Жоржи Амаду
Дона Флор и нейните двама съпрузи (12)

4

От доста време дона Розилда контролираше желязна ръка парите от комисионите, като даваше един път седмично на търговския представител точната сума за трамвай и за цигари „Ароматикос“ — по един пакет на два дена. Но даже и така спестените пари едва стигнаха за разходите по погребението, за траурните дрехи и за траурните дни. Почти нямаше комисиони от последните продажби и дона Розилда се оказа без никакви доходи с един син ученик и две дъщери — Флор беше още дете — на ръце.

Въпреки че беше кисела и груба, трудна и неприятна за съжителство, не бива да й се отричат или прикриват положителните качества, решителността, волята и всичко, което направи, за да довърши образованието на децата си, да се задържи поне на положението, където я завари смъртта на съпруга й, без да се налага да стигне до долната част на улица Алво, до мръсните стаи в пансиона на Палоуриньо.

Вкопчи се в жилището с целия си инат. Да се премести в по-евтино жилище, означаваше край на всичките й надежди за издигане в обществото. Трябваше да издържа Ейтор до завършване на средно образование, после да му намери работа, да омъжи момичетата, и то добре. Затова не трябваше да пада, да не се оставя да я завлече беднотията, излагаща се на показ без смущение и срам. Тя, дона Розилда, се срамуваше от бедността. Ах, как се срамуваше, като от престъпление, заслужаващо наказание.

Трябваше да си остане на етажа на улица Алво на всяка цена. Това каза и на зет си, когато дойде да й даде назаем спестяванията на дона Лита (изплатени по-късно, за чест на дона Розилда, малко по малко). Нито къща на износна цена на края на света в Пшатаформа, нито обитаемо мазе в Лапиня, нито стая и хол в Портас до Кармо — остана си твърдо в жилището на улица Алво със сравнително висок наем, най-вече за човек като нея, разполагащ нито с много, нито с малко.

Там, от широките еркери на първия етаж, можеше да гледа на бъдещето с вяра: не всичко беше загубено. Щеше да промени предишните си планове, без да се отказва от претенциите си. Ако се предадеше отведнъж, зарязвайки добре разположената къща, с мебелировка, килими, пердета, и отидеше в някоя дупка, нямаше да може да си позволи вече никакви надежди и илюзии. Ейтор щеше да попадне зад тезгяха на някой магазин и да стане касиер за цял живот; момичетата щяха да имат същата съдба, ако не свършеха като сервитьорки по баровете и кафенетата, задиряни от съдържатели и посетители, път, водещ право към публичния дом, към ужасните квартали на проститутките. Там, зад еркера, можеше да устои на всички тези заплахи. Да ги напусне, значеше да се предаде без борба.

Затова отказа на Антенор Лима, когато й предложи да вземе Ейтор като продавач. По същия начин изобщо не пожела да разговаря с Розалия, когато тя й заяви, че е съгласна да работи нещо като секретарка в приемната на „Елегантно фото“, процъфтяващо предприятие на улицата на обущарите, където Андрес Гутиерес, мургав испанец с подкастрени мустачки, практикуваше фотографското изкуство във всичките му най-различни форми: моментални снимки три на четири за лични и служебни карти („за двадесет и четири часа“), „цветни увеличения, истински чудеса“, портрети с най-различен размер, увековечаване на кръщенета, сватби, първи причастия и други важни събития, достойни за пожълтялата вечност на семейните албуми. Навсякъде, където трябваше да се правят снимки, Андрес Гутиерес се появяваше с апарата и помощника си, един китаец, толкова стар, че не му личаха годините, сбръчкан и подозрителен. Носеха се слухове — дошли и до ушите на дона Розилда, винаги наострени за такива приказки — относно Андрес, неговото „Елегантно фото“, помощника и обсега на дейността му. Говореше се, че негово производство били някакви картички, продавани от китаеца в затворени пликове, върхът на натуралистичното изкуство, „артистична голота“ със сигурен успех. За тези снимки, твърдяха съседките, позирали бедни и лесни момичета, и то за няколко мизерни мил-рейс. Между другото Андрес сигурно се възползваше от тях, кой знае? Може би и китаецът; клюкарките разправяха страхотии за фотографското ателие. Не е чудно тогава, че дона Розилда се скара с дъщеря си, когато тя, въодушевена и простодушия, й каза за предложението на испанеца:

— Ако още един път ми споменеш за това, главата ще ти откъсна, така ще те напердаша, че ще ме запомниш…

Заплаши Андрес със затвор, натри му носа, изтъквайки влиятелните си връзки: ако се забъркал с дъщеря й, щял да види какво ще стане, мръсен и долен галисиец, тя, дона Розилда, щяла да отиде в полицията…

