Джоан Рос
Принцът и актрисата (1)

Първа глава

Някога, още като малко дете, Сабрина Дарлинг бе мечтала да стане принцеса. И тогава вместо омразното готово евтино облекло — стари и отдавна излезли от мода дрехи, които неизменно предизвикваха подигравки и присмех у съученичките й, щеше да носи богато надиплени коприни, искрящи кристални пантофки и блестяща корона от златен филигран, инкрустирана с безценни диаманти, смарагди и рубини.

И макар по начало да бе дете с голямо въображение, мечтите, на които се отдаваше, откакто се помнеше, станаха особено сериозни малко след като навърши осем години. Тогава почина майка й…

Никога не бе познавала баща си. Майка й Мелъди, се беше развела още преди раждането на Сабрина. Останала с горчиви спомени от брака си — някои по основателни причини, други по въображаеми, Мелъди не бе казала на съпруга си — беден кънтри певец и автор на песни, че предстои да стане баща.

Поради тази недалновидна упоритост майката и дъщерята живееха почти мизерно в Сан Антонио. Но това не пречеше на Мелъди да не излиза от кръчмите. Бе хубава и млада и винаги се намираше някой мъж, готов да я почерпи едно-две питиета. Или повече.

Докато през една студена дъждовна декемврийска нощ я застигна нещастието. На връщане към къщи от местния бар бе имала лошия късмет да пътува в един металносин тъндърбърд, който се бе преобърнал извън града на междущатската магистрала…

От колата остана само куп ламарини. Любезният пътен полицай, съобщил тъжната вест на Сабрина, я увери, че Мелъди е починала мигновено.

— Не се безпокой, миличко — рече й той, — майка ти не е усетила нищо.

Така Сабрина се озова при баба си, която живееше в тясна каравана в покрайнините на Уако, Тексас. Тя бе проклета, вечно мърмореща вещица и намираше природно одухотвореното дете за непоносимо.

През следващата година нещастната и отчаяна Сабрина прекарваше повечето време като се спасяваше в яркия и блестящ свят на въображението си. Запълваше дългите самотни часове с видения, в които изведнъж се появяваше добрата фея и с едно махване на вълшебната си пръчка преобразяваше окаяния й живот.

И докато останалите й съученици залягаха над математическите задачи, Сабрина се потопяваше в романтичните си копнежи. В любимата й мечта вратата на класната стая се отваряше внезапно и в нея влизаше Прекрасният принц, яхнал бял жребец. Качваше я на седлото пред себе си и я отвеждаше в шеметен галон в своя замък — ослепително красив палат, заобиколен от ров, и с кули, които сякаш пробождаха небето. Естествено, нямаше нужда да се споменава, че двамата живееха дълго и щастливо.

Когато се навърши година от смъртта на майка й, бабата на Сабрина реши да се обади в Нашвил, щата Тенеси, и да каже на баща й да прибере дъщеря си. Беше време баща и дете да се запознаят. Сабрина бе поразена от новината, че Сони Дарлинг е неин баща. Божичко, та той бе толкова известен! Дори повече от известен — беше звезда! Беше го гледала толкова пъти по телевизията как пее и си разменя остроумия с Мини Пърл, но никога не бе допускала, че този човек е мъжът, за когото майка й бе говорила винаги с презрение.

Когато Сони се появи край караваната — силен, богат и невероятно красив, той стана за Сабрина въплъщение на принца от мечтите й. В новия й дом в Нашвил — огромно бяло здание с колони, я посрещна приветливо Дикси — хубавата, червенокоса съпруга на Сони. И така за кратко време Сабрина се сдоби с драма нови родители, две полусестри и ново, при това известно фамилно име. Дълбоко в себе си обаче никога не успя да превъзмогне желанието да докаже на баща си, че е заслужила избавлението си…

 

 

Може би това бе причината, поради която сега, деветнадесет години по-късно, Сабрина стоеше на лъскавата палуба на бялата яхта, носеща се към един замък, който се намираше в княжество Монтакроа на другия край на света.

Отдалече дворецът, издигащ се от острова в средата на езерото, приличаше на замъка на крал Артур. Безбройните му кули проблясваха в леката мъгла под златистите слънчеви лъчи като лакиран алабастър. Гледката беше толкова ослепителна, че бе в състояние да съживи някогашните й мечти.

— О! — възкликна тихо Ариел Дарлинг, сестрата на Сабрина.

