Джоан Рос
Принцът и актрисата (7)

Седма глава

На следващата сутрин Бърк стоеше в сутерена на полицейския участък на Монтакроа, загледан навъсено към безжизненото тяло, което едва снощи изпълваше с живот привлекателна млада жена.

— Да, познавам я — изрече тихо. — Работеше в казиното. Беше сервитьорка в частния салон.

— Директорът на казиното твърди, че никога не я е виждал — осведоми го Кейн.

Бърк го погледна изненадано.

— Не може да бъде! Та нали точно тази жена донесе миналата нощ шампанско за Сабрина и мен! Твърдеше, че било от Доминик, за да отбележим успеха на Сабрина на рулетката.

— Към колко часа стана това? — попита Кейн.

— След полунощ — отвърна Бърк, без да се замисля.

— Би било малко трудно — намеси се Дру. — Доминик се прибра рано. Към единадесет и половина вече бе напуснала казиното.

— Невъзможно! — възкликна принцът.

— Сега проверяваме версията й — рече Кейн. — Очевидно майка й се е разболяла. Телефонният оператор регистрирал повикването в единадесет и двадесет.

— Майка й е зле със сърцето — спомни си Бърк.

— Доминик е била при нея цяла нощ — добави Дру.

— Тогава не е могла да изпрати шампанското — заключи принцът.

— Така е, освен ако не е дала нареждането си от реанимацията — потвърди Кейн. — Пихте ли от шампанското?

Бърк си спомни как бе оставил недокоснатите чаши на подноса на някаква минаваща наблизо сервитьорка.

— Не. Сабрина беше уморена и поиска да си тръгваме.

— Имали сте късмет — промърмори Дру.

— И то голям — съгласи се Кейн.

— Предполагам, че е невъзможно да се открият чашите — попита принцът.

Ами ако в едната от тях или и в двете е било поставено нещо, каза си той. Мисълта, че Сабрина е можела да пострада, бе непоносима за него.

— Затворихме казиното и ще огледаме всичко — уведоми го Кейн. — Макар че не храня никаква надежда.

Въпреки че гледката бе потресаваща за него, Бърк спря очи още веднъж на почти черните петна на врата на младата жена. После дръпна черното покривало и зави мъртвешки бледото лице.

— Предполагам, че не сте намерили никакви документи у нея.

— Не.

— Искам да бъда информиран незабавно, ако научите нещо за самоличността й. — Принцът въздъхна тежко, взе си довиждане с Кейн и излезе от помещението.

Когато Бърк напусна полицията, един черен седан, взет под наем, потегли бавно. Шофьорът в него забеляза телохранителя, който крачеше край Бърк, а също така и мъжете, седящи в двете коли, паркирани пред полицейския участък.

Ръцете му стиснаха толкова здраво волана, че кокалчетата на пръстите побеляха. По изражението на лицето му можеше да се предположи, че би желал сега между тях да е вратът на принца.

Неуспехът от миналата нощ бе предизвикал основателни оплаквания от работодателите му. Не биваше да разчита друг да свърши неговата работа. Беше професионалист и като такъв му се плащаше, и то добре. Щеше да го направи. И то скоро.

 

 

Сабрина не можеше да разбере Бърк. Нямаше никаква следа от приятния изтънчен принц, на чиято компания се бе радвала в казиното, нито от изпълнения с желание мъж, с когото едва не се бе любила в лимузината. И въпреки че се държеше с нея подчертано учтиво, през следващите три дни той бе странно хладен. И изненадващо сприхав.

Това не означаваше, че не е превъзходен домакин. Всеки следобед след квалификациите Бърк извеждаше Сабрина и семейството й на разходка Така тя вече бе видяла кралските лозя, кралското пристанище за яхти, кралският ски курорт и даже кралското стадо млечни крави. Но той не намери време да остане насаме с нея дори за секунда.

Следобеда преди състезанието Сабрина стигна до извода, че очевидно се е отказал от желанието си да я люби. И тъй като беше джентълмен, не искаше да й каже направо, че вече не го привлича.

