Джоан Рос
Принцът и актрисата (8)

Осма глава

Трасето на „Монтакроа Гран При“ минаваше пред двореца Жиродо, зад конюшните и северния край на езерото, пред катедралата и казиното, след което поемаше обратно през тунела в Алпите на Монтакроа, подир серия от остри завои пресичаше града и накрая се връщаше при двореца.

Пилотите — най-добрите в света, щяха да минат по него петдесет и шест пъти, преди един от тях да стане победител.

Докато Бърк минаваше предстартовата проверка с екипажа си, мислите му, които никога не блуждаеха преди състезание, се връщаха неотклонно към Сабрина. Сложи огнеупорните ръкавици, качи се в кабината и зае позиция за обиколката за разгряване. Когато минаваше пред двореца, се наложи да мобилизира цялата си воля, за да не погледне към балкона и да потърси Сабрина с поглед.

Никога през живота си тя не се беше чувствала толкова нервна. Крачеше напред-назад по балкона, докато накрая Дикси се оплака, че пречи на всички да гледат.

— Приличаш на котка с дълга опашка в стая, пълна с люлеещи се столове.

Което описваше съвсем точно състоянието й. Не искаше да гледа състезанието, тъй като се боеше от най-страшното. И по същата причина не можеше да откъсне очи от трасето.

Тя фокусира бинокъла си на червената кола на Бърк и вече не откъсна поглед от нея. Той тръгна най-бързо от самото начало и продължаваше да взема обиколките една след друга по-добре от всички останали. Сабрина знаеше, че ако не изпитваше към него нищо, щеше да наблюдава безстрашието му с интерес и любопитство.

Точно пред двореца едно порше, пилотирано от американец, приближи опасно и докосна с колела черния лотус, управляван от сина на италиански индустриалец. Италианецът натисна спирачки и третата кола, която идваше отзад, се вряза в него.

Настъпи пълен хаос. Спирачките на четвъртата кола изпищяха и пилотът успя да спре точно преди да се удари в третата, а петата кола се понесе странично към тях в момента, в който Бърк излезе от тунела и се появи иззад завоя. Джесика извика, а Сабрина затаи дъх, когато той опита да заобиколи от външната страна струпалите се коли, завъртя се, но изправи колата и успя да мине.

— Знаех, че ще го направи! — извика гордо Едуард, но с по-несигурен глас от обикновено. — Помниш ли, скъпа, как избягнах подобна катастрофа в Монте Карло? Очевидно синът ни е наследил моите способности.

Докато наблюдаваше Бърк, който се носеше по тесните улици, на Сабрина й се искаше да бе също толкова уверена, колкото принц Едуард…

 

 

Мъжът, облечен в италиански костюм на райета, напусна офиса на „Жиродо Банк“ и тръгна по коридора на петия етаж към стаите за почивка. Влезе вътре, отвори подплатената чанта от крокодилска кожа и извади частите на автоматичната пушка. После я сглоби с ловкост, която говореше за многогодишен опит.

Поради оглушителния рев на колите отвън бе невъзможно да се работи, затова служителите на банката бяха приключили с дейността си за деня и се бяха качили на покрива, за да наблюдават състезанието. За мъжа шумът бе добре дошъл — така никой нямаше да чуе изстрела на пушката. Щеше да изглежда, че принцът просто е изгубил контрол над колата, стига всичко да минеше според плана. Ако имаше късмет, тялото щеше да изгори в пожара след катастрофата; ако ли не — неминуемото объркване след нея щеше да му осигури достатъчно време, за да напусне страната, преди властите да разберат, че бъдещият им регент е бил убит.

Счупи с приклада на оръжието матираното стъкло на прозореца. От него се разкриваше идеален изглед към трасето.

Вдигна пушката и примижа на слънцето. После нагласи телескопичния окуляр и зачака търпеливо червеното ферари да застане в центъра на мерния нишков кръст.

 

 

Бърк водеше със значителна преднина, когато след двадесет и осмата обиколка отби в техническия пункт за смяна на гумите. Чувстваше се съвсем уверен, щом колата потегли отново с рев. Наслаждаваше се на прекрасното време и на трасето, пълно с предизвикателства, вземаше острите завои, като почти докосваше бордюра и прелиташе през свръхбързите извивки с изключителна прецизност. Състезанието се очертаваше като чудесна прелюдия към коронацията му. Но то все още не бе свършило.

