Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (13)

5

Толкова дълго чака — седмици, месеци, години, — а никакъв идалго не се появи; нито аристократ от Бара или Граса, нито син на полковник с какаови плантации, нито пък представител на голямата търговия, дори нито един португалец, забогатял от трудния занаят на бакалин или хлебар. Пристигна не друг, а Антонио Морайс с работилницата си на механик, със знанията си на самоук, с работния си комбинезон, омазан с грес. Дойде точно навреме и затова бе добре посрещнат. Розалия вече лееше сълзи на стара мома, обречена на самота и забвение, а дона Розилда нямаше сили да се противопостави. Не беше желаният зет, очакван толкова дълго на шевната машина или в горещината около печката. Не можеше обаче да задържи с разсъждения и доводи или със заплашителен гняв поривите на Розалия, чиито двадесет (и няколко) години копнееха за съпруг.

Освен това, ако Антонио Морайс не беше богат и знатен, поне не зависеше от никого, имаше си малка и посещавана работилничка, изкарваше, колкото да издържа жена и деца. Дона Розилда се подчини на съдбата, пряко воля, но се примири, какво да се прави?

По онова време Ейтор беше получил място в железопътните линии на Назарет чрез ходатайството на кръстника си доктор Луис Енрике, отиде да живее в град Реконкаво и вече рядко се мяркаше в столицата. В работата му имаше бъдеще, дона Розилда нямаше защо да се притеснява за него. Флор също започна да дава уроци по готварство на момичета и дами и печелеше слава на способна учителка. Сега тя се нагърбваше с по-голямата част от разходите вкъщи, понеже Розалия, уплашена от хвърчащото време, харчеше припечеленото за рокли и обувки, парфюми и дантели.

Антонио Морайс видя Розалия на една сутрешна прожекция в кино „Олимпия“, когато господин Мота, импресариото, представи някакви артисти, минаващи през Баия — останки от второкласни мъждукащи звезди, пътуващи из вътрешността на страната. Докато „Мирабел, чувственият блян на Варшава“, уморена от битки, сцени и легла в публичните домове, клатеше застарели и увиснали меса за радост на учещите се хлапетии, Антонио Морайс забеляза на съседните столове дона Розилда и двете й дъщери: Розалия във възбудено очакване, Флор — издула роклята в бюста и ханша.

Механикът не обърна повече никакво внимание на изхабения „варшавски блян“. Дръзкият поглед на Розалия се кръстоса с неговите молещи очи. На излизане младежът изпрати на предпазливо разстояние майката и дъщерите, като си отбеляза буржоазното жилище на улица Алво. Розалия се появи за миг на прозореца, оставяйки една летяща усмивка.

На другия ден, след вечеря, Антонио Морайс се разхождаше нагоре-надолу по улицата, наблюдавайки жилището от отсрещния тротоар. След известно време Розалия, придружена от Флор, се появи на стълбите. С привидно нехайна, клатеща се походка, Морайс се приближи.

Дона Розилда, винаги нащрек, беше забелязала погледите още в киното. И като видя Розалия, пламнала и неудържима, тръгна да събира информация за обекта; Антенор Лима го познаваше, даде добри и точни сведения — преуспяващ механик със собствена работилница в Галес, неуморим в работата. Едва деветгодишен Антонио Морайс беше загубил родителите си при катастрофа с рейс, но като остана сам на улицата, вместо да хлътне в подземния свят и да поеме пътя на скитничеството, на лошия живот, отиде в работилницата на Пе де Пилао^[1], един негър, огромен като катедрала, механик и добър човек. В работилницата той правеше всичко, всичко му идваше отръки, беше умен и схватлив. Нямаше определена заплата, но му позволяваха да спи там, без да се смятат бакшишите, а някои от тях не бяха малки. Научи се сам да чете и пише, около Пе де Пилао изучи занаята и още от млад започна да работи за своя сметка и на собствен риск за дребни суми. Имаше златни ръце и пъргав ум — автомобилните двигатели не криеха никакви тайни за неговата любознателност. Не беше естествено никакъв доктор, нито притежаваше капитал. Но малко механици можеха да се мерят с него. Печелеше сигурни пари, щеше да бъде добър съпруг. Какво, по дяволите, можеше да иска Розалия, след като самата тя не беше никаква принцеса, нито притежаваше какаова плантация? — питаше Лима своята надута и мърмореща съседка.