Тя знаеше от самото начало, че принцът ще съжалява за флирта си с една простосмъртна. Но не бе очаквала промяната да настъпи толкова скоро. Нито че така силно ще я заболи.

Макар в първите дни да се бе уверявала, че не желае да има нищо общо с принца плейбой, в течение на седмицата, прекарана в Монтакроа, Сабрина бе променила мнението си. А сега трябваше да промени и неговото.

Като заяви, че е уморена и има главоболие, тя помоли да бъде извинена и не отиде на поредната следобедна разходка. В момента, в който лимузината напусна двореца с Дикси, сестрите й, Шантал, Кейн и Бърк, Сабрина хвърли пеньоара, остана по роклята на цветя, която бе облякла отдолу, и напусна апартамента.

Двадесет минути по-късно се намираше в един скъп бутик в сърцето на алпийското градче, и се обръщаше ту наляво, ту надясно, застанала пред тройното огледало.

— Доста е шик, нали? — попита изключително изтънчената продавачка, застанала зад нея в очакване на одобрението й.

— Много е тъмна.

Докато гледаше отражението си, Сабрина се чудеше дали е постъпила правилно, като се бе оставила в ръцете на тази жена. Напомни си обаче, че бутикът й бе препоръчан горещо от самата Шантал.

— Тъмното отива идеално на русата ви коса — изтъкна Франсоаз.

Това беше истина. Но все пак не можеше да се отърси от чувството, че се е облякла като за погребение.

— Може би ще е добре да се освежи с нещо — разсъди тя на глас и погледна към един копринен шал в червено и златисто под стъклото на близкия щанд.

— О, не, госпожице — възрази продавачката, очевидно разтревожена. — Тази дреха е като завършена скулптура. Нима бихте сложили шал на Айфеловата кула? Или на Сфинкса?

— А верижка? — опита отново Сабрина. Може би онази, от злато и перли, която висеше във витрината.

Франсоаз поклати глава в очевидно неодобрение.

— Магията на този тоалет е в неговата семплост. Той привлича мъжете, като ги кара да опитват да си представят как изглежда жената под него.

Разкроената рокля покриваше Сабрина изцяло — от лицето до глезените и китките. Оставаше да се надява, че Бърк има добре развито въображение.

— Не зная… — поколеба се тя, спомнила си мъжкото възхищение, засияло в очите на принца, когато я бе видял в късата златиста рокля.

— Вие поискахте мнението ми — отбеляза Франсоаз, явно подразнена. — Ако предпочитате нещо друго…

— Не. — Сабрина си напомни, че е дошла тук, за да си купи подходяща рокля за бала след коронацията — нещо, в което да изглежда изтънчена, както жените, с които Бърк контактуваше. Затова въздъхна и рече: — Ще я взема.

Надяваше се само реакцията на принца да оправдае безумната цена на дрехата.

— Е — каза сама на себе си, когато след малко седна в едно кафене и опита пастата с шоколадово-ягодов крем, — поне имам готов гардероб, в случай че играя ролята на вдовица.

Остана замислена, без да забелязва, че слънцето е започнало да се спуска към хоризонта. Когато двадесет минути по-късно плати сметката и стана, видя, че по улицата се задават около тридесетина души, които крещяха високо антироялистки лозунги. Начело вървеше мъж с черна качулка като на палач и чучело в ръцете. Табелката на врата на куклата съобщаваше, че това е принц Бърк.

Бърк бе споменал нещо за малка група дисиденти и бе предупредил Сабрина и семейството й да не напускат пределите на двореца без мъж, но все пак срещата с протестиращите я изненада.

Бе видяла при всички обиколки из Монтакроа как поданиците посрещаха с уважение и искрена привързаност своя принц. Бе забелязала също, че Бърк се отнасяше към тях с не по-малко уважение. Именно затова се вбеси, когато един по-гласовит мъж извика, че принцът е самодоволен диктатор.

— Не е вярно! — изкрещя и тръгна през шумната група.

Някой я бутна и Сабрина едва не падна. Гневът й се усили и тя продължи да върви.

— Дори и да сте прави, което не е така, това не е начин да изразявате недоволството си — извика на мъжа със скритото лице, който изглежда беше водачът на групата.

