Джоан Рос
Принцът и актрисата (12)

Дванадесета глава

Докато похитителят влачеше Сабрина през градината, роклята й се закачи в една от розите на Джесика и тя спря изведнъж.

— Престани да се запъваш — изсъска мъжът и я дръпна толкова силно за ръката, че едва не я изкълчи. — Трябва да се махнем оттук, преди да са открили липсата ти.

— По дяволите, изобщо не се запъвам! — Сабрина подръпна черния креп. — Глупавата ми пола се закачи за бодлите.

Похитителят изруга, наведе се и дръпна злобно, разкъсвайки плата до коленете й.

— Виж какво направи! — извика тя и се извърна към него, забравила за заплашително извадения му пистолет. — Знаеш ли колко струва тази рокля?! Длъжен си да ми я платиш!

— Готово! — Останал нетрогнат от женската й ярост, мъжът дръпна полата и тя се разцепи чак до талията й.

— Е, добре, изпроси си го!

Вбесена от грубото му отношение и от факта, че вече не може да върне противната рокля и да си получи парите, Сабрина го блъсна назад. Това го свари неподготвен и той изгуби равновесие. Политна и падна в огромния розов храст зад него. Острите бодли на отрупаното с аленочервени цветове растение се впиха в голите му ръце и лице и мъжът изруга невъздържано. Пистолетът му отхвръкна в зеления листак. Докато той се мъчеше да се изправи, Сабрина забеляза недалеч от него една грапа, забравена от някой разсеян градинар. В същия момент я забеляза и похитителят и се хвърли към нея, но Сабрина се оказа по-бърза. Грабна дръжката и вдигна заплашително инструмента над главата му. Острите зъбци проблеснаха на лунната светлина.

— Само посмей да мръднеш — предупреди го тя, — и драскотините по лицето ти ще станат много по-дълбоки. Виждам, че е ръждясала, и се надявам да си подновил имунизацията си против тетанус.

Отговорът, който последва, бе порой от пикантни ругатни и неласкави думи по адрес на майката на Сабрина.

— Тц, тц — промърмори тя, като същевременно мислеше трескаво как все пак да се избави от положението, в което се намираше. — За аристократ, за какъвто претендираш, обноските ти определено не са на нужната висота. Мама винаги ми е казвала, че ругатните издават липсата на богат речник.

Думите й предизвикаха нов изблик от проклятия, сред които имаше и недвусмислени закани. На Сабрина й се искаше да разбере къде ли е паднал пистолетът — не знаеше колко време още можеше да задържи похитителя си само с ръждивата грапа.

Докато оглеждаше влажната земя и търсеше оръжието, погледът й спря на парчето плат, което се бе съдрало от подгъва на роклята.

— Ето, вземи. — Подаде му черната ивица материя. — Вържи краката си.

— Какво?

— Казах да вържеш краката си.

— Сигурно се шегуваш!

— В случай че не си забелязал, съвсем не ми е до шегички. Вържи глезените си с парчето плат. После аз ще се погрижа за китките ти.

— Съжалявам, скъпа — изръмжа мъжът. — Много си сладка, котенце, но не играя на такива игрички.

Злобният му тон и мръсните намеци само увеличиха яда на Сабрина, че нощта, която трябваше да бъде най-романтичната в живота й, се бе превърнала в кошмар. В края на краищата, колко пъти се случва на една обикновена жена да присъства на кралски бал? Сега бе единственият й шанс! А този мерзавец искаше да й го отнеме!

— Казах да вържеш глезените си! — извика тя и замахна с грапата.

Мъжът се сви и едва успя да избегне удара.

— По дяволите! Е, добре де, добре! — каза примирено той и върза краката си с черния креп.

— Това вече е друго. А сега легни по корем и сложи ръце на гърба си.

За нейно удивление похитителят я послуша. Тогава тя клекна внимателно край него, хвана двата края на ивицата плат и ги омота около китките му така, че краката се вдигнаха нагоре към гърба му.