Вятърът на езерото си играеше с плисираната минипола на елегантния син костюм на Ариел и откриваше дългите й стройни крака, донесли й славата на жената вамп от популярната телевизионна мелодрама.

— Всички реагират като вас, когато видят двореца за първи път — рече капитанът на яхтата, като чу възклицанието й.

— Прилича на замъците от приказките — каза Рейвън, средната от трите сестри, загледана в сградата посред езерото Лозана.

— Така казват всички — съгласи се любезно човекът. — Особено американците. Ние, европейците, сме свикнали с такива гледки, тъй като подобни дворци се срещат на много места.

Сабрина не пророни дума, приковала очи в прекрасната гледка, позлатена от слънцето. Дворецът на регентите на Монтакроа приличаше на искрящ диамант, поставен точно в средата на сапфирените води на езерото. Фактът, че бе обитаван от фамилията Жиродо — най-коментирания европейски род, го правеше още по-привлекателен.

Започна да я обзема някакво странно чувство, което я изпълни с безпокойство. Намръщена, тя скръсти ръце на гърдите си.

Тъмните очи на капитана се плъзнаха по очарователната Сабрина, като се спряха върху лъскавата й златисторуса коса, която се спускаше под украсената с пайети барета и стигаше до талията, и върху привлекателните крака, обгърнати плътно от високите над коляното велурени ботуши, пристегнати с връзки.

— Да не би, мили дами, да сте приятелки на принц Бърк?

През миналия месец списание „Пийпъл“ бе определило Бърк Жиродо като най-добрата партия за женитба в света. И сега, с наближаването на неговата коронация, бе станал още по-търсен. По открито мъжката преценка на капитана Сабрина заключи, че той очевидно смята нея и сестрите й за кандидатки, решени да спечелят в надпреварата.

— Не бих казала — отвърна сухо тя.

От онова, което бе чела за начина на живот на принц Бърк — игра на поло в Монако, пързаляне на ски във френските Алпи, снимки на застрашени от изчезване животни в Кения и участия в автомобилните състезания „Гран При“ по цял свят, Сабрина бе уверена, че не би могла да хареса такъв мъж.

За двадесет и осем годишния си живот бе научила някои неща и едното от тях беше, че няма защо да се интересува от мъж, който, без съмнение, бе само плейбой от международен мащаб.

Въпреки това не можеше да не изпитва задоволство от факта, че за първи път щеше да пее пред истински принц…

— Да не би да сте приятелки на принцеса Ноел? — опита отново капитанът.

— Никога не сме се виждали.

— Тогава сигурно се познавате с принцеса Шантал. Вероятно знаете, че съпругът й също е американец — продължи човекът с надеждата да научи нещо повече.

— Зная — отвърна Сабрина с очевидно безразличие.

Мислите й бяха заети с принца плейбой и не се потруди да добави, че се е запознала с принцесата, когато с двете си сестри бяха пели в центъра „Кенеди“ във Вашингтон. Тогава бе установила, че принцеса Шантал е сърдечна и приятна жена.

— Идваме, за да вземем участие в представлението по време на коронацията — каза Ариел, като погледна с лек укор Сабрина.

— Не е съвсем така — поправи я Рейвън и отметна кичур черни коси от лицето си. Вятърът над езерото се усилваше и над него бяха надвиснали оловносиви облаци. — Всъщност сме поканени да пеем на фестивала в деня преди коронацията и ще участваме в благотворителното представление, организирано от принцеса Шантал.

— В такъв случай вие трябва да сте „Малките Дарлинг“.

— Отказахме се от „малките“ преди доста години — вметна Сабрина. Тонът й бе ненужно рязък, което накара сестрите и майка й да я погледнат неодобрително.

— Откакто пораснаха, дъщерите ми предпочитат да се наричат просто „Трио Дарлинг“ — обясни Дикси с типичния си южняшки акцент, а гласът й се лееше като мед. Очевидно се опитваше да успокои засегнатия човек. — Имате ли дъщери, господине?

— Две — смънка той.

— Тогава съм сигурна, че разбирате колко чувствителни са понякога младите момичета — рече Дикси.

Сабрина мислеше винаги за мащеха си като за жена с желязна ръка, макар и облечена в кадифена ръкавица. Особено когато пуснеше в действие номера с южняшкия акцент. Той винаги успяваше и този път не беше изключение.