Той отвърна с язвителен смях. После поднесе една факла към напоеното с газ чучело. При вида на обхванатата от пламъци кукла, огненият темперамент на Сабрина избухна.

— Какво си мислиш, че вършиш? — Тя замахна към мъжа. — Само страхливците крият лицата си!

Думите й взривиха групата. Всички се втурнаха към нея, намерили къде да насочат гнева си. Жените я блъскаха, а мъжете крещяха с изкривени от омраза лица. Един от протестиращите замахна с тежкия плакат, който носеше, и го стовари върху рамото й. Сабрина изгуби равновесие.

Падна на колене върху калдъръма, изложена на опасността да бъде стъпкана от тълпата. Изпита невероятно облекчение, когато две яки ръце я вдигнаха и изнесоха встрани от скупчилите се хора.

— Бла-благодаря — заекна тя. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте… — Замлъкна, познала спасителя си. — Това сте вие!

Дру оглеждаше разтревожен изцапаното й лице, разбърканата коса и нараненото рамо.

— Добре ли сте?

— Да. Благодаря ви.

— Не би трябвало да се разхождате тук сама. На принц Бърк няма да му хареса, че сте излезли без придружител.

Сабрина се зачуди как може един служител на двореца да си позволи такова дръзко държание. Но все още бе потресена от случилото се и нямаше сили да обърне внимание на странното поведение на шофьора.

Истината беше, че тя се бе подразнила от настояването на принца никоя от жените да не напуска двореца без придружител, възприето от нея като височайша заповед. Беше се почувствала като под домашен арест.

Мисълта да излезе, съпроводена от бодигард, докато претърсва градчето за някоя рокля, която да заслепи принца, й беше непоносима. И затова прибягна до малката си хитрост. Но трябваше да признае, че спасителят й имаше право в едно — Бърк нямаше да бъде никак доволен, когато разбереше какво е направила.

— Възможно ли е другите да не научат за този дребен инцидент? — попита Сабрина, като трепкаше невинно с мигли.

Гигантът поклати глава.

— Съжалявам. — Бръкна в джоба си и извади едно жълто пакетче. — Какво ще кажете за малко фъстъци с шоколадова глазура? Любимите на принцеса Шантал.

Тя прие, като се питаше откъде един шофьор знае толкова добре предпочитанията на принцесата.

Този въпрос обаче бе забравен, щом се върнаха в двореца и Сабрина започна да се приготвя за сблъсъка с Бърк. Изобщо не подозираше, че принцът е научил отдавна за бягството й, и макар подразнен, бе приел с разбиране причините за неподчинението й.

Сабрина Дарлинг не бе жена, свикнала да изпълнява заповеди или готова да промени поведението си в угода на някой мъж. Пък бил той и принц. Бърк бе свикнал жените да му се умилкват, най-вече заради това, което е, а не заради титлата му. Затова малкото непокорство на Сабрина възбуди още повече интереса му към нея.

Забавлението, с което бе посрещнал случката, изчезна в мига, в който му съобщиха, че е станал сблъсък между нея и някакви демонстранти. А щом научи, че е пострадала, ядът му се превърна в безпокойство.

— Защо не беше с нея? — попита той Дру.

— Щях да изглеждам подозрително в онзи префърцунен бутик — обясни спокойно телохранителят. — Освен това я наглеждах през цялото време, докато беше в града. И всичко щеше да е наред, ако не се беше натикала сред онези кресльовци, за да защити честта ви.

— Какво? — възкликна принцът. — Изложила се е на опасност заради мен?

— Приличаше ми на мама Мецана, хвърлила се да защитава малкото мече.

— О, стига, Бърк — обърна се кротко Кейн към него. — Като изключим няколкото ожулвания и натъртвания, Сабрина е съвсем добре. Не мислиш ли, че преувеличаваш значението на случилото се?

Бърк се обърна към зет си.

— А ти как щеше да се чувстваш, ако бе пострадала Шантал?

— Щях да изпитвам желание да убия копелето, вдигнало ръка срещу нея — отговори Кейн, без да се замисля, и съзря същата готовност в очите на принца. — Значи, такава била работата.

— Да.