Когато на четиридесет и деветата обиколка Бърк излетя от каменната арка на тунела като изтребител в атака, пилотът, който бе на второ място през последните десет обиколки, се опита да го изпревари отвътре. Той обаче не бе преценил прецизно маневрата и колата полетя веднага към каменната стена. После, излязла напълно от контрол, се превъртя бавно във въздуха, точно над червеното ферари на Бърк.

Виковете на зрителите бяха заглушени от пронизителния писък на двигателите на колите. Шантал, Дикси, Ариел и Рейвън затвориха очи и се извърнаха — гледката на ужасната катастрофа не бе по силите им. Ноел, Джесика, Едуард и Сабрина не можеха да отместят погледи.

Сабрина пребледня, щом гумата на колата засегна червената каска на Бърк. За първи път от началото на състезанието краката й се разтрепериха и тя седна на един от столовете покрай парапета на балкона.

— Всичко е наред! — извика Едуард. — Вижте, той продължава състезанието!

Джесика седна, впила пръсти в ръката на съпруга си, и по бледите й страни потекоха сълзи. Сабрина разбра, че също плаче, и изтри лице с опакото на ръката си.

Бърк премигна, за да си махне кръвта, която му пречеше да гледа, и отби в техническия пункт.

— Край — каза шефът на екипа му. — Прекратяваш участието си.

— Как ли пък не — отвърна рязко Бърк и дръпна каската си. — Само имам нужда от нещо, което да спре кръвотечението.

Кръвта се стичаше от петсантиметровата рана на челото му близо до слепоочието.

— Може би имаш мозъчно сътресение — предупреди го Дру, докато забърсваха раната и залепваха анкерпласт.

Един от членовете на екипа взе окървавената каска на принца и му подаде друга.

— Трябва да отидеш в болницата — каза мрачно Кейн.

— Ще се прегледам след състезанието — отвърна Бърк, включи на скорост и преди някой от тях да успее да възрази, продължи състезанието.

На петдесетата обиколка на трасето бяха останали само четири от стартиралите тринадесет коли. И въпреки двете опасни изпитания, Бърк бе все още начело.

Сабрина гледаше хипнотизирана как принцът напредва в бляскавия си стил към финала. Когато най-сетне дългото състезание завърши, тя се хвърли щастлива да прегръща всички на балкона. И щом се озова в нецарствената мечешка прегръдка на възторжения принц Едуард, се почувства като че ли бе част от семейството…

 

 

Бърк седеше на края на леглото за прегледи, провесил босите си крака и се опита да не трепне, когато лекарят намаза раната с парещата антисептична течност. Болката пулсираше в слепоочието и главата му бе замаяна.

— Сигурно си някой от френските привърженици, които заплашват да осуетят церемонията — оплака се той през зъби. — Или пък си садист.

— Чувал съм, че маркиз дьо Сад е мой прапрадядо — отвърна развеселено мъжът в бяла престилка. — Естествено, семейството ни винаги е предпочитало да не обръща внимание на такива приказки. — Той почисти раната със стерилен тампон. — От друга страна обаче брат ми е зъболекар, което говори, че слуховете не са съвсем безпочвени. — Лекарят свали очилата на върха на носа си и загледа раната над тях. — Голям късметлия сте.

— Винаги съм бил късметлия — съгласи се Бърк.

— Въпреки това малко хора биха оцелели след две почти неизбежни сблъсквания и огнестрелна рана в един и същи ден.

— Огнестрелна рана ли? — възкликнаха едновременно Дру и Кейн.

— Да — отговори лекарят. — Както виждате, това е просто драскотина, но ако куршумът е минал само няколко милиметра встрани, Ваше Величество, баща ви щеше да стяга погребение вместо коронация.

— Невъзможно е! — възрази Бърк. — Раната е от предната гума на Марио Франкоти — усетих как закачи каската ми. Вие също видяхте как стана всичко — обърна се той към Дру и Кейн.

— Видяхме злополуката — съгласи се Кейн, като опитваше да си припомни събитията, развили се с невероятна скорост. — Но невинаги това, което виждаме, съвпада с действителността. — Той се обърна към Дру. — Защо не видиш дали не можем да открием каската на принца? И намери някой от съда да изчисли посоката на изстрела, за да можем да започнем да търсим нашата игла в купата сено.

— Тръгвам — отговори Дру. — Но това означава, че ти трябва да се върнеш с принца в двореца.