Други познати потвърдиха изчерпателните сведения на търговеца и дона Розилда, след като се посъветва с кръстника си, доктор Луис Енрике, всезнаещ извор на неоценими съвети, след много премисляне на всички „за“ и „против“, взе решение в полза на механика.

Не беше, както все си повтаряше тя, мечтаният зет, принцът със синя кръв и ковчежета злато. Морайс беше наследил знатна кръв само от един далечен прароднина, Обитико, принц от африканско племе, докаран като роб в Баия, смесил синята си кръв с тая на пропаднали лузитанци и холандски наемници. От смесванията се бе получил един светъл, добродушен и симпатичен мулат. Колкото до ковчежетата със злато, спестяванията на механика не стигаха дори за собствена къща. Но Розалия се запъна на безумната си любов, не прие да се разискват тъмният произход, скромната професия и дребните спестявания на момчето и пред тази настръхнала, дръзка и обидчива Розалия дона Розилда преклони глава. И така, след петото или шестото появяване на Морайс — целият в бяло, с шапка, пусната над очите, двуцветни обувки, прекрасен! — тя го заговори.

Стояха двамата прегърнати, очи в очи, хванати за ръце, говорейки си глупости, когато дона Розилда се появи неочаквано от сянката на стълбите и заяви с твърд и отсечен глас:

— Розалия, моето момиче, ще ме представиш ли на господина?

След запознаването, пред обърканата Розалия и смутения Морайс, дона Розилда мина в атака без повече церемонии и заобикалки:

— Дъщеря ми не флиртува по стълбища и ъгли, не излиза сама с мъже, не съм отгледала дъщеря за развлечение на някакъв си пройдоха…

— Но аз…

Който иска да разговаря с дъщеря ми, трябва преди това да каже какви са намеренията му.

Антонио Морайс потвърди чистотата на най-съкровените си брачни желания и заяви, че не е от тези, дето се възползват от чуждите дъщери. Отговори бързо и скромно на щателния разпит, а дона Розилда сравни сведенията, като обърна внимание най-вече на тия, отнасящи се до постъпленията в работилницата.

Механикът бе одобрен, вечерното му присъствие на вратата — официално прието и от този момент нататък Розалия го чакаше, седнала на стол. От прозореца дона Розилда контролираше семейния морал: дъщеря й не беше играчка за кой да е. И така, когато Морайс протягаше гальовно ръка към нежната длан на момичето, чуваше се осъдителното покашляне на дона Розилда, идващо отгоре:

— Розалия!

С това тя ускори годежа — Морайс жадуваше за повече свобода и по-малко наглеждана близост. Като годеник той започна да посещава къщата, да ходи в неделя сутрин на кино с Розалия, като водеше и Флор, длъжна да наблюдава и контролира влюбените, да предотвратява целувки и нежности — дона Розилда изискваше най-голямо уважение. Но Флор не беше родена за полицейски агент, с разбиране и солидарност тя обръщаше гръб на сестра си и на бъдещия си зет, вживяваше се във филма, дъвчейки бонбони, оставила на спокойствие двойката, заета с припрени ласки.

По време на ухажването и годежа дона Розилда се показа толкова любезна, колкото й беше възможно, прикривайки най-острите черти на характера си. Трябваше да омъжи дъщерите си — Розалия беше достигнала пределната възраст, а имаше изобилие от момичета, търсещи съпруг, и липсваха младежи, съгласни на брак. Тежка битка беше тази, да омъжиш дъщерите си, и дона Розилда добре го знаеше. Почти всичките й познати смятаха механика за добра партия. А една от тях, дона Елвира, майка на три мърляви и гуреливи девици, обречени на вечна самота, пусна и трите да обсадят кандидата, разцъфнали в усмивки и обещаващи погледи, оставаше само да го завлекат в леглото — нещастни и дръзки лигли. А освен това Морайс беше работлив и кротък, не би било трудно на тъщата да го командва, да го води по своя воля след брака. В това тя се излъга, зет й щеше да я изненада.

И така, механикът научи цялата истина за Розилда едва след сватбата. Бяха намислили да живеят всички на първия етаж на улица Алво, икономично и сантиментално решение, защото щяха да харчат по-малко и да продължат да са заедно, а не личеше Морайс и дона Розилда да искат друго, освен да бъдат винаги неразделни. Розалия се противопоставяше на тези прибързани планове; „който се жени, иска къща“, напомняше тя, но как можеше да устои на медения месец на майка си и младоженеца?

Идилията не продължи и шест месеца и комбинацията се разпадна, защото, както зетят сподели с приятели, „само Христос би издържал да живее с дона Розилда, а и не е много сигурно, кой знае дали и Назарянинът наистина е способен на това. Навярно и той нямаше да я понесе“.

