушаваща нормалните и установени традиции от всички уважаващи себе си семейства. Всъщност имаше ухажване, разделено на два добре разграничени етапа, всеки със своите характерни особености. Първият — спокоен и весел, изцяло в розово, ясен като безоблачно небе, истински празник, всемирно помирение. Вторият — объркан и с преследвания, потаен, с цвят на витриол и омраза, истински ад, неприязън, отвращение, открита война. През първата фаза дона Розилда беше до неузнаваемост любезна и разбрана; помогна активно и всеотдайно за успеха на идилията. А после я видяха разпенена от яд, злоба и желание за мъст — представление може би живописно, но не особено приятно, — готова да използва всички средства, за да предотврати брака на дъщеря си с онзи мръсен тип — „червей, гнойна пъпка, цирей“. Цялата тази гнилоч — „червей, гнойна пъпка, цирей“ — беше Вадиньо, дотогава най-добрият ерген в Баия, идеалният кандидат, красив и симпатичен, голямо сърце, чиста душа, истински бисер.

В щастливата си заблуда, породена от измислиците на Мирандао на празненството при майор Тиририка, потвърдени и раздухани поради непредвидени обстоятелства, дона Розилда за около два месеца, два незабравими месеца, успя да преброди цялата улица Алво и околностите, от черната Жувентина с манията й да бъде дама до доктор Корлос Пасос с богатата му клиентела. Говореше нежно за близостта си с правителствените кръгове, с висшите среди, с властта, олицетворени от Вадиньо; говореше най-вече за любовта на младежа към дъщеря й, за безсрамната му елегантност, сладкодумието, празнословието и суетността му. За нея Вадиньо беше всичко, гледаше на него като на Христос. А за него всичко беше малко, дона Розилда правеше какво ли не да плени и обвърже момчето.

За сляпата заблуда на дона Розилда допринесе много едно интересно недоразумение. Между приятелките си Флор имаше съученичка, която, освен че беше бедна, куцаше. С големи мъки, „със зъби и нокти“, както се изрази дона Розилда, тя завърши класическата гимназия и стана учителка. Кандидатка за едно място в първоначалното училище, тя се бореше вече месеци наред да го получи, без дори да бъде приета от директора по образованието. Дона Розилда я уважаваше и закриляше. Може би защото момичето беше толкова нещастно и скромно, пред нея тя и Флор изглеждаха богати. Слушаше внимателно как куцата се оплаква от живота и от силните в света, как разправя ужасии за служебните лица и разкрива мръсотиите на онези „вампири от образованието“, как съска през гнилите си потъмнели зъби. Там получаваха назначение само лекомислените, способни да приемат покани за интимни веселия и за нощни разходки до Амаралина, Питуба, Итапоъ. Честните момичета нямаха късмет, мухлясваха си по столовете в чакалнята. От толкова мухлясване Селия си беше съставила пикантен репертоар от вицове за служителите, завеждащите секции, да не говорим за директора по образованието, невидима личност, за когото все пак отхвърляната просителка знаеше всичко: навиците, имотите, предпочитанията, съпругата, децата, любовницата — нищо не й убягваше. Никога обаче не успя да бъде приета от него и да изложи тъжния си случай.

И така, в първите дни на ухажването една вечер отчаяната учителка — срокът за назначаване изтичаше същата седмица — се срещна с Вадиньо в дома на Флор и му бе представена. Дона Розилда искаше да види момичето назначено и още повече искаше да затвърди пред съседите авторитета на младежа, на кандидата, на зетя, разполагащ със служби и места, управляващ в администрацията на щата. Авторитет, който да бъде използван от нея, от дона Розилда, за нейно собствено удоволствие.

Безспорно вдовицата беше оплетена в мрежите на измамата относно личността, навъртаща се около дъщеря й, но не бъркаше, когато, описвайки на познатите благия му характер, хвалеше доброто му сърце: за Вадиньо всяко страдание беше несправедливо и нетърпимо. И така, щом дона Розилда му разправи историята на Селия, драматизирайки подробностите, изтъквайки недъга й (даже и да искала, не би могла да приеме похотливите покани на мръсниците от отдела, нямало как), преувеличавайки неправдите, глада, в който живееха момичето, петимата му братя, ревматичната майка и бащата нощен пазач, Вадиньо се запали от високохуманното дело. Решен наистина да говори за случая с някои свои познати комарджии, имащи известно влияние, той се закле пламенно пред дона Розилда и Флор да изиска от директора по образованието още на другия ден сутринта, на тръгване към губернатора, незабавното назначение на учителката. Не по-късно от утре: нека Селия да отиде следобед при директора и със сигурност ще има назначението.