Лодкарят погледна Дикси. Лицето му, което по начало бе румено, бе станало още по-червено.

— Така е, мадам — призна той. — Щом голямата ми дъщеря навърши шестнадесет години, поиска от мен и майка си никога вече да не я наричаме Габи. Не било изтънчено, така каза.

— Какво да правим, дъщери. — Дикси въздъхна съчувствено. — Понякога са истинско изпитание. Но и благословия. Не ни остава нищо друго, освен да се примиряваме с променливото им настроение, не е ли така?

Човекът се съгласи и изравни яхтата с кея. Когато четирите жени слязоха, обиденото изражение на лицето му се бе стопило — Дикси Дарлинг си бе спечелила още един приятел.

 

 

Принц Бърк Жиродо дьо Монтакроа не беше в добро настроение. Крачеше напред-назад из библиотеката на двореца и токовете на ботушите му за езда потропваха гневно по мраморния под.

— Това е глупаво! — изрече ядно и разцепи въздуха с кожения си камшик. На продълговатото му интелигентно лице се четеше раздразнение. — Няма да позволя да бъда превърнат в затворник в собствения си дом заради няколко бунтари! — Прекара пръсти през гъстата си коса и спря пред махагоновото бюро в стил Джордж V, зад което седеше възрастен мъж. — Един Жиродо никога не бяга от опасностите като страхливец! — напомни той.

Принц Едуард Жиродо — баща на Бърк и регент на европейското княжество за още десетина дни, погледна недоволно сина си.

— Не съм те нарекъл страхливец — изгърмя гласът му, а после се снижи, за да не го чуе някой слуга. Откакто в страната започнаха да се разпространяват слуховете за покушение, навсякъде бяха плъзнали клюки. — Разбирам, че положението не ти харесва, но не можем да се задоволим с хипотезата, че това са само бунтари. Няма да позволя животът на единствения ми син и бъдещето на тази страна да бъдат изложени на опасност, само защото не искаш да бъдеш притесняван — заключи твърдо Едуард.

Въпреки че му беше трудно, Бърк все пак се въздържа и не отвърна на баща си, че всъщност не става дума за притеснение, а по-скоро за домашен арест.

— Кейн? — Обърна се към зет си, който седеше в другия край на стаята и наблюдаваше мълчаливо спора, разгорял се през последния половин час. — Какво мислиш ти?

Въпросът не бе зададен ей така. Кейн бе станал герой в Америка, когато като един от най-добрите в охраната на президента се бе хвърлил пред него, за да го защити, и бе посрещнал с гърдите си изстрела, предназначен за държавния глава. Всъщност той се бе запознал с Шантал — негова съпруга и сестра на Бърк, когато преди две години бе определен — въпреки нежеланието си — да осигурява охраната й по време на нейното посещение в Съединените щати. Тогава бяха отправени заплахи за покушение срещу принцесата, на които тя бе отказала да обърне внимание. За щастие, Кейн ги бе взел на сериозно.

Няколко седмици, след като бе спасил живота й, той създаде във Вашингтон частна фирма за охрана заедно с един партньор. После пристигна в Монтакроа и направи предложение за женитба на обаятелната вироглава принцеса, която почти се бе отказала да убеждава красивия си телохранител, че са създадени един за друг.

Бащата на Бърк бе добре известен със склонността си да следва чувствата, а не разума, щом ставаше въпрос за семейството му. Когато принцеса Шантал едва не бе убита при опита за покушение, принц Едуард бе поискал в Монтакроа да бъде подновено смъртното наказание. Добре, че висшите законодатели бяха отказали. Накрая Едуард бе омекнал и се бе съгласил престъпниците да бъдат пратени в затвора. Въпреки това, бяха го чували да казва по много поводи, че му се иска подземните тъмници все още да съществуват, за да бъдат хвърляни в тях престъпниците.

— Мисля — отговори Кейн, като потъркваше брадичка и претегляше внимателно думите си, — че в този момент приличаш на сестра си. Тя едва не бе убита, когато също като теб отказваше да приеме факта, че се намира в опасност.

Бърк изруга наум.

— Така нареченото „Движение за независимост“ не е нищо повече от банда идиоти. Щури са, както ги наричате вие, американците.

— Може и да са щури — съгласи се Кейн. — Но според моя източник от Интерпол са добре въоръжени. А повярвай ми, Бърк, няма нищо по-опасно от маниака с автоматично оръжие.

