Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство Монтакроа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and the Showgirl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Принцът и актрисата

Преводач: Йова Тодорова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0173-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14298

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Жената крупие направи реверанс, щом Бърк спря при рулетката. Той остави пред Сабрина цял куп чипове и я покани да избере число.

— Толкова са много! — Тя прехапа устна, като че ли вземаше решение от изключителна важност.

Останалите играчи и облечената във фрак жена край рулетката я чакаха търпеливо да заложи. Всеки гост на семейството на регента би могъл да се колебае цяла нощ и никой от присъстващите нямаше дори да промърмори в знак на протест.

— Като начало защо не заложиш на цвят? — предложи Бърк. — Възможностите са само две.

Това наистина беше по-лесно. Сабрина избра червено — цветът на страховитата състезателна кола на Бърк.

— Смела жена — засмя се той, щом тя постави един-единствен чип на зеленото сукно. — Така поне ще играеш до зори, докато загубиш всичко.

Мисълта да прекара нощта с прекрасната Сабрина му харесваше, но Бърк можеше да измисли много по-приятни начини, с които да запълни часовете пред тях.

— Ш-ш-т! — предупреди го тя, щом колелото се завъртя.

Не откъсна нито за миг очи от подскачащото стоманено топче, докато то най-сетне падна в гнездото на дванадесет, червено.

— Спечелих! — Сабрина изпляска с ръце, когато крупието й върна нейния чип заедно с още един. — О, искам да опитам пак!

Постави отново един чип, без да обръща внимание на развеселения принц, този път на черно — цвета на лъскавата коса на Бърк. Затаи дъх, изпълнена докрай с напрежение. Рулетката се въртеше и въртеше, докато топчето спря на едно, черно.

Не можеше да не спечелят. Нощта напредваше, а Сабрина ставаше все по-храбра. Премина на числа, като залагаше цели шепи чипове, и неизменно печелеше. Купчината пред нея растеше.

Бяха изминали много часове, когато тя най-сетне се опомни. До Бърк застана сервитьорка, облечена в черна рокля в гръцки стил с поднос в ръка, на който имаше две чаши с шампанско.

— Доминик ви изпраща виното, за да отпразнувате успеха на вашата гостенка — каза усмихнато тя.

— Благодаря. Кажете, моля ви, на Доминик, че оценявам жеста.

Той подаде едната чаша на Сабрина.

— Мисля, че случаят заслужава да вдигнем тост.

Сабрина искаше да сподели радостта си със сестрите и майка си. Потърси ги с поглед, но не ги видя никъде.

— Къде са останалите?

— Върнаха се в двореца преди час.

— Преди час? — Погледна часовника си и видя с удивление, че минава полунощ. — Но защо не се обадиха?

— Майка ти не искаше да прекъсне поредицата от щастливите ти попадения.

Нищо чудно, помисли тя, Дикси бе много суеверна.

— В такъв случай добре е и ние да си тръгваме. Все пак след няколко часа трябва да участваш в състезание.

— Както желаеш. — Забравил за тоста, Бърк остави недокоснатото шампанско на подноса на една минаваща сервитьорка. — Ще осребря чиповете.

Докато го чакаше, Сабрина огледа разсеяно стаята и видя с изненада на бара американския шофьор на Бърк.

— Изглежда, че шофьорът ти добре се забавлява — отбеляза тя, щом принцът се върна.

— Дру никога не играе хазарт, нито пък пие, когато е на работа. Протегни ръка.

Той постави на дланта й цяла купчина цветни банкноти, които смътно напомняха парите от играта на монополи.

— Господи, какво е това?

— Твоята печалба.

Сабрина погледна парите.

— И каква е сумата?

— Около сто хиляди наши франка.

Тя бе потресена.

— Какво правят те в американски долари?

— Някъде около седемдесет и пет хиляди. Всъщност, малко повече.

— Как, за бога, успях да спечеля толкова много?

— Никак не е трудно, когато играеш със стофранкови чипове.

— Стофранкови чипове? — изписука Сабрина. Въобще не се бе сетила да попита за стойността им.

Сега бе ред на Бърк да се изненада.

— Разбира се. От колко мислеше, че са?

— Не зная. Може би от пет франка. Или десет.