— Можете да разчитате на мен…

— Можеш да разчиташ на него… — повтори дона Розилда.

Флор не каза нищо, само се усмихна, не я интересуваше дали Вадиньо имаше такъв авторитет, дори предпочиташе да е по-малко влиятелен и следователно по-малко зает. Минаваха дни, без да дойде да седнат и да си поприказват на стълбите, а когато се появеше, лицето му беше измъчено и сънливо от безсънните нощи, прекарани в разрешаване на правителствени въпроси.

Вадиньо взе името на кандидатката и другите необходими данни. Селия написа отново всички сухи данни, без да храни надежда: толкова пъти го беше правила. Толкова молби и препоръки — и никакъв резултат. И от къде на къде този превзет тип с вид на хитрец и майтапчия, по всяка вероятност бедняк, от къде на къде той ще й намери работа? Даже и отец Барбоза й даде визитната си картичка за директора, а щом отецът не успя, тоя ли ухажор на Флор ще успее? Кой си беше загубил авторитета, та този тип да го намери? Не беше цвете за мирисане, веднага си личеше от недоспалата му физиономия. Селия беше насъбрала недоверие и горчивина, докато влачеше сакатия си крак по негостоприемните чакални на Дирекцията по образованието. Щастието на другите не я разнежваше, не я впечатляваха и малкото желаещи да й помогнат, трогнати от съдбата й. Сърцето й беше сухо и безчувствено. Като надраска имената на родителите си, датата на раждане и годината на завършване, беше сигурна, че си губи времето и усилията, онзи пройдоха нямаше да направи нищо, писнало й беше от такива надути мухльовци: лесни на обещания и после нищо. Но какво да се прави? Дона Розилда беше изцяло лапнала по самохвалкото, доктор Валдомиро това, доктор Валдомиро онова, а тя, Селия, щеше да се наяде при старата квачка. А колкото до онова типче, достатъчно беше да му погледнеш физиономията, за да схванеш накъде бие: да оправи Флор и да се омете, без никога повече да го видят.

Селия не беше справедлива спрямо Вадиньо. За да й услужи, в онази нощ той обиколи абсолютно всички игрални домове, и при това с двоен малшанс: загуби всичко каквото имаше в джоба си и не срещна нито един влиятелен познат, на когото да изложи малката драма на учителката, за да ходатайства за нея. Нито Жовани Гимараес, нито Мирабо Сампайо, нито адашът му Валдомиро Линс, никой от тях не се яви, като че ли всичките му влиятелни връзки се бяха провалили вдън земя, зарязвайки и рулетка, и бакара, и ронда, и двадесет и едно. Вадиньо прекара навън цяла нощ и най-видният, когото можа да срещне, беше Мирандао; с него накрая отидоха да хапнат по един сарапател при Андреза, дъщеря на Ошун и близка на студента по агрономия.

— Мадамата наистина няма късмет… — сподели Вадиньо случая с Мирандао, докато вървяха към бараката на черната Ошун. — Кьопава, грозна, а на всичкото отгоре и този късмет…

Мирандао посъветва Вадиньо да не се коси: има си такива хора, вечни кутсузлии, няма смисъл да се опитваш да им помагаш. А освен това притеснението разваля апетита, пък сарапателът на Андреза е нещо великолепно, хвали го даже Годофредо-син, макар да е надут. По-добре Вадиньо да се заеме с тази бъркотия на следващия ден. В края на краищата нещастницата е чакала толкова, един ден повече или по-малко няма да я накара да се самоубие. А колкото до сарапатела на Андреза, как беше точно изречението, по-точно не изречението, а стихът на Годофредо?

На масата на светата дъщеря намериха не друг, а самия поет Годофредо, правещ чест на яденето на Андреза, без да скъпи похвали към подправките и готвачката, божествена негърка, имперска палма, утринен бриз, лодка в морето. Андреза се усмихваше с цялото си величие и чукаше пипер за соса.

— Я гледай кой е тук! — поздрави Мирандао. — Божествен маестро, падам на колене пред вашето творчество.

— Всички сме на колене пред този чудесен сарапател — засмя се поетът, стискайки ръцете на двамата.

Седнаха на масата и Андреза веднага забеляза угриженото лице на Вадиньо. Винаги толкова весел и закачлив, пълен с живот и енергия, какво му се беше случило, че беше толкова мрачен и тъжен? Разкажи ми, пречисти душата си, какво те мъчи? Андреза, облечена в жълто, с гердани по ръцете и врата, бе самата Ошун, женствена и прекрасна. Разкажи ми, бели човече, не бъди тъжен, твоята черна приятелка е тук, за да те чуе и утеши.