Бърк се тръшна в изящен стол в стил Луи XIV. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да приеме казаното от зет му. Стисна здраво позлатените ръкохватки и дълго не проговори, загледан намръщено във върховете на ботушите си.

— Какво предлагаш да правим? Но имай предвид — добави бързо Бърк, — че няма да позволя народът на Монтакроа да остане с впечатлението, че бъдещият му регент е страхливец.

— Съмнявам се, че някой би помислил подобно нещо — отвърна меко Кейн. — Въпреки тази малка група мерзавци, всички допитвания показват, че повечето поданици харесват семейството ви. А деветдесет и осем процента от тях предпочитат страната да остане монархия, вместо отново да се превърна в доминион на Франция. И те биха желали да имат жив и разумен монарх, вместо мъртъв герой.

Принц Бърк сви рамене.

— Животът е риск — изтъкна той. — Особено за богатите.

— Още едно доказателство, че трябва да бъдем предпазливи — възрази Кейн.

Бърк знаеше много добре кога да се признае за победен, затова отметна глава и се разсмя.

— Сега си спомних защо никога не играя шах с теб, Кейн. — Поотпусна се и продължи: — И така, какво имаш предвид?

— Баща ти е прав, че трябва да засилим охраната — каза Кейн. — А и започнахме основна проверка на служителите в двореца.

— Проучвате персонала? — Бърк смръщи тъмните си вежди.

— За да успееш да хванеш някои престъпник, трябва да разсъждаваш като него. Ако аз исках да те убия, щях да се опитам най-напред да намеря за целта човек отвътре.

Бърк си припомни как Шантал едва не бе убита от престъпник, престорил се на сервитьор и заместил в последния момент титуляря, и прие мълчаливо този довод.

— Друго?

— Имаш нужда от телохранители.

— Отказвам.

— В началото Шантал също се съпротивляваше. Именно поради това се наложи баща ти и президентът да стигнат до нелепата идея да ме представят като помощник държавен секретар. Но по-късно бе дяволски щастлива, че бях близо до нея.

И то не само поради причини, свързани с безопасността й, спомни си Кейн, но предпочете да не споделя този интимен момент с брата и бащата на съпругата си.

— Ще приема само един телохранител. Не повече — отсече Бърк. От време на време бяха необходими дипломация и компромиси.

— Нужни са поне трима — настоя принц Едуард.

— Един. — Бърк погледна твърдо баща си. — И се съгласявам само за да бъдеш спокоен.

— Страшно си упорит — промърмори Едуард.

Устните на сина му се извиха в лека усмивка.

— Имах много добър учител — отвърна тихо и се обърна към Кейн. — Нещо друго?

— В деня на фестивала искаме сред народа, наред с униформените полицаи, да има и цивилни агенти.

— Никакъв проблем. — Бърк сви рамене. — Не бих желал да пострадат невинни хора.

— И макар целта да си ти, смятаме, че трябва да се помисли и за охраната на Шантал, Ноел и майка ти, за да се попречи да бъдат използвани срещу теб.

— Имаш предвид като заложници ли? — Тази противна мисъл не му бе дошла наум.

— Знаеш, че се случват и такива неща.

— Тогава безспорно жените трябва да имат телохранители — каза Бърк с решителност, за която Кейн смяташе, че ще му служи добре, когато се възкачи на престола. — Можеш ли да се погрижиш за това?

— Вече съм го направил. Има още нещо.

Бърк се намръщи.

— Ако става въпрос за състезанието…

— „Гран При“ е опасно само по себе си — прекъсна го Кейн. — Като прибавим възможността някой да бърника по колата ти, смятам, че просто си търсиш белята.

Бърк тръсна глава.

— Няма да отменя състезанието. Повече от петдесет години „Монтакроа Гран При“ е най-ефектното рали в Европа. Освен това то привлича много туристи.

През последните две години зрителите бяха повече дори от тези в Монако!

— Не искаме да отменяш каквото и да било — каза принц Едуард. — Не съществува причина ралито да не се проведе, както е планирано.

— Нямам никакво намерение да се откажа от участието си в него. — Бърк скочи отново на крака. — И съм решил твърдо да го спечеля.

— Победата не е всичко — възрази Кейн и мигновено съжали за думите си.

Със зет му си приличаха в много отношения. Тъй като самият той никога не бе обичал изтърканите фрази, знаеше, че и Бърк не ги понася.