Току-що бе свършила, когато иззад ъгъла се появи Бърк, придружен от Кейн и изненадващо голям брой въоръжени мъже.

— Е, това май е леката кавалерия — каза Сабрина и се усмихна. — Съвсем навреме.

— Питърсън беше прав за похитителя ти — каза Кейн и кимна към дежурния портиер, който също беше с тях.

— Да, но се изгубих в проклетия лабиринт! — призна бившият американски агент, очевидно ядосан от неуспеха си.

Обзет от силно чувство на успокоение, от което коленете му се подкосиха, Бърк подхвана Сабрина, изправи я на крака и я притисна здраво към себе си.

— Още в самото начало си казах, че си жена, заради която всеки мъж би тръгнал с охота да се бори с огнедишащи дракони. — Замълча и я целуна нежно по слепоочието. — Но не подозирах, че ще пожелаеш сама да се справиш с тях.

Беше ли се чувствала някога толкова добре в прегръдките на някой мъж? Вдигна глава и притисна длан към бузата му — искаше да се убеди, че наистина е тук.

— Той ми съсипа роклята! — обясни Сабрина като че ли в свое оправдание.

Бърк не искаше да се отделя от нея дори за миг и се отдръпна с неохота, за да огледа прекрасното тяло, което бе опознал толкова добре.

— Май загубата не е голяма — каза най-сетне.

Тя се разсмя, без да възразява.

— Може би, обаче струваше колкото наема ми за три месеца.

— Не се притеснявай. — Бърк я погали по косата. — Съдът ще принуди виновниците да платят дрехата.

И мислено се зарече, че ще й купи сто, дори хиляда рокли, стига тя да обещаеше вече никога да не облича нищо черно.

Радиостанцията изпращя отново.

— Дру е хванал Моник и другия заговорник — съобщи Кейн. — Приятелчето не е от приказливите, но Моник се е оказала истинско хранилище на информация.

Бърк си помисли за красивото нахално момиче, което миналата година се бе опитало да го прелъсти и да стане принцеса. Винаги бе знаел за френските връзки на семейството й, очевидно оказали се много по-силни, отколкото бяха предполагали с баща му.

В двореца ги очакваха двете семейства. Едуард беше вбесен. Съпругата и дъщерите му бяха силно обезпокоени и загрижени, а също и Рейвън и Ариел. Дикси погледна Сабрина, видя раздърпания й вид и се разрева на глас.

Беше им необходимо време, за да успокоят всички, че нещата са наред. Накрая, когато най-сетне сълзите на Дикси понамаляха и се превърнаха само в обикновен порой, Шантал дръпна Сабрина настрани.

— Виждам, че си позволила на Франсоаз да те изтормози — прошепна и погледна съдраната рокля.

— Та тя налетя върху мен като булдозер!

— Не бива да се чувстваш глупаво — успокои я принцесата. — Самата аз станах няколко пъти нейна жертва. Нямаш представа колко ужасни „уникати“, купени от нея, отидоха на благотворителни разпродажби, преди да се науча да не се оставям да прави с мен каквото пожелае. Не се притеснявай, преди да се върнем с Кейн във Вашингтон, ще ти дам няколко съвета как да се справяш с нея.

Сабрина понечи да възрази, че няма да й се наложи да има повече вземане-даване със своенравната собственичка на бутика, но Шантал се обърна към брат си.

— Бърк, не мислиш ли, че трябва да се върнеш на бала? Все пак остави принца на Уелс да чака, за да ти поднесе поздравленията си.

Щом той погледна Сабрина, очевидно разкъсван между чувството за дълг и любовта, принцесата го подкани с жест.

— Хайде, върви — настоя тя. — Сабрина се нуждае от баня и трябва да смени дрехите си. Няма да се забавим.

Подчинявайки се с неохота на дълга, Бърк притегли Сабрина в обятията си и за нейно удивление и за удоволствие на всички останали я целуна толкова силно и искрено, че у никого не остана и капка съмнение относно чувствата му.

