Джоан Рос
Принцът и актрисата (4)

Четвърта глава

Сабрина вървеше бавно из лабиринта на великолепната градина и вдъхваше сладкия аромат, изпълнил нощния въздух. Бе привикнала към непрестанния шум на Манхатън и тишината тук й се струваше успокояваща. Напомняше й за приятните летни вечери в семейната ферма в Нашвил.

Но Монтакроа бе много далече от Нашвил. И макар някога къщата, построена от Сони, да й се бе струвала най-прекрасната в света, сега разбираше, че въпреки цялото й великолепие, не бе двореца, за който я смяташе.

Тръсна глава, припомнила си как бе вярвала, че баща й е приказният принц, дошъл да я отведе в замъка си, където щеше да заживее щастливо…

— Толкова глупава съм била — прошепна тя. Животът я бе научил, че разочарованието е неизбежно за жена, повярвала в подобно вечно щастие.

— Извинете, не исках да нарушавам усамотението ви.

Сабрина подскочи, стресната от неочакваното появяване на Бърк. Ако бе научила нещо от шестгодишния си брак, то беше да разпознава кога човек увърта и не казва истината. И сега един вътрешен глас й подсказваше, че принцът не е искрен.

— По-скоро изглежда, че аз нарушавам вашето — отговори, възвръщайки присъствието на духа си. После погледна към вече тъмния гараж. — Как е колата?

— Появи се още един проблем със смесването на горивото, но мисля, че сега вече всичко е наред.

— Проверихте ли чиповете на компютъра, следящ подаването на горивото?

— Оказа се, че са били монтирани не тези, които трябва. — Бърк я погледна с интерес. — Как познахте?

— На младини баща ми е бил страстно запален по автомобилните състезания. По времето, когато отидох да живея при него, Дикси бе успяла да го откаже от тях и той вече се утешаваше като зрител. Но любовта му към колите остана завинаги. Когато бях на шестнадесет години, купи едно червено ферари.

— Фераритата са прекрасни автомобили.

— Беше много бързо, а открай време спортните коли са моя слабост. Татко забрани категорично да карам ферарито. Но не можах да устоя и една нощ, докато той беше на турне, взех колата. — Въздъхна от удоволствие при спомена, забравила, че е неразумно да изоставя предпазливостта си в присъствието на този мъж. — Бях вдигнала сто и осемдесет километра в час, преди да ме пипне пътната полиция.

— Можело е да загинете.

— И татко каза така. Но се изрази много… по-силно. — Прекрасните й очи се усмихваха. — Всъщност, дори камък би се изчервил от думите му. Беше ми забранено да карам шест месеца, но след две седмици той се предаде и отмени наказанието си.

Бърк не бе изненадан. Имаше чувството, че човек трудно би отказал каквото и да е на жена като нея.

— Това не обяснява откъде знаете за чиповете.

— О, да. С баща ми всяка година ходехме на „Финикс Гран При“, най-вълнуващото събитие, което съм виждала. Татко имаше пропуск, който му осигуряваше достъп до техническите пунктове. Спомням си, че веднъж един от шофьорите се оплака от двигателя. Оказа се, че причината е в чиповете.

Бърк видя как очите й се замъглиха от спомените и чу лека въздишка.

— Съжалявам за голямата ви загуба — прошепна той. — Винаги боли, когато изгубиш близък човек.

След смъртта на баща й Сабрина бе чула много съболезнования, но въпреки това простичките думи на принца я трогнаха. Тя не можеше да знае, че майка му е била настанена в клиника за душевно болни, когато Бърк е бил невръстно дете. Но щом бе научил преди три години, че Клеа Жиродо се е самоубила, той бе изпитал чувство на загуба и дълбока болка.

— Стана съвсем внезапно — каза Сабрина по-скоро на себе си, отколкото на него. — Татко беше необикновен човек. Знам, че е глупаво, но вярвах, че ще е жив вечно.

— Често и аз изпитвам същото към моя баща. Някои хора изглеждат недостижими. И макар да съм се готвил цял живот да стана регент, напоследък започнах да се притеснявам, че няма да се окажа достоен негов заместник.