— Кейн, винаги съм ти се възхищавал — каза младият принц, — затова ще се престоря, че нищо не съм чул. Хората очакват да ме видят и аз няма да ги разочаровам. Без да ви звучи нескромно, именно моето участие е причината за успеха на „Монтакроа Гран При“ през последните години.

След като бе прекарал две години в близко съжителство с един чудесен пример за неотстъпчивостта на рода Жиродо, Кейн се бе научил да разбира кога е победен.

— Ако не успеем да те придумаме, ще искаме поне да има наши хора на техническите пунктове.

— Чудесно. — Реши, че може да прояви малко великодушие, след като бе постигнал своето по този основен въпрос. — Стига да не ни се мотаят из краката.

— Няма.

— Е, добре, май ще е най-добре да се залавям за работа.

— Благодаря ти, Кейн — обади се принц Едуард. — Отново семейството ни ти е задължено.

— Надявам се да мога да помогна.

— В това няма никакво съмнение — отговори регентът. — О, и моля те, кажи на дъщеря ми, че с майка й бихме желали цялото семейство да се събере на вечеря. Ще имаме гости.

— Гости ли? — попита с подозрение Бърк.

С наближаването на коронацията баща му бе започнал неприкрити сватосвания, които го караха да се чувства неловко. През последните шест месеца неведнъж му се бе случвало да влезе нищо неподозиращ в трапезарията и да види поредната кандидатка — най-често някоя обаятелна европейска принцеса, усмихваща се изкусително. Знаеше, че нескопосаното сватосване на баща му има само една цел — да осигури наследник. И разбираше, че регентът е прав.

— Групата певици, които Шантал ни препоръча за фестивала — напомни му принц Едуард. — „Трио Дарлинг“.

— О! — Бърк бе забравил за тях. — Дъщерите на кънтри певеца, който неотдавна почина.

Във въображението му изникна споменът за една от сестрите — беше облечена като фермерско момиче с украсени с мъниста и ресни дрехи, а буйната й платиненоруса коса бе бухнала като облак.

— Точно така — потвърди баща му. — Тъй като младите дами и майка им са обиколили половината свят, за да вземат участие в празника, трябва да им окажем топъл прием. Майка ти ги покани да отседнат в двореца. Очакваме и ти да бъдеш на вечерята.

Бърк помисли, че дългото пътуване на жените не е кой знае каква саможертва. Не и като се има предвид какво значение можеше да има за кариерата им тяхното участие в празненствата за коронацията. Но знаеше много добре отношението на майка му към гостоприемството и разбра, че присъствието му на вечерята е задължително.

— Ще дойда — отговори и реши, че ще трябва да пробва новия двигател на колата по-рано, отколкото бе възнамерявал.

В този момент телефонът на бюрото на принц Едуард иззвъня. Регентът вдигна слушалката, а Бърк и Кейн напуснаха библиотеката.

Принц Бърк излезе от двореца и закрачи бързо по покритата с тухли алея към гаража. Лицето му беше навъсено като покритото от буреносни облаци небе.

Беше човек, които можеше да купи каквото пожелаеше, но имаше едно нещо, което му бе изключително трудно да си осигури — уединението. А сега, благодарение на някаква група кресливи бунтари, то бе станало още по-непостижимо за него. И въпреки факта, че скоро щеше да се възкачи на престола на една от най-богатите — макар и сред най-малките — страни в Европа, принц Бърк Жиродо дьо Монтакроа определено не беше щастлив.

 

 

В библиотеката на едно разкошно имение само на пет километра от двореца Жиродо, няколко добре облечени господа седяха в безценни старинни столове, отпиваха от стогодишния коняк и разговаряха за предстоящата коронация. Един от тях — мъж с посребрени коси, собственикът на имението, стана.

— Приятели, живеем във вълнуващо време. Само след десет дни онова парвеню принц Бърк ще бъде премахнато и така най-сетне след двеста дълги години княжество Монтакроа ще бъде върнато на законния му собственик. — Вдигна чаша и изрече тоста си на френски. — Да живее Франция!

Отвън, зад прозорците със закрепени с олово стъкла, отекна злокобно гръмотевица.

Останалите петима станаха и също вдигнаха чашите си.

— Да живее Франция! — повториха те също на френски.

Светкавица разцепи притъмнялото небе…