Андрес, зъл испанец, който не падаше по-долу, й отговори в същия дух. Започна с твърдението, че галисиец бил бащата рогоносец на дона Розилда, а той от съчувствие към положението на семейството след смъртта на господин Жил, възпитан и добър човек, заслужаващ друга съпруга, предложил работа на момичето, което едва познавал, с единственото желание да му помогне, а за отплата тази истерична крава идвала да крещи пред вратата на предприятието му, сипейки заплахи наляво и надясно, измисляйки какви ли не истории и долни клевети! Ако не си затворела плювалника, който използвала за уста, да отидела да се гръмне по най-бърз начин, защото властите щял да извика той, уважаван гражданин, опазващ законите, редовно плащащ данъците си, андалусец от сой, а тази вещица да му вика галисиец^[1]… Безучастен към караницата, китаецът чистеше с кибритена клечка дългите си като на орел нокти, нокти, които според злите езици…

И да бяха, и да не бяха верни всичките тези възмутителни истории, дона Розилда не беше отгледала и възпитала дъщерите си, способни и вежливи момичета, за да попаднат в лапите на някой си Андрес Гутиерес, пък бил той андалусец, галисиец, китаец, малко я интересуваше… Дъщерите й бяха сега средство да промени хода на съдбата, стълба, по която да се изкачи, да се издигне. Отказа и други недобронамерени предложения за Розалия и Флор, не искаше момичетата й да бъдат изложени на хорските очи и на опасност. Мястото на жената е в дома, целта й е бракът, така разсъждаваше дона Розилда. Да изпрати дъщерите си зад щанда, на касата в киното, в приемната на лекар или зъболекар, значеше да се предаде, да признае бедността си, да я изложи на показ, тази отблъскваща и воняща рана! Момичетата щяха да работят, да, но вкъщи, над чеиза, събиран в очакване на годеник и съпруг. Ако преди чеизът и бракът бяха важни подробности в плановете на дона Розилда, то сега стояха в основата на нейните проекти.

Докато Жил беше жив, дона Розилда предвиждаше да изучи сина си, да го направи лекар, адвокат или инженер, така че, опирайки се на докторската титла и на дипломата, да достигне елита, да блесне сред всевластните в света. Пръстенът^[2] на ръката на Ейтор щеше да бъде ключ към вратите на високопоставените, към онзи затворен и далечен свят от Витория до Канела и Граса. А впоследствие — сполучливи бракове на момичетата с колеги на сина й, лекари от добри семейства, с бъдеще.

Смъртта на Жил направи неприложим за дълго време този план: Ейтор още не беше завършил училище, оставаха му две години до края на средното образование, а се забави, късаха го на изпитите. Как да го издържа пет или шест години в университета — следването беше толкова дълго и толкова скъпо! С усилия и жертви можеше да го остави в колежа — учеше в гимназията на Баия, щатско, безплатно учебно заведение, — докато завърши гимназиалния курс. Средното образование щеше да го избави от мизерните служби в търговията и нямаше да се наложи цял живот да крета с метър в ръка. Може би щеше да се нареди в някоя банка или, защо не, да стане чиновник с гаранции и права, надбавки и повишения, премии и други подобни. За всичко това дона Розилда разчиташе на влиятелните си връзки.

Вече не се надяваше на докторска титла, на бляскавия пръстен с изумруд, рубин или сапфир, за да достигне мечтаните висоти. Жалко, нямаше начин, онзи посерко, мъжът й, още веднъж провали проектите й с идиотската си смърт.

От друга страна пък, той вече не можеше да обърква преработените й планове, узрели през дните на траура. В тези нови проекти ключ към вратите на комфорта и благополучието бяха браковете на Розалия и на Флор. Да ги омъжи (да ги „нареди“, казваше дона Розилда) възможно най-добре за момчета с добро име, от добри семейства, синове на полковници^[3] — земевладелци или търговци, за предпочитане на едро — утвърдени, с пари и кредит в банката. Ако това беше целта й, как да прати момичетата на долнопробни служби, как да извади на показ беднотата им, след като младостта и неприкритата им грация щяха да събудят у богатите и влиятелните само долни страсти, греховни желания и щеше несъмнено да има предложения, но други, а не честни — за годеж и брак?

Дона Розилда искаше дъщерите й да си седят скромно вкъщи, да й помагат с работата и държането си, поддържайки привидното благополучие, сложили маската на хора ако не охолно живеещи, то поне задоволени и добре възпитани. Когато момичетата отиваха на гости у познати семейства, на неделни матинета, на някое събиране при приятели, бяха елегантни, добре облечени, давайки вид на наследнички на фини обноски. Дона Розилда беше пестелива, броеше дребните, за да уравновесява сметките и да върви напред, но не понасяше разпуснатост в дрехите на дъщерите си даже и вкъщи. Искаше ги безупречни, достойни да посрещнат във всеки момент своя принц, ако той се появеше. За това дона Розилда не пестеше сили.