Бърк бе потресен, че споделя нещо толкова лично с жена, която почти не познаваше. Сабрина Дарлинг му въздействаше не само чувствено, но и успокояващо.

— След всичко, което Шантал ми е разказвала за вас, не се съмнявам нито за миг, че ще бъдете добър владетел.

Той се вгледа в лицето й, като се мъчеше да открие някакъв недостатък, поне един дефект, който да охлади дивите видения, нахлули в съзнанието му. Нейното ухание го изпълваше, а устните й, толкова близо до неговите, го привличаха. Само малко да се наведе, съвсем малко и…

От езерото внезапно повя и Сабрина потрепери.

— Би трябвало да се приберете — предложи той, спомнил си защо бе тръгнал да я търси, — преди да настинете.

— Сигурно сте прав. — Сърцето й биеше неспокойно. Какво ли имаше в този мъж, че в негово присъствие гърлото й пресъхваше и цялата потръпваше?

Принцът забеляза как тя сви устни и изтълкува погрешно причината за това.

— Съжалявам, ако съм ви натъжил.

— Не се притеснявайте. — Погледна замислено към езерото. — Мисля за татко постоянно.

— Изглежда сте били много близки.

— Обожавах го! — отвърна Сабрина.

— Толкова много, че да се откажете от кариерата си, за да изплатите данъчните му задължения?

Това бе изстрел в тъмното — след вечеря Бърк бе подразбрал някои неща от Шантал за семейство Дарлинг. И дори сестра му да бе помислила за странен внезапния му интерес към Сабрина, тя бе достатъчно тактична, за да не го подритва.

— Татко не беше мошеник! — отвърна горещо Сабрина в защита на Сони.

— Извинявам се. Не исках да засегна нито вас, нито покойния ви баща.

Тя разбираше, че прибързаното й избухване е излишно. Винаги й бе трудно да обуздава нрава си, наследен от Сони Дарлинг, особено, когато нервите й бяха опънати.

— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. Особено като се има предвид, че наистина чрез турнето опитваме да се разплатим с данъчната служба.

Всъщност бяха подписали договор, съгласно който всички техни хонорари, спечелени от албума, ще отидат за държавата.

— Това е начинание, достойно за възхищение — отговори Бърк, който винаги бе ценял високо верността към семейството.

— Съвсем не. То е просто необходимост. И макар да признавам, че съм малко докачлива на тази тема, това съвсем не извинява избухването ми.

Той не отговори веднага. Намираше я толкова интересна, колкото тя него — вълнуващ. Израснал с двете си полусестри, Бърк знаеше какво може да направи за една жена умелото използване на грим. Но Сабрина Дарлинг бе от онези редки жени, които бяха родени красавици.

— Една прекрасна дама като вас може да използва каквото и да е извинение и на мъжете не им остава нищо друго, освен да й простят. — Гласът му беше равен и предразполагащ. Нещо в погледа му накара сърцето й да забие тревожно.

— Това комплимент ли е, Ваше Височество? — промълви Сабрина с повече увереност, отколкото изпитваше.

— Не, самата истина — отвърна кротко Бърк. — Сигурен съм, че вашето присъствие… разбира се, и присъствието на прекрасните ви сестри, ще допринесе много за предстоящите празненства — заключи той, като насочи умело разговора в друга посока.

Тя се усмихна, все още леко разтърсена от желанието, припламнало в тъмните му очи.

— Прав сте. Наистина трябва да се прибирам. Чака ме тежък ден. Утре смятаме да огледаме театъра, да започнем прослушването на музикантите и да координираме изпълненията си с организационния комитет.

Сабрина не спомена колко ядосана беше Рейвън, когато бе разбрала, че е невъзможно техните музиканти да ги придружат.

Под погледа на изключителните й очи и при звука на мекия й гърлен глас Бърк изпитваше две противоречиви желания. Да пристъпи още по-близо или да се отдръпне. Второто бе по-безопасно, ала първото беше много по-приятно.

— Позволете ми да ви изпратя — проговори накрая той и плъзна ръце в джобовете на джинсите си, потискайки внезапния порив да прекара пръсти през златния поток на косите й.