— В Монтакроа?! — възкликна той. Очевидно наивността й го забавляваше.

Тя протегна парите към него.

— Не мога да ги взема.

— Разбира се, че можеш. — Бърк взе банкнотите, разкопча вечерната й чантичка и ги напъха вътре. — Ако идеята да похарчиш парите сама ти се струва неприемлива, считай ги като мой влог във фонда за погасяване на данъците на Сони Дарлинг. Освен това — добави, — не забравяй, че съвсем спокойно можеше да загубиш всичко.

При тази мисъл коленете й омекнаха. Ето защо не играеше никога хазарт! И така бе избрала несигурна кариера и не бе готова да поеме повече никакви рискове!

 

 

Зад казиното в прикритието на тъмнината се срещнаха мъж и жена.

— Ти се провали!

Гласът му беше леден.

— Нямам никаква вина. — Жената трепереше, но не от студ, а от съвсем реален страх. — Той взе чашата с наркотика, но точно в този момент американката поиска да си тръгват и…

Мъжът изруга гневно. Бръкна в джоба си и извади чифт черни кожени ръкавици.

— Трябва да забравиш всичко, което се случи тази нощ.

— Да, обещавам. Ще забравя всичко.

— Точно така — съгласи се той и прекара ръка по лицето й, станало пепеляво. — Завинаги!

Пръстите му се спуснаха към врата й. Жената се опита да избяга, усетила намеренията му, но беше късно. Мъжът я стисна за гърлото и сподави вика й за помощ. Очите й се разшириха от ужас, а лицето й побеля съвсем. След малко безжизненото й тяло се свлече на земята…

Когато се качиха в лимузината, Сабрина все още мислеше как ли ще реагира Дикси на неочаквания й късмет. Бе започнало да ръми и уличните светлини се виждаха като през мъгла.

— Не зная как да ти се отблагодаря — прошепна тя.

— Ако изпитваш такава нужда, то благодари на щастливата случайност. Аз бях само зрител.

Жестът му бе повече от щедър, каза си Сабрина, загледана през стъклото навън. Видя на тротоара забързан самотен мъж, облечен в черен кожен тренчкот. Той се обърна към минаващата лимузина и за момент й се стори, че очите им се срещнаха. Но си спомни, че това е невъзможно — стъклата на колата бяха затъмнени. Спряха на червен светофар и тя се възползва от възможността да огледа мъжа. Лицето му бе слабо, с тънки устни, хлътнали очи и надвиснали над тях вежди. В погледа му имаше нещо мрачно и студено, нещо, което я накара да потрепери.

— Добре ли си? — попита Бърк. — Мога да поискам от шофьора да включи отоплението, ако ти е студено.

— Не, няма нужда. — Тя откъсна поглед от каменното лице на непознатия. — Просто котка прескочи гроба ми.

— Котка ли?

— Това е израз, който описва някакво усещане. Нещо като да полазят мравки по гърба ти.

— Разбирам — кимна Бърк. — Аз ли съм причината за усещането?

— Не — отвърна искрено тя, но реши, че е безсмислено да разкрива истинската причина. — Може би се дължи на умора или на превъзбуда от играта.

— Може би — съгласи се той.

Но съвсем не изглеждаше убеден, а по-скоро бе загрижен. А за нея това беше по-опасно дори от изключителното умение, с което целуваше.

— Ти съвсем не си такъв, какъвто очаквах — призна тихо Сабрина.

Ароматът на еротичния възбуждащ парфюм, който се излъчваше от нея, го подлудяваше цяла вечер.

— А какъв очакваше, че съм?

— Не зная — отвърна уклончиво тя. Не искаше да развали прекрасната вечер, като признае предубежденията си към него. — Трудно ми е да го изразя с думи.

— Позволи ми да опитам — предложи Бърк. — Може би, че съм егоцентрик, свикнал да си угажда и да взема всичко от живота. Безскрупулен плейбой. Свръхсексуален развратник без съвест и задръжки. Познах ли?

Бе улучил.

— Горе-долу — смънка смутено Сабрина. — Само не се бях сетила за „свръхсексуален развратник“.

— Щеше, ако бе имала на разположение малко повече време — отвърна непринудено той. — И макар да съществува опасност да бъда разнищен докрай, какво мислиш за мен сега?