Отидоха да живеят накрай света, в Кабула, почти извън града. Вместо всекидневното съжителство с тъща си Морайс предпочиташе нескончаемото и бавно возене с трамвай, който винаги закъсняваше и непрекъснато излизаше от релсите; предпочиташе да излиза призори, за да пристигне навреме в работилницата, близо до улица Галес, да се вре из онези пущинаци, където съскаха отровни змии и където ешу от много кандомблета от околностите витаеше свободно по пътищата, причинявайки зло. Предпочиташе отровните змии и ешу.

На първия етаж на улица Алво останаха подрастващата Флор, вече красива девойка с нежно лице, твърди гърди и стегнат ханш, и дона Розилда, все по-кисела, посветила се на разхубавяването и чеиза на втората си дъщеря — последни победи в толкова пъти губената битка за издигане в обществото.

Не загуби обаче упорството си, не се прекърши твърдата й решимост да се изкачва, да преодолява стъпалата, водещи към света на богатите. В изморителните безсънни нощи (спеше малко, непрекъснато чертаеше планове) реши да не дава по-малката на друг Морайс. Гласеше Флор за по-добра партия, за момче от сой, за дипломиран доктор или богат търговец. Щеше да защитава със зъби и нокти този последен редут, нямаше да се повтори историята с Розалия. Не само че Флор беше по-кротка и разсъдлива, но и не се страхуваше, че ще остане стара мома, не говореше за брак, не противоречеше на майка си, когато й забраняваше да се занася с чиновничета, касиери, продавачи от хлебарницата. Подчиняваше се без мърморене, не правеше скандали, не се заключваше в стаята си, заплашвайки със самоубийство, като Розалия, когато дона Розилда, загрижена за бъдещето й, забраняваше всякакви флиртове. Резултатът — омъжи се за онзи никаквец Морайс, прост занаятчия, даже не и касиер, а работник, какъв ужас! По обществено положение по-ниско поставен и от тях. Можеше да е трудолюбив колкото си ще, можеше да печели пари, да е добър съпруг, весел приятел, обаче истината беше, че вместо да се издигне, дъщеря й слезе по обществената стълбица; така поне разсъждаваше огорчената дона Розилда, отправила поглед към други висини. С Флор беше различно и грешката нямаше да се повтори.

Докато дона Розилда ковеше планове, Флор се прославяше като учителка по готварство, особено по баиянска кухня. Роди се с усет към подправките, от малка я влечаха рецепти и сосове, изучаваше деликатеси, ръсеше сол и захар със сигурна ръка. От доста време получаваше поръчки за баиянски ястия, викаха я непрекъснато да помага на леля Лита и дона Дороти Алвес за ватапа и ефо^[2], за мокека^[3] и шиншин^[4], включително и за прочутите каруру, в дома на Козме и Дамиао, където се събираха десетки гости и оставаше ядене за още толкова. Годишни каруру, обети на светии, на ибеже. С течение на времето славата й растеше, идваха да й искат рецепти, водеха я в домовете на богатите да обяснява приготвянето и подправянето на това или онова по-трудно ястие. Дона Детиня Фалкао, дона Лижия Олива, дона Лита Таварес, дона Ивани Силвейра и други „представителни“ дами, с чието познанство толкова се гордееше дона Розилда, я препоръчваха на приятелки, Флор не можеше да ги изброи всичките. Една от тези превзети и богати дами й подхвърли идеята за училището, понеже, след като й поиска рецепти и практически разяснения, настоя да й плати за труда, като уточни, че плаща на чудесна учителка и добра приятелка, а не на обикновена готвачка. Неискрени любезности от страна на дона Луиза Силвейра от Сержипе^[5], знатна дама, лицемерна и хитра.

Флор започна да преподава сериозно в училището, вече основано, веднага след като Розалия и Морайс заминаха за Рио де Жанейро. Механикът стигна до заключението, че разстоянието между Кабула и улица Алво не е достатъчно, искаше да постави между дома си и тъщата самия океан, толкова беше намразил дона Розилда, „опърничавата“, като казваше: „Това е самата чума, мор и война!“.

Училището бързо се прочу, даже дами от Канела, от Граса и от Бара идваха да научат тайнствата на олиото от денде. Една от първите беше дона Мага Патерностро, богата, с купища връзки, въодушевена разпространителка на дарбите на Флор.