— Побързай! — прошепна той. — Защото вечерта не може да започне без теб.

И тръгна, за да продължи официалните си задължения. Докато вървеше след Шантал по витото стълбище, Сабрина притисна пръсти към устните си и си представи, че все още усеща топлата му целувка…

 

 

За Сабрина балът бе въплъщение на всичките й романтични видения и младежки мечти; сякаш някаква вълшебна приказка се бе превърнала в действителност.

За нейна изненада и удоволствие Бърк заряза официалния протокол и танцува само с нея. И макар да знаеше, че за някои нетипичното поведение на новия регент е направо скандално — особено за европейските красавици, които я поглеждаха с неприкрита неприязън, тя изобщо не се притесняваше.

Защото, докато танцуваше в прегръдките му, й се струваше, че се рее свободно сред безкрайните небесни простори.

— Знаех си — прошепна той, притисна я по-близо към себе си и докосна с устни косата й.

— Какво? — попита тя с глас, изпълнен с нежност и мечтание. Струваше й се, че е на седмото небе.

— Че танцуваш прекрасно. Все едно че се носиш във въздуха.

Като че ли бе създадена точно за неговите прегръдки. За неговото легло и неговия живот.

Сабрина отметна глава назад и се усмихна.

— Вероятно причината е в това, че от часове нозете ми не са докосвали земята.

Бърк я поведе умело към отворените балконски врати и излязоха на покритата с керамични плочи тераса.

— Хората ще говорят — възрази тя.

Бе благодарна за всяка минута, прекарана насаме с него, преди да отлети утре сутринта, но изпитваше ужас от разговора, който предстоеше.

Тази вечер, започнала толкова страшно за нея, се бе оказала най-вълшебната нощ в живота й. Затова й се искаше да отложи колкото може повече връщането към суровата реалност.

— Нека говорят. — Не можеше да търпи повече да я държи в прегръдките си цяла вечер, без да я е целунал, затова сведе устни към нейните.

Беше сладка. Толкова сладка на вкус! Знаеше, че дори да минеха сто, дори хиляда години, пак нямаше да се насити да я целува.

Когато най-сетне се отдръпна от нея, тя отвори с неохота очи. Изпълнилото я желание бе замъглило мислите й, затова заговори, без да внимава какво казва:

— Бих могла да остана така цял живот — прошепна, обгърнала с ръце врата му, а пръстите й си играеха с меките черни вълни на косата му. — И да те целувам на лунна светлина…

Той се наведе и я целуна леко.

— Или на слънчева — предположи Бърк и очерта с език устните й. — А може и под дъжда.

Мисълта да се люби със Сабрина под летния дъжд на Монтакроа и да попива с устни топлата влага от уханната й кожа, възбуди цялото му същество.

Тя се притисна към него, усети възбудата на тялото му и по нейното се разля приятна тръпка. Но бе достатъчен само един поглед над рамото му към препълнената бална зала, за да си припомни, че не са сами. Изплъзна се от ръцете му, обърна се с гръб и се загледа към градината.

Бърк я погледна, застанала неподвижно под лунната светлина, и реши, че още на сутринта ще намери художник, който да увековечи тази картина за стената на спалнята му. Мисълта, че всяко утро първото нещо, което ще виждат очите му, ще бъде лика на неговата годеница, бе много приятна.

Пристъпи и застана зад нея.

— Успях ли да спомена, любима, че тази вечер си изключително красива?

Сабрина се отпусна назад и се облегна на гърдите му.

— Няколко пъти. Но това не означава, че трябва да спреш да го повтаряш. — Въздъхна щастливо. — Никоя жена не се уморява да чува от мъжа, когото… — Замълча, когато думата „обича“ едва не се изплъзна от устата й. — … когото харесва, я намира за привлекателна.

Бърк долови колебанието й, но предпочете да не му обърне внимание.

Вместо това я извърна към себе си и се усмихна.