Тя се обърна към него и установи, че се е преместил съвсем близо до нея. Лицата им почти се докосваха.

— Смятам — отвърна бавно, — че си много сложна личност.

— Доста вярна преценка — съгласи се той. — Което съвсем не е изненадващо, тъй като е направена от също толкова сложна личност.

— Но аз съвсем не съм сложна!

Бърк повдигна едната си вежда.

— Така ли?

— Разбира се! Винаги са казвали, че съм най-общителната от трите дъщери на Сони Дарлинг.

— Че си най-добрата актриса — поправи я той. — Но докато на сцената предаваш всичко онова, в което искаш да убедиш хората, ти постоянно се стараеш да прикриваш истинските си чувства, скрити някъде дълбоко в теб. Което невинаги ти се удава, тъй като твоите необикновени очи те издават.

Искаше й се да му каже, че е така само с него, но се въздържа. През последните дни бе стигнала до извода, че Бърк е интелигентен. Сега разбра, че е и проницателен.

— Трябваше да ми кажеш, че си наследил ясновидската способност на Катя.

— Не съм. Истината е, че с теб си приличаме доста. И двамата сме страдали като деца и затова сме издигнали край себе си защитни стени. Но съм сигурен, че има нещо, което не знаеш.

— И какво е то? — попита едва чуто тя.

Дългите му пръсти хванаха брадичката й и не й позволиха да отвърне очи.

— Че тези стени, построени толкова грижливо, за да се пазим от другите, не ни пускат да излезем. И всъщност отдавна сме пленници в затвор, който сами сме изградили.

Той бе съвсем близо до нея. Прекалено близо. Сабрина постави длани на гърдите му с намерение по-скоро да го възпре, отколкото да го отблъсне.

— Не е вярно…

— О, да, вярно е — прекъсна я Бърк. Погали с палец устната й и тя като че ли изтръпна от допира му. — Спусни подвижния мост, Сабрина. — Сведе глава и я целуна нежно и съблазняващо. — Позволи си отново да чувстваш…

Устните му бяха меки, топли и нежни и й се стори, че се разпада на прах. Бърк я бе изненадал отново — бе очаквала мигновен изблик на опасна страст. Вместо това той разбиваше с нежността си всичките й бариери по начин, по който пламенната мъжка настойчивост никога не бе успявала.

Тя стисна богато набраната му бяла риза, отпусна глава назад и разтвори устни в безмълвна покана, очаквайки сладкото нашествие на езика му.

Да целуваш Сабрина бе все едно да се потопиш в еротичен сън, от който не искаш да се събуждаш. Бърк зарови ръце в косите й и започна да ги разпуска. Усети, как тя се предаде, но вместо тържество изпита леко смущение от готовността й да се довери докрай. Да му се отдаде.

Прекъсна с голямо неудоволствие спокойната им целувка, пресегна се и натисна някакъв бутон.

— Ще се върнем в двореца по дългия път.

— Да, Ваше Височество — отвърна почтително Дру Тримейн както подобаваше, без дори да вдигне очи към огледалото.

Бърк натисна друг бутон и между предните и задните седалки се издигна затъмнено стъкло.

Обърна се отново към нея и дъхът му секна. Златистата й коса бе разпиляна от ръцете му, устните й бяха полуотворени приканващо, а очите й — широко отворени и замъглени. В тях се четеше някаква несигурност, забеляза озадачено той. Бавно и нежно погали пламналото й лице.

— Не се страхувай, скъпа, няма да те нараня. Обещавам ти.

Сабрина знаеше, че е искрен, ала бе уверена, че греши. Защото щеше да го направи, макар и не нарочно. Каквото и да се случеше между тях тази нощ, нямаха друг избор, освен да се разделят. Тя щеше да поднови турнето, което трябваше да спаси името на баща й, а Бърк щеше да остане да управлява княжеството…

Само след шест дни той щеше да стане регент. А Сабрина го бе опознала достатъчно, за да разбере, че когато му дойдеше времето, принцът щеше да изпълни своя дълг към семейството и страната си и да си избере подходяща съпруга, която да го дари с наследник…

О, вероятно щеше да си спомня за нея. Но накрая споменът щеше да избледнее и да му се струва като някакъв отдавна минал сън. Или като летен роман с една привлекателна обикновена американка.