„Внимавай, вирът е дълбок — каза си предупредително. — Само още една стъпка и си загубен.“ Поради причина, над която нямаше желание да се замисля, тази представа му се стори много изкушаваща.

Вървяха един до друг към двореца и Бърк постоянно долавяше тихите стъпки на човека, който ги следваше. Бе почти благодарен за присъствието на Дру Тримейн — още една причина да не се поддаде на изкушението да целуне Сабрина Дарлинг под леещата се лунна светлина.

Но колкото и привлекателна да я намираше, тя бе усложнение, от което в момента той, честно казано, нямаше нужда. Не сега, когато му предстоеше такава промяна.

Сабрина бе изненадана, когато с пристигането им високите дървени врати се разтвориха. Прислужникът — висок мускулест млад мъж на малко повече от тридесет години, ги поздрави с учтиво кимване на преждевременно побелялата си глава.

— Нима прислугата стои будна, докато си легнат всички от семейството ви? — попита тя, щом поеха нагоре по витото стълбище.

— Кърк е много предан — отвърна уклончиво Бърк. Не можеше да й каже, че Кърк Питърсън е бивш американски правителствен агент, който сега работеше във фирмата на зет му.

— Не се и съмнявам — промърмори Сабрина. — След като е буден в този час…

Стигнаха до вратата на апартамента, в който бе настанено семейство Дарлинг, и застанаха пред нея един срещу друг. И на двамата не им се искаше да се разделят, както и да го признаят.

— Ако желаете, за мен ще бъде удоволствие да ви покажа утре театъра.

— Благодаря, но както вече ви казах, чака ни много работа.

— Ако ви е необходима помощ, за да намерите музиканти…

— Шантал се е погрижила за всичко. Първото прослушване ще бъде в осем и половина.

— Толкова скоро? — прошепна принцът и погледна часовника си. Тя едва ли щеше да успее да се наспи.

— Не разполагаме с много време, а искаме всичко да бъде идеално.

Значи Сабрина също се стремеше към съвършенство. Още една обща черта помежду им, отбеляза мислено Бърк, освен верността към семейството.

— Добре, лека нощ. — Хвана ръката й като че ли за учтиво ръкостискане.

Щом дългите му топли пръсти обвиха нейните, Сабрина се почувства като прикована. По тялото й премина тръпка на очакване. Здравият й разум нашепваше, че трябва да издърпа ръката си, ала не помръдна и остана така, от което и двамата изпитаха удоволствие.

— Лека нощ, Ваше Височество.

За Бърк прищявката бе непознато нещо. Но сега не можа да се въздържи, поддаде се на порива и поднесе пръстите й към устните си.

— Лека нощ, Сабрина — промълви принцът.

Плътният му гърлен глас, допирът на устните му до кожата й, топлият му поглед — всичко това раздвижи в нея нещо първично.

„О, не! — примоли се тя наум. — Не бива!“ Това не биваше да се случи. Нямаше да позволи!

И въпреки че се закле да не допусне грешката да се влюби в мъж, който бе истинско въплъщение на Прекрасния принц от романтичните й мечти, когато двадесет минути по-късно най-сетне се унасяше в сън под разкошния балдахин, мисълта за топлото, прекрасно, възбуждащо усещане, което се бе породило у нея, все още не я бе напуснало…

 

 

На пръв поглед Кралският театър на Монтакроа приличаше на шоколадов замък, украсен с хартиени знаменца. Зданието бе разкошно, богато украсено с островърхи кулички и позлата и като че ли пренесено от страната на приказките.

Вътре залата бе опасана с колони в йонийски стил, украсени с мраморни театрални маски и гирлянди, а фреските на тавана създаваха илюзия за нещо живо и реално.

След три дни репетиции Сабрина установи с голяма радост, че архитектът на тази приказна сграда е изпреварил времето си в едно отношение — акустиката бе великолепна. Осветлението, макар и не от най-модерните, бе повече от подходящо за представлението им. Единствено се налагаше да бъде увеличена мощността на електрическото захранване, за да може да се включи компютризираното им видео оборудване.

