Джоан Рос
Принцът и актрисата (13)

Тринадесета глава

Дванадесет седмици по-късно Сабрина стоеше на сцената на казиното в Лас Вегас и се наслаждаваше на аплодисментите на публиката. Най-сетне бе свършило и последното представление от турнето. Въпреки че не успяха да спечелят три милиона долара, колкото твърдеше правителството, че дължи Сони Дарлинг, непонятно защо в последния момент финансовите инспектори от данъчната служба бяха проявили забележителна сговорчивост. Съгласиха се на сумата, която сестрите бяха успели да спечелят, и приеха, че дългът на баща им е изплатен докрай. Допълнителна изненада за тях бе анулирането на постановлението, според което правителството можеше да конфискува фермата на родителите й в Тенеси.

Когато лъскавата сребриста завеса се затвори за последен път и въодушевената публика започна да се разотива, Сабрина изпита огромна радост и облекчение. Бе изпълнила дълга към баща си и утре можеше да се върне в Ню Йорк, където я очакваше някакъв продуцент с предложение за главната роля в новата му постановка.

Пиесата, наречена „Кралско представление“, бе чудесна съвременна музикална комедия по класическата приказка за Пепеляшка, която със сигурност щеше да събере овациите и на критиката, и на зрителите. В кариерата й бе настъпил повратен момент и тя знаеше, че тази роля щеше да я наложи като истинска актриса, като актриса с широко амплоа. При това дори щеше да пее.

И все пак Сабрина се чувстваше потисната. Опитваше да се залъже, че причината е в изтощителното турне, продължило девет месеца. Но знаеше, че истинската причина бе, че Бърк й липсваше. Ужасно!

Към нея се присъедини Рейвън и двете продължиха да гледат как публиката се разотива.

— Е, всичко свърши — каза сестра й. — Можем да се върнем към предишния си начин на живот.

— Така е — отвърна без въодушевление Сабрина.

— Да — продължи Рейвън, — утре по това време Ариел ще бъде в Холивуд, аз ще съм в Атланта, а мама ще е отново във фермата. — И понеже Сабрина не отговори, сестра й я изгледа изпитателно. — А ти къде отиваш?

— В Ню Йорк. Знаеш, че имам среща с онзи продуцент.

— Мислех, че може би си променила решението си.

— И поради каква причина? Ролята е великолепна.

— Предполагах, че може би ще предпочетеш друга.

Намекът на Рейвън й бе напълно ясен.

— Каквото и да е имало между мен и Бърк, всичко свърши преди три месеца. В случай че не си забелязала, искам да ти кажа, че той въобще не се обади.

— Това не е истина — намеси се в разговора майка им. Сабрина притвори очи в няма молба за търпение, когато Дикси и Ариел се присъединиха към тях. — Какво ще кажеш за цветята, които получаваше преди всяко представление?

— Ти, Рейвън и Ариел също получавахте цветя.

— Така е, но твоите кошници винаги бяха по-големи — отбеляза Ариел, от чийто поглед не убягваха такива подробности.

— А какво ще кажеш за колекцията на Сони? — попита Дикси.

Старинните оръжия от Запада бяха започнали да пристигат във фермата една седмица, след като семейство Дарлинг бе напуснало Монтакроа. Вчера икономът на имението се бе обадил на Дикси и я бе уведомил, че е пристигнал и уинчестърът — последният от колекцията.

— Това няма значение — възрази Сабрина. — Когато се обади в Монтакроа и попита Бърк дали стои зад покупките, той ти отговори, че ги е изкупил, тъй като цени семейната традиция.

— И какво лошо има в това?

— Нищо. — Сабрина сви голите си рамене. — Но то доказва още веднъж, че е невъзможно да сме заедно именно поради традициите на неговото семейство.

— Но защо, ако смея да попитам? — намеси се отново Ариел. — Държиш се точно толкова тъпо, колкото и Кети Стюарт, когато ме остави да й отмъкна съпруга. И то само защото произхождаше от семейство на изполичари и не смяташе, че е достатъчно добра, за да бъде съпруга на сенатора от Джорджия.

— Чуй ме добре — изрече бавно Сабрина, като че ли говореше на някой, който не разбира езика й. — „Южни нощи“ е мелодрама. А не истинска случка от живота.