Всяка капка здрав разум в нея крещеше да не се поддава на изкушението, преди да е станало твърде късно. Но щом ръката му погали лицето й, а после се спусна по шията, оставяйки огнени дири, Сабрина разбра, че това е невъзможно още от самото начало. От онзи първи момент, в който се бе потопила в загадъчните му тъмни очи.

— Не искам да говорим сега — отговори Сабрина, зарови ръце в черната му коса и го привлече.

Ненаситните й устни се впиха жадно в неговите. Изящните й ръце, неукрасени от никакви бижута, притискаха устните му към нейните отново и отново.

Когато впи нежно зъби в шията му, Бърк почувства как възбудата пулсира в слабините и изпълва тялото му. Езикът му проникна дълбоко в устата й, а ръцете загалиха страстно покритата със златно ламе плът…

Сабрина разкъса колосания нагръдник на ризата му, захвърли го и пръстите й помилваха влудяващо гърдите му.

Разкъсван от желанието, бушуващо в него, той свали ципа на роклята й, дръпна прилепналата материя надолу и откри гърдите. Щом сведе глава и пое между зъбите си втвърденото розово зърно на едната й гърда, тя издаде стон, който беше нещо като мъркане на котка и изръмжаване. Бърк я взе на ръце и я постави в скута си. После опита да възвърне самообладанието си с продължителни бавни целувки. Сабрина го изпълваше като буйна река, чийто тътен отекваше в цялото му същество. Напрежението в него растеше и когато желанието му да се потопи във влажната й топлина стана неудържимо, той се отдръпна.

Тя се бе отпуснала без стеснение, стъпила със златистите си обувки от шевро на седалката, а полата на роклята й се бе вдигнала нагоре, разкривайки дългите крака.

— Толкова си красива! — Бърк плъзна възбуждащо ръка по бедрото й и усети как Сабрина потръпна. — Когато те видях за първи път, приличаше на пленителна русокоса циганка и дъхът ми секна.

— Аз изпитах същото — призна тя с пресипнал от възбуда глас.

Устните му се извиха в самодоволна усмивка, която само преди часове би я вбесила. Но сега Сабрина също му се усмихна и двамата останаха загледани един в друг.

Под чувственото й излъчване Бърк долавяше някаква близост, толкова осезаема, като че ли можеше да се пресегне и да я докосне. Бе копнял години за нея — или за жена, с която изцяло си приличаха, и сега му се струваше, че я е чакал цял живот.

Беше си представял как препускат на коне край езерото Лозана, как я целува нейде в алпийската дъбрава. Бе мечтал да я люби пред топлите отблясъци на огъня в камината. И сега, когато най-сетне я бе намерил, нямаше нужда от думи. Той просто знаеше, че това е тя.

„Може би — помисли си Бърк развеселен — съм наследил част от ясновидската дарба на Катя.“ Защото усещаше как в него се разгаря някакъв спокоен огън и му се струваше, че знае какво става в съзнанието й. Сякаш чувствата и мислите им се бяха слели. Никога не бе изпитвал подобно нещо с никоя друга жена.

„Би било толкова лесно“ — размишляваше той. Още една целувка, докосване тук, възбуждаща милувка там и тя щеше да започне да моли да я люби. А после? А утре?

Погледът му се плъзна по леко зачервените й страни и Бърк призна, че не иска от нея само краткотрайно отдаване на задната седалка на колата. Желаеше много повече. Откъсна очи от Сабрина и погледна навън.

— Почти стигнахме.

— Да… — Гласът й бе изпълнен с очакване.

С ръце, не толкова сигурни, колкото би желал, той оправи неохотно роклята й и я премести на седалката край него.

— Ще те изпратя до вратата. После трябва да отида в гаража.

— В гаража ли? — Тя дори не се опита да прикрие изненадата и разочарованието в гласа си.

— Искам да проверя колата преди утрешната квалификация.

— О! — След страстта, избухнала помежду им, й се стори като че ли я бе ударил по лицето. Чувстваше се объркана и засрамена, нямаше сили да го погледне в очите. — Разбирам.