Беше следобедът на четвъртия ден от репетициите им, когато изведнъж осветлението на сцената премигна и угасна.

— Очевидно сме претоварили електрическата мрежа — реши Рейвън.

— Не е изключено — обади се Ноел, която бе поела цялата организация на представлението и сега наблюдаваше репетицията. Взе безжичния телефон, с който не се разделяше никога, и се обади на директора на поддръжката. — Електротехникът ще дойде всеки момент — обяви тя.

— Все пак е добре, че токът спря — заяви Ариел. — Гърлото ми е като надрано. Няма да е зле да изпия чаша чай.

— С мед и лимон — добави Ноел. — Донесла съм цял термос.

След като през последните три дни бе наблюдавала принцесата в действие, Сабрина изобщо не се изненада, че Ноел не само знаеше какво предпочита да пие Ариел, но и че го е подсигурила.

— Мисля да се поразходя малко — заяви Сабрина. — Май се чувствам напрегната след сутрешното кафе.

Не можеше да признае, че причината за опънатите й нерви бяха безсънните й нощи. Нощи, които бе прекарала, загледана през прозореца към осветения гараж, представяйки си Бърк, надвесен над любимия му автомобил.

Не беше го виждала след разговора им в градината. Казваше си, че въобще не я интересува къде се губи той през деня и изобщо й е все едно какво прави принцът плейбой.

Защо тогава, беше се питала тя безброй пъти през тези три дни, мислите й се връщаха непрекъснато към него? И защо се бе разстроила, като видя снимката му в тазсутрешния вестник, на която той бе заедно с прелестната принцеса на Монако?

Никога по-рано не бе изпитвала такава остра, чисто женска ревност, както при вида на принца, озарил принцеса Каролина с прекрасната си усмивка. Не бе усетила подобно чувство дори в онзи съдбовен ден, когато се върна вкъщи по-рано от прегледа при лекаря и завари съпруга си в леглото заедно с любовницата му…

Слезе от сцената и тръгна по централната пътека. Стигна до средата на залата, когато изведнъж от един краен стол се надигна някой.

— О! — възкликна неволно Сабрина.

— Изглежда, че притежавам неприятната способност да ви стряскам — каза Бърк и плъзна поглед по нея. — Надявам се, не мислите, че имам навика да се прокрадвам като призрак и да плаша жените.

— Разбира се, че не, Ваше Височество. Но наистина ме изненадахте. Не знаех, че сте в театъра.

Беше го назовала с титлата му, както изискваше протоколът, ала не поднесе ръка за целувка. Реши също, че ще мине без реверанса, препоръчан за случая според прословутия пътеводител на Дикси.

— Квалификациите за ралито приключиха и реших да намина да ви послушам.

Нейното изпълнение му се бе сторило пленително.

Сабрина изчака Бърк да каже нещо за репетицията. Потисна разочарованието си, когато той не го направи, и попита:

— Как завършихте?

Устните й бяха като истински рози. Принцът опита отново да си представи какъв ли е вкусът им.

— Моля?

— Казахте, че квалификациите са приключили. Как се класирахте?

— О, да. — Бърк сви рамене.

Изобщо не мислеше за състезанието. Представяше си, че прави любов с нея на палубата на кралската яхта, полюшваща се леко сред водите на езерото Лозана.

— Финиширах първи. — Тонът му беше съвсем обикновен, но очите му я гледаха така настойчиво, че на Сабрина й се стори, че губи почва под краката си.

— Поздравявам ви.

— Благодаря.

Учтивият разговор замря отново, а те продължаваха да стоят съвсем близо един до друг и да се изучават. Накрая Сабрина не издържа изпитателния му поглед.

— Е? — попита тя и кръстоса ръце на гърдите си.

— Е? — повтори той.

Тя прекара нервно пръсти през гъстите си коси.

— Как смятате, ще стане ли представлението добро?

„Господи, какви красиви ръце има!“ — възкликна мислено Бърк, представяйки си как тънките й пръсти разкопчават ризата, а после галят възбуждащо гърдите му.