— Всъщност — разсъди замислено Дикси — напоследък реалният ни живот като че ли бе доста по-объркан, отколкото в която и да е телевизионна драма. — Тя потупа Сабрина по ръката. — За всички беше очевидно, скъпа, че ти и Бърк се обичате.

— И тогава, питам аз — продължи Рейвън, — щом той обича нея и тя обича него, какъв е проблемът?

— А какво ще кажете за „дребната“ подробност, че не мога да му дам наследник?

Бе разкрила на семейството си истината още в деня, в който напуснаха Монтакроа. Макар те да бяха откликнали със съчувствие към нея и яд към Артър Лонгстрийт, никоя от тях не бе успяла да я убеди, че този факт не е непреодолима пречка.

— Но ти сама каза, че за Бърк това е без значение — напомни й Ариел.

— Така е, но той го изрече под романтиката на лунната светлина.

— Доколкото успях да опозная принца, съмнявам се да е промълвил през живота си дори една дума, в която да не е убеден — възрази Рейвън.

— Не желая да говорим повече за Бърк — отсече Сабрина. — И, ако не възразявате, бих искала да остана за малко сама.

— Разбира се — съгласи се Дикси, като че ли твърде бързо. — Ще бъдем горе, в апартамента. Хайде, момичета. Ще ми помогнете да стегна багажа си.

Останала най-сетне сама, Сабрина се върна на сцената и се загледа в празната зала, припомняйки си опияняващия звук на аплодисментите.

Тук бе нейното място, напомни си твърдо тя. На сцената. А не затворена в някоя позлатена кула.

— Избрала си не тази приказка, която трябва, Сабрина — изрече тя високо и гласът й отекна в празната зала.

Въздъхна уморено и понечи да си тръгне, когато изведнъж покритите с червено кадифе врати в дъното на театъра се разтвориха широко.

— Не е вярно!

Не можеше да реши дали да се смее, или да плаче, когато Бърк препусна по пътеката между редиците, яхнал същия черен жребец, с който бе в деня, когато се бяха любили в хижата на горския.

— Добър вечер, милейди — поздрави той, след като спря коня точно пред сцената.

Прекрасният му, до болка познат плътен глас разби и последните й съмнения, че това е халюцинация, родена от отчаянието и самотата.

— Май си луд за връзване — отвърна Сабрина, а в сърцето й, което биеше извън всякакъв контрол, запърха надежда.

— Да, защото съм луд по теб — съгласи се непринудено той. Разпери ръце, за да може тя да го огледа по-добре. — Какво ще кажеш? Отговарям ли на представата ти за Прекрасния принц?

О, да! Всъщност надминаваше всичките й романтични мечти.

— Би трябвало конят да е бял.

— Не може толкова талантлива изпълнителка като теб да не е чувала, че художествената измислица е допустима в литературата — възрази принцът. Говореше кротко, но щом обгърна с поглед Сабрина, облечена в червена рокля без презрамки, която прилягаше по тялото й плътно като любовна милувка, в очите му припламна огън. — Освен това се наложи да оставя повечето от доспехите вкъщи. — Постави ръка на блестящия нагръдник. — Във времената на Кръглата маса мъжете са били доста по-дребни. А през шлема не можех да виждам.

— Много си елегантен — увери го тя.

— Точно това се надявах да чуя. Ти, разбира се, си прекрасна както винаги.

Чувствата, които ги изпълваха един към друг, бяха толкова силни, че въздухът сякаш бе изпълнен с електричество. И въпреки че й се искаше да се хвърли в прегръдките му, да покрие с целувки усмихнатото му красиво лице, Сабрина си припомни, че нищо не се е променило.

— Какво правиш тук, Бърк? — попита тихо.

— Може би съживявам една мечта?

— Недей, питам те сериозно.

Той се почуди защо ли е решил, че всичко ще мине лесно. Преглътна напиращото на устните му проклятие, бръкна в кожената чанта, прикрепена към седлото, и извади дълъг къс хартия, навит на руло.

— Първо, исках да ти покажа това.

Сабрина се наведе и погледна.

— Планове ли са?