На масата, чиято покривка ухаеше на пачули[1], а на пода се стелеха миртови листа, между сарапатела и чистата ракия от Санто Амаро, Вадиньо раздипли неволите на нещастната учителка. Седнала срещу него, черната Андреза беше покъртена от разказа и притискаше с ръка задъханите си гърди. Нещастното момиче, сакато и гладуващо, да иска да работи и да няма работа! Дали Годо, чието име се появяваше по вестниците, дали той като висшестоящ служител не би могъл да подхвърли някоя дума, да се размърда заради бедното девойче? — трепереха умолително устните на Андреза. Да, Вадиньо беше прав, как да си весел, когато някой страда така в този тежък живот? Нямаше да може повече да се усмихне, докато не разбере, че момичето е назначено. Поетът Годофредо обеща да се намеси, кой знае, можел пък да постигне нещо, кога трябвало тя да отиде в дирекцията? На следващия ден… Не, същия този следобед, защото вече беше почти сутрин, така й беше поръчал Вадиньо. Е, добре, да се яви, Годофредо щял да види… Не спомена, че е близък роднина и добър приятел на директора по образованието, молбите му там бяха изпълнени заповеди. Поетът не обичаше да се изтъква, даже и стихотворенията му се публикуваха рядко. Искаше само да върне усмивката на Андреза; без нейната усмивка нощта беше тъжна и светът пуст и студен.

И така, когато на другия следобед Селия, невярваща, но упорита, завлече сакатия си крак нагоре по стълбите и влезе в чакалнята на кабинета на директора по образованието, беше изненадана от любезното и сърдечно посрещане, което й оказа секретарят на негово превъзходителство, дотогава сух и неучтив:

— Дона Селия, аз ви очаквах. Моите поздравления, назначението ви вече е готово, подписаха го…

— Какво? — трепна учителката. — Как?

Все по-учтив, секретарят й пошепна доверително:

— Така, както ви казвам… Първото нещо, което директорът направи като пристигна… Сигурно някой много високопоставен е дал нареждане. Това беше едно от последните места, всички бяха запазени. Искате ли един съвет? Идете веднага да му се представите, не губете време.

Представи се, взе си назначението, събра бедното семейство и отиде на първия етаж на улица Алво да благодари. „Някой много високопоставен“ — каза. И дона Розилда повтаряше думите, прехвърляше ги в устата си — имаха вкус на власт. Трепереше от задоволство, не беше очаквала толкова бързо назначение, такъв мълниеносен резултат. С подобна бързина можеше да е изпълнено само нареждане на губернатора. На губернатора и на никой друг. Вадиньо властваше и нареждаше в правителството.

Новината обиколи улицата и когато Вадиньо се появи вечерта с надеждата да остане насаме с Флор в тъмнината на стълбите, беше посрещнат от съседите, които го поздравяваха. Удиви се на благодарностите, прегръдките и похвалите, дона Розилда беше изпаднала в истеричен екстаз. Самият той, спал през целия ден, почти беше забравил за бедите на неуспялата кандидатка. „Ох — каза, — нищо не е, нищо не ми дължите, моля ви се!“

Поетът беше удържал думата си, дадена повече на Андреза, отколкото на Вадиньо. Но как да каже истината, да развали ефекта? Никога дона Розилда и нейните съседи, никога огорчената учителка и съсухрената и съсипана рода, събрани там, за да му благодарят, нямаше да разберат по какви криви пътеки вървят светът и хората, никога нямаше да повярват, че Селия дължи назначението си на една черна готвачка, много по-бедна от самата нея, щастлива в дървената си къщурка на брега на Агуа дос Менинос, готвеща обеди за лодкари и носачи, черната Андреза Ошун.

Славата се разнесе и молбите заваляха. За една седмица се явиха осем просителки за длъжност в начално училище. От ватман до инспектор по наемите, нямаше кандидат, който да не се подмаже на дона Розилда, да не плесне с ръце[2] пред вратата на улица Алво. Даже и назначение в сакристията на църквата „Консейсао да Прайя“, място, за което се говореше, че било свободно, но без да е сигурно, и това дойдоха да й искат. Вадиньо да беше и губернатор, и архиепископ едновременно, пак нямаше да смогне.

Бележки

[1] Благоуханно азиатско растение. — Б.пр.

[2] Много разпространен начин да се вика някой от входната врата; така постъпват обикновено пощаджии, доставчици и др. — Б.пр.