Плъзна ръце в джобовете на джинсите си и се намръщи. Бе възпитаван на добри обноски според протокола първо от баща си, а после от строгите германски гувернантки и накрая от суровия директор на британската военна академия, която бе посещавал, преди да започне да учи право и банково дело в Оксфорд. Никога досега мислите му не се бяха носили неуправлявани, дори по време на най-скучния разговор. И никога, през всичките тридесет и шест години от неговия живот, тялото му не бе откликвало така буйно само при близостта на жена. Всъщност, когато един мъж е богат, свободен и със сравнително приятен външен вид, жените не бяха никакъв проблем.

Но, по дяволите, той желаеше Сабрина! Бе я пожелал още в онзи първи ослепителен миг, когато погледите им се бяха кръстосали в трапезарията на двореца, и въпреки че цели три дни бе избягвал упорито тази удивително чувствена жена, единственото, което успя да постигне, бе, че копнежът му по нея се усили.

— Представлението не само ще е добро, но вие и вашите не по-малко очарователни сестри ще поставите едно изключително начало на празненствата.

— Много мило от ваша страна. — Мекият й приятен глас го обгърна.

Истината беше, че му ставаше все по-трудно и по-трудно да си припомни за какво разговарят.

— Изключително съм ви благодарен, че се съгласихте да участвате в церемонията по моята коронация.

— По-скоро ние сме благодарни за предоставената ни възможност и очакваме с голямо нетърпение мига, в който ще можем да пеем за вас.

Принцът се развесели при думите й, обаче се постара да не се издаде. Тя го лъжеше. Но толкова мило, че той не можа да се въздържи да не я подразни съвсем мъничко.

— Май не е било точно така.

Сабрина усети, как топла вълна заля страните й и бе благодарна за оскъдното осветление.

— Дори и да съм проявила известно колебание, когато принцеса Шантал поиска да участваме в празненствата, то причината беше, че не смятах нашата музика за подходяща за подобно тържествено събитие. — Опитваше се да говори спокойно, за да прикрие обзелото я объркване, когато бе разбрала, че принцът е научил за първоначалното й нежелание за участие в тържествата.

Естествено, мнозинството беше срещу нея. Ариел и Рейвън, да не говорим за Дикси, бяха подскочили от радост, щом научиха за тази златна възможност. И Сабрина бе заставена да признае с неохота, че са били прави. Щом се разчу за концерта им в Монтакроа, билетите за останалите три месеца от деветмесечното им турне се бяха разпродали мигновено.

Бърк повдигна вежда.

— Може би сте очаквали, че ще предпочета Моцарт? Или Бах?

— Нещо от този род.

— На самата коронация ще има музика от Моцарт. Но семейството ни искаше нещо по-съвременно за празненствата.

В другия край на залата се отвори врата и ги обля ослепителната светлина на лятното слънце. Влезе електротехникът, повикан от Ноел.

— Божичко, нима това не е отговор на нашите молитви? — възкликна Ариел с дрезгавия си южняшки глас, така добре познат на телевизионните зрители. Глас на жена, заинтригувана от появата на някой мъж.

След смъртта на съпруга си Дикси бе започнала да настоява още повече за внуци. Може би, рече си Сабрина, Ариел ще бъде тази, която ще зарадва майка ни.

След като бе припаднала на сцената по време на второ действие на „Частни представления“, Сабрина бе претърпяла спешна операция, оставила я безплодна. Тогава Артър я бе уверил, че за него това е без значение и накрая бяха стигнали до извода, че не желаят да имат деца.

Едва по-късно, когато се избави от властния си съпруг и започна да разсъждава самостоятелно, осъзна, че Артър е бил този, който никога не е искал деца. И както във всичко останало в техния брак, тя се бе съгласила с него в израз на стремежа си да му угоди и на отчаяната нужда да бъде обичана.

Изправена пред факта, че никога няма да стане майка, тя бе изпитала чувство на непоправима загуба. После бе получила мечтаната роля на Маги и беше твърде заета, за да мисли за мъката си. Но нямаше ден, през който да не изпита за момент дълбоко съжаление.