— За новия театър, който ще бъде изграден край бреговете на езерото Лозана — осведоми я Бърк. — Всъщност трябваше да пристигна по-рано, но изчаках архитектите, тъй като исках да имам плановете преди края на турнето ти. Между другото, приеми поздравленията ми за приключването на дълга на баща ти.

— Не ни достигнаха петстотин хиляди долара — призна тя. — Но поради някаква причина… — Гласът й затихна. Изведнъж бе проумяла истината. — Ако ти си платил тези пари…

— Не бих направил никога подобно нещо, без да поискам преди това разрешението ти — прекъсна я той.

Но едно вътрешно чувство, изострено докрай по време на нейния брак, й подсказваше, че Бърк не е напълно искрен.

— Все пак си направил нещо.

— Е, добре. Стана така, че вашето правителство прояви силно желание да сключи банков договор с Монтакроа. Когато обясних, че би ми било неудобно да сложа подписа си под съглашение с правителство, което като че ли е неспособно на компромис със собствените си граждани, данъчната служба стигна до закъснелия, но мъдър извод, че конфискацията на бащиното ти имение би било погрешно и излишно строго наказание.

Същото им бе казал и новият счетоводител на Дикси още в самото начало. За съжаление данъчните власти бяха останали непреклонни, а счетоводителят, макар и да бе партньор в компания от национална величина, нямаше влиянието на Бърк.

— Допуснал си да смесиш личната работа с държавната? И то заради мен?

— Заради семейството ти — поправи я той. — Доста се привързах към твоите сестри и майка ти.

— Благодаря.

— Удоволствието беше мое.

Наистина се бе наслаждавал, когато служителите от Държавния департамент скастриха доста сериозно лицата, причинили толкова ненужни мъки на семейство Дарлинг.

— Още не си погледнала плановете — припомни й.

Тя прегледа набързо чертежите. Сградата бе проектирана за малки представления, които придаваха особената специфичност, присъща на бродуейските театри.

— Изглежда много хубав.

— Надявах се да го чуя. Разбира се, можеш да направиш всякакви промени, които според теб са уместни. Виж името.

Очите й се разшириха.

— Нарекъл си целия театър на мое име?

— Разбира се. Смятам го за много подходящо. Предполагам, че ще играеш пред своите поданици, нали?

— Бърк, този въпрос е приключен!

— Всъщност си помислих — прекъсна я ловко той, за да не й даде възможност да откаже, — че може би ще пожелаеш откриването на театъра да стане с новата ти пиеса.

— Новата ми пиеса? — Сабрина потупа с плановете по ръката си. — Да не би да искаш да кажеш, че зад срещата, която ми предстои утре, стоиш ти?!

Бърк осъзна, че новината съвсем не й харесва.

— Да. Да не би да има някакъв проблем?

— Дали има проблем?! — избухна тя. — А какво ще кажеш за незначителния факт, задето бях останала с впечатлението, че ролята ми е предложена заради таланта ми като актриса?

А не защото бе спала с принц, добави вбесено тя наум.

След като бе допуснала веднъж един мъж да манипулира живота й, Сабрина не бе готова да позволи същото на Бърк, въпреки цялата й обич към него.

— Пиесата е написана за теб — отговори той. — И то още преди да се срещнем.

— Тогава откъде знаеш за нея?

— В деня, в който напуснахте Монтакроа, продуцентът се обади в двореца, като се надяваше, че ще може да говори с теб. Аз поех разговора и му обясних, че самолетът ви вече е излетял. Тогава поприказвахме за теб и за неговото предложение. Накрая се споразумяхме пиесата да бъде поставена в Монтакроа. — Протегна ръце към нея. — Сабрина, повярвай ми, че това беше единствената ми намеса по този въпрос. Ако не желаеш премиерата да е в моята страна, ще приема решението ти.

— Всеки актьор мечтае да бъде сред силните в двореца… — прошепна тя старата театрална поговорка.

— Означава ли това, че приемаш?

— Не зная… — Разкъсваше се вътрешно. Сърцето й крещеше: „Да, да!“, ала разумът продължаваше да напомня, че нищо не се е променило.

— Може би това ще ти помогне да решиш.

Бърк отново бръкна в кожената чанта и извади нов документ.

Парчето пергамент бе навито на руло и вързано с тясна червена панделка. Очите й пробягаха по редовете, после го погледна предпазливо, но изпълнена с надежда.