— Не, скъпа моя — възрази меко той, повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Съмнявам се, че ме разбираш.

— Наистина, Ваше Височество…

— Мисля, че отношенията ни ти позволяват да се обръщаш към мен по име. — Тя не отговори. — Сабрина, толкова искам да те любя!

— О, да, разбира се — отвърна тя. Непокорният й нрав, наследен от фамилията Дарлинг, се разбунтува, за да я спаси от унижението. — И затова веднага, щом се върнахме в двореца, се втурваш към гаража.

Не й харесваше, че в гласа й се долавя сприхава нотка, ала не можеше да направи нищо. Ако четеше редове от някоя пиеса, на полето щеше да пише: „отблъсната жена“.

— Искам да те любя — повтори той нежно, но твърдо.

И за да докаже думите си, взе ръката й, свита в юмрук, разтвори бавно пръстите й и я притисна към доказателството за неговото желание.

— Виждаш ли какво направи с мен? Достатъчен е само един поглед на сребристите ти очи, само звук от кристалния ти смях, само леко докосване на изящната ти ръка до моята, за да откликне тялото ми по смущаващ и объркващ начин. — Неудоволствието и желанието в тона му бяха достатъчно красноречиви, за да я накарат да му повярва.

— Защо тогава?

Бърк погали ръката й, все още притисната към слабините му. Не можеше да обясни чувствата си, тъй като все още самият той не бе наясно с тях.

— Ще се любим, Сабрина. В подходящ момент и на подходящо място. Искам всичко да бъде както трябва. Макар да се съмнявам, че ще мигна тази нощ.

Щом лимузината мина през входа, той вдигна треперещата й ръка и я целуна.

— Но преди да се въздържа от изкушението и да постъпя като джентълмен, какъвто ми се искаше да не съм, имам една молба към теб.

Сабрина отвърна поглед. Страхуваше се, че е готова да се съгласи на всичко, което би поискал Бърк.

— Каква е тя?

— За мен ще бъде чест, ако се съгласиш утре да се разходим до лозята.

Във въображението й веднага изникна пленителна представа как двамата с Бърк се любят сред зелените лози, отрупани със сочни тъмночервени гроздове. Почти усещаше уханието на земята, примесено със сладкия аромат на гроздето, и приятната топлина на слънцето. Виждаше преплетените им тела…

Не, лудостта й трябваше да спре! Бърк не само караше тялото й да гори с опустошителна страст, но от деня, в който се срещнаха, подтикваше въображението й да препуска диво.

— Не зная дали идеята е добра.

— Моля те, Сабрина. — Устните му докоснаха пръстите й и съживиха добре познатия й пламък на желанието.

Тя въздъхна дълбоко, а мислите и сърцето й препускаха.

— Не предполагах, че „моля“ е дума, която един принц използва често.

— Първо съм мъж, а после — принц — припомни й той. — Но имаш право. Пазя молбите и униженията само за наистина важни случаи.

Сабрина издърпа ръката си и бе почти готова да отвърне, че едва ли може да смята искането му за молба или унижение, когато забеляза усмивката му.

— Присмиваш ли ми се?

— Не. — Погледът му стана топъл. — Не съвсем.

— И какво толкова смешно има?

— Ние двамата, предполагам. Положението ни. Магията между нас…

— Магия значи — измърмори тя и почувства как страните й отново пламват. — Да не би това да е учтив термин за похотта?

— Наричай го както искаш, Сабрина. Но не можеш повече да отричаш съществуването му. Не и след тази нощ.

— Така е. Не мога.

Тя никога не бе вярвала в лъжата и избягваше да се самозаблуждава. Пое дълбоко дъх и усети как спокойствието й се връща.

— Не разбирам какво става с мен. Обикновено съм много по-благоразумна в отношенията си с мъжете.

Никак не й се искаше Бърк да мисли, че тя буквално се хвърля в прегръдките на всеки попаднал й красавец. Всъщност не бе спала с мъж от рухването на брака й. Още преди да хване съпруга си с нейната дубльорка в тяхната спалня, те спяха месеци наред в отделни стаи. Отначало Артър твърдеше, че не иска да й причини болка след операцията. Накрая й бе станало ясно, че това е само предлог, за да не се любят. А още от медения им месец в Карибско море, който бе пълен провал, Сабрина знаеше, че трудно може да задоволи един толкова сексуален мъж, какъвто бе съпругът й.