Кейн въздъхна дълбоко.

— А тя? Какво изпитва към теб?

— Не знам — призна Бърк с очевидна неохота. Той беше човек, свикнал всичко да бъде под негов контрол. За съжаление през последните дни му се струваше, че губи власт над най-интимната част от живота си.

— Ще обсъдим всичко след коронацията.

— Приеми един съвет от човек, който вече е минал по този път — предложи Кейн. — Трябва поне да й разкриеш чувствата си.

„Как да го направя, след като самият аз не съм съвсем наясно със себе си?“ — почуди се Бърк.

— Точно сега възнамерявам да се уверя, че Сабрина е добре — отсече той, с което показа, че темата е изчерпана.

— Все едно че съм се върнал две години назад и гледам в огледало — измърмори Кейн, след като принцът излезе от библиотеката.

 

 

— О! Ваше Височество! — Моник направи дълбок реверанс, щом отвори вратата при настойчивото почукване на Бърк. — Опасявам се, че госпожицата не приема посетители.

— Мен ще приеме. — Принцът влезе в апартамента и пое направо към спалнята на Сабрина.

За човек, който не приемаше посетители, стаята й бе доста пълна. Тя лежеше на леглото, облечена с къса рокля на цветя, в която приличаше на цветна градина. Бе заобиколена от майка си и сестрите си. От едната страна на леглото бе застанала Шантал, от другата — Ноел.

— Защо, по дяволите, го направи?! — изрева Бърк и разговорът секна.

— Не биваше да идваш, Бърк — запротестира Шантал. — Сабрина е имала нелеко изживяване и се нуждае от почивка.

— Ценя високо твоята загриженост, сестричке, но трябва да си кажем някои неща с нея. — Скръсти ръце на гърдите си и погледна Сабрина, която събра всичките си сили, за да издържи на погледа му. — Искам да говоря с теб.

Като отлична актриса не й беше особено трудно да се престори на безразлична, въпреки че сърцето й биеше неудържимо.

— Слушам те.

— Насаме.

— Бърк, държанието ти е ужасно! — смъмри го Ноел.

— Госпожо Дарлинг — обърна се той към Дикси, — извинявам се за грубото си поведение, но искам да разговарям с дъщеря ви. По личен въпрос.

Дикси засия.

— Разбира се, Ваше Височество. Хайде, момичета — подкани тя дъщерите си, — трябва да обсъдим още веднъж изпълненията.

— Да, мамо — съгласи се Рейвън и се закани с пръст на Сабрина, докато излизаше с Дикси, Ариел и Ноел.

Шантал остана още малко.

— Бъди мил, Бърк — каза тихо тя. — Денят беше тежък за нея.

Сабрина бе очаквала гнева на Бърк, но не беше предполагала, че ще види и искрена загриженост в очите му.

— Как си? — попита той с нисък плътен глас, който отекна в нея. — Честно.

— Чувствам се прекрасно. — Погледна го с усмивка, за която се надяваше, че потвърждава думите й. — Честно.

Без да чака покана, Бърк надигна балдахина и седна на леглото.

— Казаха ми, че си пострадала. — Видя натъртеното й рамо и усети как гневът му се разпалва отново.

— Разминах се само с няколко синини и охлузвания.

— Разбрах, че си паднала.

Той си представи, че е можело да бъде стъпкана, ако Дру не е бил там, и при тази мисъл кръвта му застина.

— Да, и си ожулих коленете. Това е всичко. Падала съм и по-лошо като дете.

Бърк взе една туба с мехлем от масичката край леглото и изстиска на пръста си порядъчно количество от него.

— Ще ми се да съм те познавал тогава. — Размаза мехлема първо на лявото й коляно, после на дясното.

— Нямаше дори да ме погледнеш — засмя се Сабрина. — Бях прекалено слаба и висока. Другите деца ми викаха Върлината.

— Може, обаче сега изглеждаш чудесно. — Подхвана крака й с едната си ръка и палецът му загали възбуждащо свивката на коляното й. С другата ръка си играеше със златистите вълни на косата й, които се спускаха свободно по раменете.