Времето минаваше, течаха си годините, Флор не бързаше да си намери годеник; сега дона Розилда започваше да се притеснява, малката й дъщеря не беше вече дете. Флор свиваше рамене, интересуваше я само училището. Брат й по време на едно от посещенията си от Назарет нарисува фирма с цветни бои — много го хвалеха, че му се отдава рисуването — и я закачи под еркера:

КУЛИНАРНО УЧИЛИЩЕ „ВКУС И ИЗКУСТВО“

Ейтор беше чел във вестниците дълга статия за едно училище „Знание и изкуство“, експеримент на някой си Анизио Тейшейра, дошъл от Съединените щати. С лека промяна в заглавието той го пригоди за нуждите на сестра си. Отстрани на изписаните букви това произведение на изкуството се допълваше от лъжица, вилица и нож, елегантно кръстосани. Днес Ейтор би могъл да помисли за самостоятелна изложба и продажба на картини на добра цена, но в онези времена беше само служещ в железниците и се задоволи с похвалите на сестра си, майка си и една ученичка на Флор с влажни очи, на име Селесте^[6].

Уроците по готварство носеха необходимото за поддръжката на къщата, за дребните разходи на майката и дъщерята, а също така за някоя и друга пара настрана, имайки предвид разходите по един бъдещ брак. Но преди всичко запълваха времето на Флор, освобождаваха я малко от дона Розилда и непрекъснатите натяквания колко жертви й е струвало да отгледа и изучи децата си, да отгледа и изучи нея, най-малката, и как е необходимо да й намери съпруг, който да ги отведе оттам, от улица Алво, от печката, да ги въведе в привлекателния свят на Бара, Граса, Витория.

Не личеше обаче Флор да се вълнува от ухажвания или годеж. По събиранията танцуваше с този или онзи, изслушваше комплименти, усмихваше се благодарна, и толкоз. Не отвърна дори и на влюбения зов на един общителен и весел дипломант по медицина от Пара^[7]. Не му даде надежда въпреки вълнението на дона Розилда: най-после един студент, почти лекар, копнееше за ръката на дъщеря й.

— Не ми харесва… — заяви Флор категорично. — Грозен е като куче…

Не помогнаха нито съветите, нито караницата на побеснялата дона Розилда да промени мнението си. Майка й се паникьоса: щеше да се повтори случаят с Розалия, Флор ставаше същата като сестра си, упорита, решена сама да се справи с годежа и брака. Смяташе, че най-малката й дъщеря се е метнала по характер на покойния Жил, покорна пред волята й, а ето че отхвърляше докторчето пред дипломиране, син на латифундист от Пара, собственик на кораби и острови, на каучукови плантации, на гори, на диви индианци и необятни реки. Тъпкан със злато. Дона Розилда тръгна да събира сведения, след като изслуша няколко познати. Вече се виждаше в Амазония^[8] да властва над левги^[9] земя, да командва и се разпорежда с метиси и индианци. Най-накрая се беше появил вълшебният принц, не беше отишло напразно чакането, нито криворазбраната й жертва. С параход от река Амазонка щеше да се пренесе в прекрасните домове на Бара, в непристъпните дворци на Граса, щяха да я ухажват и да й се кланят.

Флор се усмихваше с нежните и закръглени черти на мургавото си лице, на страните й се появяваха прелестни трапчинки, гледаше учудено и повтаряше с уморен глас, спокойна и вяла:

— Не ми харесва… Грозен е като смъртта.

„Какво, по дяволите, си мисли?“ — питаше се дона Розилда. Флор се държеше, като че ли бракът беше въпрос на харесване, като че ли имаше красиви и грозни мъже, като че ли кандидати като Педро Боржес се намираха под път и над път по улица Алво.

— Любовта идва със съжителството, моя принцесо, с общите интереси, с децата. Стига да няма антипатия. Дразни ли те?

— Мен? Не, господ ми е свидетел… Даже е симпатичен. Но ще се омъжа само за човек, когото обичам. Този Педро е грозен като смъртта… Флор поглъщаше романи от „Библиотека за девойки“, мечтаеше за някое бедно и красиво момче, русо и агресивно.

Дона Розилда кипеше от яд и възбуда; викаше така, че пискливият й глас отекваше по цялата улица и донасяше до ушите на съседите разпрата:

— Грозен! Къде се е видял грозен или красив мъж? Красотата на мъжа, нещастнице, не е в лицето, а в характера, в общественото му положение, в имотите му. Къде се е видяло богат мъж да е грозен?