— Да. — Кейн изпита внезапно желание да види Шантал. Да се увери, че съпругата и нероденото още дете са в безопасност.

След като плати на лекаря, Бърк купи препоръчаното му болкоуспокояващо лекарство и се върна в двореца с Кейн.

Някой се бе опитал да го убие! И то не веднъж, а два пъти. И колкото и да му бе неприятно, нямаше съмнение, че щеше да последва нов опит.

Разбраха се с Кейн засега да запазят в тайна новината за изстрела. Естествено, принц Едуард трябваше да бъде информиран. Но нямаше защо да тревожат жените.

В Монтакроа празнуването на победата продължи до късно през нощта, но на Бърк не му беше до веселие. Вечеря набързо, извини се и напусна трапезарията. Прибра се в спалнята си и изпи две хапчета от болкоуспокояващото лекарство.

След пет минути потъна в сън.

 

 

Сабрина лежеше по гръб на дебелото пухено легло, загледана в балдахина. Вече три часа се мъчеше да заспи, уви, неуспешно.

В съзнанието й танцуваха една след друга картини от изминалите дни — първата й среща с принц Бърк, разговора в театъра, първата им целувка пред портрета на Катя, нощта в казиното…

Знаеше, че никога няма да забрави целувките, откраднати на задната седалка на лимузината, докато дъждът потропваше леко по покрива на колата. И че никога, дори да станеше на сто и една години, нямаше да забрави обзелият я смразяващ ужас, когато бе помислила, че ще го загуби. Още преди да го бе имала.

Сабрина не притежаваше особена самоувереност по отношение на мъжете. Сони Дарлинг бе невероятно строг баща. Никоя от дъщерите му нямаше право да се среща с момчета, преди да навърши шестнадесет години.

Когато Сабрина най-сетне получи разрешение да излиза на срещи, славата на Сони като баща, който държи здраво дъщерите си, вече се бе разнесла. В училището в Нашвил не се намери нито едно достатъчно смело момче, което да покани Сабрина да излязат заедно. Това продължи и в колежа. И макар там да се намериха няколко младежи, които да се престрашат и поканят прекрасната дъщеря на певеца, тя се чувстваше твърде неопитна, за да приеме…

Когато по-късно бракът й се провали, нейните приятели я посъветваха да се върне във вихъра на социалния живот. Но понеже се чувстваше емоционално наранена, начинът на живот на повечето от връстниците й от театъра не й допадаше, тя отново започна да отказва покани за срещи. И с изключение на няколко невинни обеда с актьори, с които работеше, Сабрина прекарваше вечерите в апартамента си, като учеше роли и гледаше стари филми по телевизията.

И сега, докато се мяташе в леглото, тя осъзна, че сексуалният й живот е бил като на монахиня. Дори в брака не бе познала истинска страст. От нощта, в която отне девствеността й след две бутилки шампанско, винаги Артър бе поемал инициативата в любовната игра. Обичаше да й казва какво да прави, точно така, както й даваше указания и на сцената. И тъй като бе истинска актриса, Сабрина се стараеше докрай, за да постигне блестящо изпълнение.

Очевидно бе успявала. Защото, когато го осведоми разгневена, че за шест години брак не е стигнала никога до оргазъм, обикновено невъзмутимият Артър Лонгстрийт бе искрено потресен от това неласкаво за него разкритие.

И сега, двадесет и осем годишна, страдаше самотна в леглото си, когато бленуваният от нея мъж се намираше така близо до нея.

— Не! — прошепна Сабрина, обърна се по корем и покри главата си с възглавницата.

Не можеше да го напрани! Нямаше смелост.

Но после си спомни колко близо беше днес Бърк до смъртта. И колко вероятно беше тя да изпусне възможността, която се случва веднъж в живота на човек.

„Та това е само една нощ — нашепваше й някакъв гласец. — В най-добрия случай — кратък роман.“ Защото само след четири дни принцът щеше да стане регент и тя щеше да напусне Монтакроа и да продължи турнето.

Краят нямаше да е същият, както в детските й мечти. Принц Бърк нямаше да дойде на бял жребец и да я отнесе в замъка, където ще живеят дълго и щастливо.

Но, по дяволите, каза си Сабрина и хвърли възглавницата на пода, щеше да има поне тази нощ — вълшебна, приказна нощ, за която да си спомня до края на дните си…

Взела твърдо решение, тя стана от леглото и наметна пеньоара си. Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, и тръгна.