Веднъж Розалия беше поканена на танци по случай рождения ден на най-голямата дъщеря на богатия д-р Жоао Фалкао: малък дворец, кристални полилеи, сребърни прибори, сервитьори. Останалите поканени — всички до един изтънчени хора, безмерно богати, от най-отбрано общество, истински лордове, да им се ненагледаш. И там Розалия има невероятен успех, представи се най-добре, беше най-изисканата, дотам, че добродушната домакиня, дона Детиня, я похвали:

— Най-красивата от всички… каква прелест, като кукла…

И наистина, изглеждаше най-богатата и аристократичната. А всъщност там се бяха събрали най-видните и най-заможните от местната аристокрация, синята кръв на адвокати и лекари, на чиновници и банкери, на магазинери и търговци. С бледия си и съвсем леко матов тен, Розалия беше най-бялата от всички тези изтънчени баиянки, минали през всички нюанси на мургавото, а между нас казано — чисти мулатки по произход!

Който и да я видеше така елегантно облечена, не би предположил, че тази най-хвалена рокля на празника е правена от самата нея и дона Розилда. И роклята, и всичко останало, даже и преобразяването на един стар чифт обувки в шедьовър от сатен, беше тяхно дело. На Розалия най-много от всичко й се отдаваше шиенето — кроеше, бродираше, плетеше.

Да, точно на тях, на момичетата, ръководени от желязната ръка на дона Розилда, се дължеше чудото на преживяването. Ейтор в последния клас на колежа, наема за етажа, плащан редовно, вноските за радиото и новата печка, а на всичко отгоре и някои дребни спестявания за допълване на зестрите, за булчинските рокли, за булото, за сватбените букети. Така малко по малко в раклите се събираха чаршафи, калъфки, ризи и комбинезони.

Розалия, на шевната машина, шиеше, кроеше рокли, бродираше най-фини блузи. Флор в началото приготвяше подноси със соленки и сладки за малки семейни сбирки и празници — рождени дни, причастия. Ако силата на Розалия беше в шиенето, слабостта на по-малката дъщеря беше кухнята: роди се с чувството за точна мярка и усет към подправките. От малка правеше сладкиши и лакомства, винаги се въртеше около печката, научаваше тайните на върховното изкуство на леля Лита. Чичо Порто, като изключим неделната живопис, нямаше друг порок, освен хубавото ядене. Луд беше за каруру и сарапател^[4], душата си даваше за фейжоада^[5] или готвено с много зеленчук. От подносите със сладки и соленки, от приготвянето на обеди дона Флор се насочи към даването на рецепти и уроци, а оттам — към кулинарното училище.

И така се задържаха на повърхността — едната на шевната машина, другата в кухнята около печката и фурната, а дона Розилда на руля. Скромно, в очакване да се появи принцът от приказките на някой празник или разходка, пълен с пари и титли. Първият трябваше да отведе Розалия, вторият — Флор. И двете под звуците на сватбения марш да тръгнат към олтара и веселия свят на всемогъщите. Първо Розалия, тя беше по-голямата.

Дона Розилда дебнеше упорито по ъглите в очакване на този зет от злато и сребро, обсипан с диаманти. Понякога я обземаше отчаяние — ами ако не се появеше вълшебният принц? Време беше да се появи, не можеше да чака цял живот, момичетата ставаха на възраст. Розалия, на двадесет години, прекарани във въздишки на прозореца, отвратена от педала на шевната машина, копнееше за този дук, маркиз, барон — кога най-после щеше да я вземе? След толкова дълго и уморително чакане тя се опасяваше да не остане стара мома, забутана в дъното на къщата, закостеняла, вкиснала се като онези девственици, за които говореше с усмивка добрият чичо Порто, подигравайки аристократичните въжделения на балдъзата си.

От време на време на Розалия й се мяркаше желаният претендент: на празниците с танци, по време на разходките до леля й в Рио Вермельо, на сутрешните прожекции или зад кормилото на лека кола — целият в бяло, с бляскаво чувство за хумор или пък учен с дебели томове под мишница, виртуозен изпълнител на аржентинско танго, замечтан под звуците на нощна серенада.

Дона Розилда също чакаше и нетърпението й растеше — кога, кога щеше да се появи този тъй желан зет, този милионер, този лорд, този благородник, този учен, този търговец, този какаов или тютюнев плантатор, притежател на магазин или поне магазинче, в краен случай някой потен гринго^[6] с бакалничка, кога?