Колкото до нея, тя не би сменила грозноватия Боржес (пък и не беше чак толкова ужасен — висок, силен, наистина малко пъпчив) за цялата тази тълпа дръзки и нахални момчетии от Рио Вермельо, без пукната пара в джоба, непрокопсаници, без да имат дори къде да умрат. Доктор Боржес — приписваше му предварително титлата — беше младеж с добри обноски, веднага си личеше, от заможно семейство от Пари, заможно и въшливо от пари. Тя, дона Розилда, беше проучила: живеели в Белем в истински дворец — само прислугата им наброявала повече от дузина. „Една дузина, чу ли, лошо момиче, капризно и глупаво, загубено и неразбрано. Всички подове в мрамор, даже и стълбите.“ Протягаше театрално ръце:

— Къде се е видяло богат мъж да е грозен?

Флор се усмихваше, трапчинките на страните й бяха прекрасни, не бързаше да се омъжи. Затваряше устата на майка си:

— Говориш, като че ли съм проститутка, да съдя за мъжете по парите им… Не ми харесва, и край…

Борбата между дона Розилда, раздразнена и дразнеща, вече болна от нерви, и Флор, спокойна, сякаш нищо не се е случило, битка, в която Педро Боржес беше целта и наградата, достигна върха си по време на връчването на дипломите в края на годината. Докторът ги покани на тържествената церемония и на бала.

За тържествената церемония в официалния салон на факултета дона Розилда се облече като тъща, цялата в тафта, величествена като пуйка, разтапяща се в усмивки, забучила в кока си гребен на испанска танцьорка. Флор блестеше в дантели и тюл, беше неуморима. Не пропусна нито един танц, толкова кавалери я канеха. Но дори тогава не даде надежда на току-що завършилия.

Същото стана и когато преди тръгване за далечната Амазония той дойде да ги посети, водейки баща си за по-силно впечатление. Знатният латифундист се казваше Рикардо, огромен мъж с гръмотевичен глас, с безброй пръстени по ръцете; дона Розилда почти припадна, като видя толкова много скъпоценни камъни. Имаше един невероятен диамант, който струваше най-малко петдесет хиляди рейс, боже мой!

Старият говори за земите си, за кротките индианци и за каучука, за историите за река Амазонка. Говори също и за радостта, че вижда сина си дипломиран лекар. Оставало му само да го види задомен, женен за добро, скромно и честно момиче, не държал на парите, пари той имал предостатъчно — мърдаше пръсти, брилянтите проблясваха, осветявайки стаята. Искал да има снаха, която да му донесе внучета, да напълнят с глъч и топлина онази неприветлива мраморна къща в Белем, където старият Рикардо, вдовец, изживял в самота годините на следването на Педро. Говореше и гледаше към Флор в очакване на една дума, на един жест, на една усмивка: ако това не беше увод към искане на ръка, то дона Розилда нищо не разбираше от тези работи. Тя самата трепереше от вълнение и възбуда, беше дошъл благочестивият час, никога не бе стигала толкова близо до целта, наблюдаваше глупавата си дъщеря в очакване на срамежливото й, но твърдо съгласие. А Флор само отбеляза спокойно:

— Няма да липсват хубави и добри момичета да се омъжат за Педро, той си го заслужава. Бих искала само да е тук, че да подготвя сватбения банкет.

Педро Боржес прибра, без да се обиди, вече приготвената златна халка, старият Рикардо се изкашля и промени темата. Дона Розилда се почувства зле, задъха се, сърцето й се разтупа. Напусна възмутена стаята, опасяваше се да не избухне, искаше й се да види дъщеря си мъртва, погребана, неблагодарница такава, тъпачка, загубена дъщеря, враг на собствената си майка, проклета да е! Как си позволяваше да отхвърли ръката на доктор — богато момче, наследник на острови, реки и индианци, на всичките тези мрамори, бляскави пръстени, ох, как се осмеляваше, нещастната му кучка?

Ах, каква стена от омраза и враждебност, непростимо неразбиране, непреодолима ненавист би се издигнала между майка и дъщеря, винаги заедно и завинаги разделени, ако в началото на годината, веднага след заминаването на презрения Боржес, не беше се появил Вадиньо! Ах, в сравнение с титлите, положението и богатството на Вадиньо — дона Розилда беше нашироко осведомена от самия Вадиньо и от неговите приятели — кандидатът от Пара не беше нищо повече от един бедняк, въпреки всичкия мрамор в двореца и дванадесетте слуги, въпреки всичките си земи и води.