— Бих могъл да ти казвам всяка минута колко си прекрасна и пак няма да е достатъчно.

„Най-забележителното е — помисли си Сабрина, загледана в топлите му, тъмни очи, — че е искрен.“ Никой никога досега не я бе ценил толкова високо. Никой не я бе обичал толкова силно. И никога не се бе чувствала толкова нещастна.

— Струва ми се, че знам какво точно е изпитвала Пепеляшка — прошепна тя.

Наближаваше полунощ. Толкова скоро!

Потърка нервно длани в полата на тънката като воал лъскава рокля в леденосребрист цвят, украсена с хиляда кристални мъниста, които блестяха на лунната светлина като падащи звезди.

Дрехата принадлежеше на Шантал. Когато я бе извадила от гардероба си и я бе подала на Сабрина, принцесата бе обяснила, че я купила в момент на разточителна прищявка, но никога не я облякла, тъй като установила, че нюансът не подхожда на тъмните й коса и очи. Беше й казала, че не знае защо я е запазила. Поне досега. Защото вече бе убедена, че ослепителният уникат е бил създаден именно за Сабрина.

Застанала пред огледалото на Шантал и загледана с благоговение в изключителния образ на собственото си отражение, тя се бе съгласила, че принцесата има право.

И бе получила потвърждение за това в мига, в който беше влязла в залата и бе съзряла горещото мъжко възхищение в очите на Бърк.

Сега той се взираше в нея по същия начин. С онзи прекрасен жаден поглед, от който я обземаше слабост. Но в този момент я караше да се чувства все по-неспокойна, тъй като знаеше как ще свърши всичко.

Чудеше се какво да каже.

— Сестра ти е страхотна в ролята на Кръстницата от „Пепеляшка“ — изрече престорено весело, но смехът й прозвуча тихо и несигурно. Подръпна богатата пола с изтръпнали пръсти. — Почти очаквах да видя как изважда отнякъде чифт кристални пантофки.

— Чувал съм, че са изключително неудобни. — Бърк чувстваше как вълшебното романтично настроение изчезва като лунен прах, изтичащ между пръстите му. — Освен това с тях е невъзможно да се танцува.

Моментът бе дошъл. Беше отлагал твърде дълго.

Привлече я отново в обятията си и каза:

— Обичам те, Сабрина!

Бе чакала този миг цял живот. А от няколко дни се бе страхувала от него. Опита се да отговори, ала умът й, който по-рано бе изреждал всички разумни практични доводи, поради които за тях двамата нямаше бъдеще, сега отказа да й служи. Единственото, което можеше да направи, бе да остане, загледана в него.

Бърк усети как тя се напрегна. Като че ли някакъв необясним страх засенчи кротките й очи, от които цяла вечер бе струяла истинска неподправена любов.

— Обичам те! — повтори нарочно бавно той. — И искам да станеш моя съпруга.

До тях долиташе музиката от залата. На Сабрина почти й се струваше, че дочува всепроникващия звън на часовника в двореца, отмерващ полунощ.

Освободи се от ръцете му и заотстъпва назад.

— Има някаква грешка.

Бърк едва успя да прикрие обземащото го отчаяние.

— Напротив. Бях свидетел на голямата любов между моя баща и мащехата ми и затова досега не съм поискал никоя друга жена да се омъжи за мен, за да не допусна грешка.

Тръгна бавно към нея, но тя продължи да отстъпва, докато не се опря в каменния парапет на терасата.

Бърк взе бледото й лице между дланите си и я погледна нежно и успокояващо.

— Това не е грешка.

— Грешка е! — Сабрина притвори очи и се помоли за сила. — Защото не мога да бъда такава, каквато искаш.

— Обичам те…

Той повтаряше думите, като че ли само те имаха значение. Но за нея не беше така.

— Не е достатъчно.

— Разбира се, че е достатъчно.

Тонът му бе спокоен и уверен; напомняше й, че не само принц Едуард притежава твърдостта на рода Жиродо.