— Имаш най-прекрасната коса — прошепна той, поднесе един кичур към лицето си и вдъхна аромата му. — Когато я държа, имам чувството, че нося в ръцете си слънчева светлина.

Ако Сабрина се бе изплашила, озовавайки се сред крещящата тълпа, сега бе направо ужасена от начина, по който Бърк я караше да копнее за невъзможното само с един поглед, само с едно докосване.

Романтичните й мечти, така старателно потискани, се възвърнаха, разцъфнали и омайни като ухаещ люляк след дълга люта зима.

Това трябваше да спре, и то веднага! Преди да е забравила къде се намират! Ако сладкото изтезание продължеше още само миг, нямаше да се въздържи и щеше да го привлече към себе си на леглото. Знаеше, че майка й и сестрите й са в съседната стая, затова се опита да разкъса чувствената пелена, която постепенно ги обвиваше.

— Бърк! — Името му прозвуча като тихо възклицание, щом пръстът му погали устните й. — Моля те…

Той не обърна внимание на молбата й, погълнат изцяло от устните й.

— Мислех за теб, Сабрина Дарлинг — прошепна Бърк. — Денонощно.

Тя реши благоразумно да премълчи, че не само той е мислил за нея.

— Не допусках, че съм твой тип.

— Нито пък аз. — Бърк се засмя. — И щях да направя грешка.

Зарови ръце в косите й, сведе глава и я целуна така нежно, че Сабрина едва не заплака.

Толкова бе сладка! Щом езикът му се плъзна през разтворените й устни, той усети мълчаливото й съгласие и в него се надигна чувство, по-силно от всичко, което бе изпитвал досега. Другите жени бяха предизвиквали у него желание и болезнено усещане. Но към никоя не бе изпитвал подобна емоционална и духовна необходимост. Сабрина бе различна от всички жени, които познаваше. Бърк знаеше, че дори да преобърнеше света, никога няма да намери друга като нея. И тъкмо затова се отказа да свали разцъфналата рокля от гъвкавото й тяло и да се потопи в очакващата го приятна топлина.

Все още не беше сигурен какво чувства към нея. Знаеше обаче, че каквото и да стане между тях, тя заслужава много повече от едно бързо обладаване.

След нощта в казиното се бе опитвал да бъде сдържан, за да даде време и на двамата да се ориентират в неясните си чувства. А мисълта за вкуса на сладките устни на Сабрина Дарлинг го влудяваше постоянно.

Прекъсна целувката, която разпалваше огън и в двамата, и обви с длани пламналото й лице. Дишаше неравномерно, Сабрина също.

— Трябва да си починеш.

Но тя не желаеше да разкъса копринените нишки на удоволствието и плъзна длани по гърба му, като се наслаждаваше на допира до мускулестото му тяло.

— Казах ти, че се чувствам прекрасно.

— О, ти си много повече от прекрасна, Сабрина Дарлинг.

Като продължаваше да я гледа право в очите, Бърк докосна леко върха на едната й гърда и почувства задоволство, когато зърното се втвърди под допира му.

По тялото й се разля желание. Сабрина си представи как той поставя глава между издигащите й се гърди и устните му галят горящата й плът, как поема изтръпналото й зърно между силните си блестящи зъби…

Трепереше от допира му. Бърк наблюдаваше безбройните чувства, които се изписваха на лицето й — всяко по-еротично от предишното, и знаеше, че никога не е желал така безмерно друга жена.

Откъсна се от нея с явно усилие на волята и стана. Завладяна все още от чувственото си видение, Сабрина го погледна с недоумение.

— Изглежда придобивам лошия навик да избирам възможно най-неподходящото време и място, за да те любя. Почини си добре, скъпа моя. Утре, след като спечеля състезанието, ще отпразнуваме победата ми както подобава.

— Ужасно си самонадеян — оплака се тя, макар да признаваше тайно, че при всекиго другиго подобно самохвалство би изглеждало като високомерие. Но не и при Бърк.

— Не се съмнявам, че ще спечеля, що се отнася до състезанието. — Взе ръката й и я поднесе към устните си. — А за празненството се надявам.

И си тръгна, оставяйки Сабрина изпълнена с желание…