Какво тогава я караше да смята, че би могла да задоволи Бърк? Тази мисъл, която не я бе споходила, докато изгаряше в прегръдките на принца, бе ужасно потискаща.

— Може би причината е във ведрия ми европейски чар, оказал се почти пагубен за теб.

Сабрина го погледна замислено.

— Съмнявам се.

— Тогава може би неотразимият ми външен вид?

— Съжалявам.

— А фактът, че съм наследник на трона на княжество Монтакроа?

— За бога, това пък какво общо има?

Напротив, то бе основната причина, поради която се чувстваше застрашена. С всеки друг мъж за нея би имало надежда. Но знаеше, че с него — с принца, за нея няма бъдеще.

— Чувал съм за някакъв комплекс на Пепеляшка, който се изразява в това, че всички жени мечтаят тайно Прекрасния принц да ги избави от скучния им и еднообразен живот и да ги отведе в двореца, където двамата да живеят дълго и щастливо.

Бе толкова близо до истината! В съзнанието й нахлуха спомени за някогашните й мечти, но тя се отърси решително от тях.

— Не вярвам ни най-малко на тези глупости. А дори и да вярвах, трябва да подчертая, че животът ми — както професионален, така и личен, съвсем не е еднообразен, Ваше Височество.

Ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка.

— Сигурен съм, че е така по отношение на професионалния ти живот. Но що се касае до лишения от разнообразие любовен живот, както твърдиш ти, вероятно трябва да ти повярвам сляпо.

— И няма да сгрешиш. — Въпреки че все още желанието не ги беше напуснало напълно, тя бе удивена колко умело Бърк бе отвлякъл мислите им от завладялата ги чувственост. — Та за какво ли ми е притрябвал някакъв принц при завидния ми професионален успех, да не говорим за почитателите, които ме чакат зад кулисите?

— Да, наистина, за какво ли ти е?

Макар да бе решил да остави помежду им известно разстояние, той не можеше да не я докосва. Косата й падаше свободно и стигаше почти до кръста. Пресегна се и погали копринените вълни.

— Трябва да носиш косата си винаги спусната.

Собственическото чувство, прозвучало в гласа му, я засегна.

— Това заповед ли е, Ваше Величество?

— Съвсем не. Само мъжко желание.

Думите, погледът, начинът, по който я докосваше, й доставяха удоволствие и тя дори не се опита да го прикрие.

— При подобни изявления не е чудно, че всички жени от континента са луди по теб.

За съжаление това бе истина. В живота му имаше жени, и то много. Особено в ранната му младост. По-късно бе разбрал, че някои от тях са спали с него само заради тръпката да бъдат с истински принц. И бе станал доста по-придирчив. А сега не искаше нито една друга жена, а само Сабрина.

— Преувеличения на пресата. Сигурен съм, че ти е познато.

— Прав си — отвърна тя, спомнила си нелепите измислени истории, разпространявани от вестниците години наред за баща й. — Е, може би е по-добре да се качваме.

Бърк не възрази. Знаеше прекрасно, че ако останат заедно още малко, всичките му добри намерения ще се провалят.

— Прекарах една наистина приятна вечер — каза тя, когато спряха край вратата на апартамента.

— Изглеждаш изненадана.

— Май че е така.

— Началото не бе много успешно — призна той. — Предполагам, че вината е моя.

— Не, не е твоя. Просто… — Гласът й стихна. Изведнъж се почувства изморена. — Положението е необичайно.

— Знаеш, че ще трябва да поговорим по този въпрос — каза тихо Бърк.

Между тях ставаше нещо важно. И в двамата останаха скрити, неизразени чувства, които нямаше да могат да пренебрегват дълго време.

Сабрина не искаше да чуе как той изброява всички онези разумни и практични доводи, поради които не може да й предложи бъдеще. Подозираше, че като джентълмен, какъвто вече се увери, че е, Бърк ще се чувства задължен да й обясни, че във връзката им няма нищо обвързващо.

— Утре — прошепна едва чуто тя. Обви ръце около врата му и вдигна лице за целувка, решила въпреки всичко да рискува…