— Може би повредата ще бъде отстранена скоро — рече тя, като си мислеше, че без съмнение електротехникът ще работи с максимална бързина, само и само да впечатли сестра й. Или обратното — ще гледа да проточи нещата, за да остане тук колкото може по-дълго.

Бе виждала и друг път как зрели мъже бяха готови да направят дори челна стойка, само и само да заслужат един поглед от Ариел Дарлинг. Досега, като вярна съпруга, не бе забелязала, че повечето мъже се държат по същия начин и в нейно присъствие — нещо, известно много добре на бившия й съпруг.

— Мисля, че на Бернар му се иска ужасно да впечатли сестра ви — съгласи се Бърк.

— Винаги става така. Ариел е красавицата на семейството — отвърна Сабрина без следа от завист. — Прилича на Дикси.

Явно въобще не осъзнаваше, че е истинската красавица в семейство Дарлинг, помисли принцът. Изведнъж му се прииска балът по случай коронацията да е тази вечер. Така щеше да има възможност да танцува с нея — беше сигурен, че Сабрина Дарлинг е от жените, създадени за прегръдките на мъжа. И за леглото.

Под погледа му кръвта й закипя, сърцето й заби лудо, а коленете й се подкосиха.

— Е, беше ми приятно да поговорим. А сега искам да се поразтъпча, преди да възобновим репетицията. Главният ви готвач е чудесен и ако не внимавам, ще имам проблеми с килограмите.

— Не ми се вярва.

— Ще се поразходя край езерото. Не мога да позволя да ми отеснеят костюмите, които Дикси купи за турнето.

— Идеята ви е прекрасна. — Отдръпна се и я пусна да мине. — Приятна разходка.

Усещаше забития му като свредел поглед в гърба си и макар че се зарече да не се обръща, не успя да се въздържи. Очите им се срещнаха и въпреки ясното небе Сабрина бе готова да се закълне, че чу как отекна гръмотевица. Вдигна предизвикателно брадичка, ядосана на самата себе си.

Бърк кимна, приемайки неизреченото предизвикателство.

Тя се обърна и бързо напусна залата, като затръшна огромната врата зад себе си. Бе изпълнена с досада от собствената си глупост и не забеляза как веднага, щом излезе от театъра, някакъв човек я последва безшумно…

Ариел и Рейвън, които до този момент наблюдаваха невъзмутимо разигралата се сцена, се спогледаха усмихнати.

— Май тук стана много горещо — промърмори Ариел, като си вееше с нотите.

— Сабрина заслужава едно приказно изживяване — намеси се Дикси, която не бе изпуснала нито дума от разговора между доведената й дъщеря и принца. — Особено след цялата мерзост, на която я бе подложил онзи никаквец, бившият й съпруг.

— Би било като в приказките! — възкликна Ариел. Рейвън, единствената прагматична личност в артистичното семейство, изглеждаше обезпокоена.

— Но би могло да бъде и истинско нещастие — предупреди тя. — Сега Сабрина е изключително уязвима. А всички знаем славата на принца по отношение на жените…

Докато вървеше към сцената, Бърк не можеше да не дочуе откъси от разговора им. Целият му живот беше на показ. Досега преувеличенията на пресата относно завоеванията му сред нежния пол не го бяха дразнили. Дори бе отбелязвал със задоволство, че винаги, когато ликът му се появява на корицата на някое клюкарско списание, туризмът — основното препитание на страната му, се увеличаваше. И нерядко се беше оплаквал на шега, че макар да не е лесна работа да съпровождаш най-бляскавите красавици в света, е готов на такава саможертва заради семейството и страната си.

Прииска му се да успокои семейството на Сабрина, че не е измамник, за какъвто навярно го вземаше Рейвън. Но самообладанието му надделя и не се поддаде на порива.

Докато изказваше пред сестрите възхищението си от таланта им, не преставаше да мисли за предизвикателството, което бе зърнал в очите на Сабрина. В погледа й нямаше никакво лукавство. Със същия успех можеше да запрати ръкавица в лицето му и да го извика на дуел. Като опитен фехтовач Бърк никога не бе обръщал гръб на предизвикателствата. И това щеше да бъде, реши той, най-приятният дуел в живота му…