— О, Бърк! — Въздъхна, а очите й, които не се откъсваха от неговите, се замъглиха от сълзи. — От мен би станала много лоша съпруга. Характерът ми е ужасен, понякога съм страшно раздразнителна и ти никога няма да си сигурен с кого живееш, понеже имам противния навик да се превръщам в героинята, чиято роля изпълнявам. Случва се по цяла седмица да не прибера дрехите си…

— Обичам те!

Нищо не помагаше. Накрая Сабрина пое отчаяна дълбоко дъх и каза:

— Не мога да имам деца.

Наблюдаваше как шокът преминава по красивото му лице. И се възхити от бързината, с която се съвзе.

— Не можеш ли? — попита Бърк със същия твърд, спокоен тон. — Или не искаш?

— Не мога. — Думите увиснаха между тях, донесли чувство на безвъзвратност. — Миналата година получих възпаление. Тъй като имах по пет представления седмично, а също така матинета в сряда и неделя, постоянно отлагах прегледа при лекар… — Прекара ръка през косата си и пое разтреперана дъх. — Накрая припаднах на сцената. Откараха ме в болница и ме оперираха спешно.

Бърк взе студените й като лед ръце, свъсил вежди.

— Беше ли опасно?

— Едва спасиха живота ми.

— Трябвало е да бъда при теб!

Сабрина бе сигурна, че ако тогава той бе неин съпруг, нямаше да я остави да отлага толкова дълго. Щеше да е достатъчно загрижен за нея, за да бъде настойчив докрай и да я принуди да отиде на лекар. Докато Артър бе отхвърлял с раздразнение оплакванията й и я бе обвинявал, че се е превърнала в поредната разглезена актриса, която търси внимание.

— Лекарите спасиха живота ми. Но операцията ме направи стерилна.

Ето! Най-сетне го каза! Стоеше неподвижна, готова с всяка фибра на тялото си Бърк да се откаже от нея.

— Все пак има специалисти в тази област.

— Бях при най-добрите в Ню Йорк. Всички са единодушни. Аз съм безплодна.

Каква отвратителна дума, помисли си Сабрина. Но за нещастие — вярна.

Бърк обаче я изненада за сетен път.

— Това няма значение — заяви непреклонно. — Защото те обичам.

— Напротив, има значение. — Сълзите, които напираха от дълго време, се затъркаляха по страните й. — По дяволите, нима не разбираш? Аз не мога да ти осигуря наследник, Бърк! А без наследник Монтакроа се връща на Франция.

Щеше да осъществи сама, без ничия помощ, целта, преследвана от провалилите се размирници.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

Тя вече плачеше открито и сълзите оставяха по лицето й блестящи мокри следи.

— Обичаш ли ме?

Знаеше, че най-безопасно и най-благоразумно беше да излъже. Но не можеше да го направи. Не и след всичко станало помежду им.

— Разбира се, че те обичам — проплака Сабрина. — Но нима не разбираш? Това не е достатъчно…

Не можеше и нямаше да бъде виновна за разпадането на една монархия, просъществувала двеста години. Усети как в нея започва да се разгаря гневът на самооправданието.

— А и в случай че си забравил, аз не съм някоя празноглава жена, която се чуди какво да прави, и само седи, лапа бонбони и чака да дойде Прекрасния принц. Имам своя кариера, Бърк, за която съм положила огромни усилия. Чака ме и турнето. Какво те кара да мислиш, че ще зарежа ей така всичко и ще изоставя Дикси, само защото ти е хрумнала идеята да вдигнеш кралска сватба?

Дръпна се, мина край него и затича надолу по каменните стъпала. Разкошната рокля се развяваше след нея. Бърк не я последва. Остана сам в тъмнината, скръстил ръце на гърдите си и загледан след нея.

Трябваше да й даде време, за да свикне с мисълта. И да приключи турнето, което бе толкова важно за честта на баща й.

Но в деня на последното представление на трите сестри Сабрина Дарлинг щеше да бъде негова.

Завинаги!