— Законодателното тяло промени хартата на Монтакроа — отговори той на незададения й въпрос. — Наследяването на трона по мъжка линия остава. Но е добавена нова клауза.

— Която позволява да бъде осиновен наследник… — прошепна Сабрина. Едва изрече думите заради буцата, заседнала в гърлото й.

— Точно така.

Бърк не можеше повече да търпи да бъде толкова близо до нея и да не я докосне. Слезе от коня и скочи на сцената с грация, която й напомни за Дъглас Феърбанкс. Липсваше му само сабята, за да бъде пълен образът.

— Скъпа, биологията няма почти нищо общо с майчинството и бащинството — настоя тихо и сериозно той и я прегърна със силните си ръце. Дланите му галеха напрегнатото й тяло и я караха да се отпусне. — Ще обичаме нашите деца и само това има значение. — Целуна я по косата, после по слепоочието. — Така, както се обичаме ние.

И тъй като бе минала цяла вечност, откакто не я бе докосвал и целувал, Бърк потърси с устни нейните.

Сабрина почувства, че се разтапя. Както и парчето лед, в което се бе превърнало сърцето й преди три месеца.

— Изглежда си помислил за всичко — изрече тя, останала без дъх, когато прекрасната целувка свърши.

— Господи, надявам се да е така! О, има още нещо. Той я пусна с неохота и бръкна в джоба на панталона си.

— Знаеш ли — каза Сабрина, почувствала невероятна радост, каквато не бе изпитвала от месеци, — започваш да ми приличаш повече на Дядо Коледа, отколкото на Прекрасния принц.

Но усмивката й замръзна и гърлото й пресъхна, когато Бърк й подаде малка черна кадифена кутийка. Отвори я, не можа да се въздържи и ахна, като видя ослепителния пръстен, който лежеше върху възглавничка от сатен в кралскосиньо — блестяща сива перла бе заобиколена от искрящи като звездици диаманти, обгърнати от платина.

— О, Бърк!

— Направен е от камъни, взети от короната.

Тя го погледна слисана.

— От твоята корона?

Той сви рамене.

— Замених ги с изкуствени. Никой няма да съжалява за тях. А и, според мен, короната е отживял символ. Нямам никакво намерение да я нося.

Сабрина си спомни желанието му да направи Монтакроа модерна държава и разбра, че постъпката му не е необяснима. Но все пак — да свали скъпоценни камъни от кралския символ на семейството! За нея този факт бе израз на голямо доверие. И обич.

— Не успях да намеря подходящ пръстен — обясни Бърк. — Затова реших да поръчам един, който да е изработен специално за теб и да ми напомня как изглеждат очите ти след като сме се любили. — Извади красивото бижу от кутийката. — Обичам те, Сабрина. Повече от самия живот. И ще обичам нашите осиновени деца така, както моите родители винаги са обичали сестрите ми и мен. Така, както твоите родители са обичали теб. — От погледа му струеше топлина, ала за свое удивление Сабрина видя в тъмните дълбочини на очите му нещо, което й приличаше на страх. — Моля те, любима, не ми отказвай отново. Защото не зная дали самолюбието ми ще може да понесе още един удар.

Бърк Жиродо дьо Монтакроа отговаряше напълно на мечтите на Сабрина. Дори бе по-добър от Прекрасния принц. Много, много по-добър. Защото бе от плът и кръв и, което бе най-важното — имаше добро, великодушно и любещо сърце.

— Обичам те, Бърк! — Протегна трепереща ръка към него и това бе безмълвният й отговор.

Когато той сложи пръстена, очите й се напълниха със сълзи на щастие. Бърк я целуна отново и, преди Сабрина да разбере какво става, я вдигна на ръце и тя се озова седнала пред него върху лъскавия черен жребец.

— Искам да те попитам още нещо — прошепна той в ухото й, докато яздеха в нощта под светлината на бляскавите реклами.

— И какво е то?

Не съществуваше нещо, което тя да не бе готова да направи за мъжа, накарал я да повярва, че приказките могат да се превърнат в действителност, и имат щастлив край.

— Дали ще можем да убедим сестрите ти да пеят на сватбата ни?

Сабрина се разсмя, щастлива, както никога досега.

— Бих искала да видя как ще успееш да ги спреш!