Джоан Рос
Междузвездна любов (8)

Осма глава

— Ако кажеш една-единствена дума, преди да сме стигнали вкъщи, ще те изхвърля в снега — заплаши го Черити, когато излязоха от бара и се запътиха към джипа. По едва сдържаната ярост в гласа й Старбък заключи, че това не са празни приказки. Напомняйки си, че женската логика често е непостижима за разума на мъжете, и тъй като не искаше да я разгневява още повече, той не каза нищо. Мълчаливо наблюдаваше ослепително блестящия пейзаж зад стъклата, като се чудеше какво я бе разстроило толкова много.

На неговата планета задачата на полицията бе да следи за поведението на чуждопланетяните. Самите сарнианци бяха твърде лишени от емоции, за да могат дори да си помислят да нарушат закона. Това би било нелогично.

Разбира се, имаше някои, чиито биомозъчни системи функционираха неправилно, и в резултат на това представляваха потенциална опасност за обществото. Но те своевременно биваха изолирани и ако лекарствата, коригиращи психическата настройка, не подействаха, биваха депортирани на луната Аустралиана.

Джулиана бе посетила Аустралиана, за да проучи живота на обитателите й. След като се върна, изрази открито възхищението си от начина, по който бившите сарнианци по своя собствена инициатива се бяха заели с работа, отговаряща на индивидуалните им способности. Тя твърдеше, че са изумително щастливи за хора, отлъчени от цивилизацията. Но той нямаше повече време за размисли. Бяха спрели пред къщата. Черити слезе от джипа. Старбък я последва с въздишка.

Електрическата печка поддържаше приятна топлина. Черити окачи якето си на куката до вратата и отиде да напълни чайника с вода.

— Няма ли да пием кафе? — попита Старбък с безгрижен тон, целящ да прикрие разочарованието му.

— В момента съм в такова състояние, че ако пийна дори малко кафе, ще започна да хвърлям онези ножове по главата ти. — Тя посочи кухненските ножове, забодени в дървената поставка край печката. — Ще пием билков чай. И не се дръж покровителствено с мен!

— Но аз не се държа покровителствено с теб…

— Така ли?

Котаракът се надигна от рогозката, протегна се и измяука — искаше храна. Черити тихо изруга.

— Мога ли да разбера защо си толкова ядосана? — попита Старбък, след като котаракът бе нахранен.

— Не ми казвай, че наистина не знаеш!

— Ако знаех, нямаше да те питам. — Логиката му бе неоспорима. И понеже Черити не отговори, той продължи: — Да не би да си в цикъл?

— Защо всички мислят — гневно процеди тя, — че когато една жена се ядоса на някой мъж — поради твърде основателна причина — това се дължи на менструация? Не, не съм в цикъл. А и не е твоя работа!

— При нормални обстоятелства действително нямаше да е моя работа. Но ти очевидно си ми сърдита. Така че е съвсем логично да се опитам да разбера защо, като проверя всички възможни причини.

— Пак ли започваш с проклетата си логика?! — избухна тя. — А логично ли беше да се бъркаш в моята работа?

За миг той се вцепени от гневните мълнии, които мятаха нейните очи. Без съмнение тази жена бе най-темпераментното същество, което някога бе срещал.

— Но ти беше в опасност и…

— Не бях в опасност! Вече бях овладяла положението, дявол да го вземе! — Застана пред него и опря пръст в гърдите му. — Вече ти казах, Старбък, че преди да се върна в Касъл Маунтин, съм арестувала търговци на наркотици, убийци и изнасилвани, които бяха много по-безскрупулни и опасни от онези четирима пияни скапаняци! Абсолютно бях овладяла положението! — разгорещено повтори тя. — И защо изобщо ти хрумна проклетата мисъл да ми пречиш?

— Да ти преча ли?! — Усети как в самия него се надига гняв. До този момент не бе подозирал, че е способен на подобно чувство. — Ти твърдиш, че съм ти попречил, като съм се притекъл на помощ по твоя молба!?

— Не съм те молила за нищо!

— Напротив, направи го в мислите си. И двамата го знаем. Ти имаше нужда от мен, Черити Прескот. И аз дойдох.

— Нямам нужда от никого! — отсече тя.

— Грешиш. Може да си полицейски служител, ала не си в състояние да промениш природата си. Ти си само жена.

— Само жена?!

— Да. Жена. Дори ти не можеш да отречеш, че физически вие сте по-слабият пол. Задължение на по-силния пол — мъжете, е да ви защитават. И тъй като ти нямаш баща, нито съпруг, а брат ти беше възпрепятстван, тази задача се падна на мен.

— Никой не ми е задължен за нищо! — Вулгарната му мъжка арогантност бе вбесяваща. — Нямаше право да вършиш това!

— Напротив. Имах пълното право.

— Така си мислиш ти!

— Убеден съм! — разгорещено отвърна той. — Защото, противно на всякакъв здрав разум, усещам, че се влюбвам в теб, Черити…

Тя тъкмо се канеше да избухне в нов взрив от обвинения. Но разтърсващите думи, изречени така просто, я оставиха без дъх.

— Това е… Невъзможно.

Чайникът започна да свири, пронизвайки внезапно настъпилата тишина. Тя го махна от котлона.

— Искаш ли чай? — Гласът й не прозвуча толкова уверено, колкото й се искаше.

— Мисля, че знаеш какво искам, Черити — промълви Старбък. Тя затвори очи, като опитваше да събере силите си.

— Още е много рано.

— Да, вероятно е рано. Това е твърде необичайно за мен. Обикновено обмислям нещата и преценявам всяко възможно последствие, преди да се реша да действам.

— Типично за учен.

— Да. Само че ти съвсем не си типична жена. Може би затова така силно се поддадох на чара ти през последните три дни.

Той не спомена нищо за нощите, през които нейните чувствени сънища завладяваха съзнанието, изпълваха тялото му с болка и правеха съня невъзможен…

Като изпитваше необходимост да се заеме с нещо, тя наля горещата вода в кана и потопи пакетче чай в нея — преструваше се, че бавното оцветяване на водата й е безкрайно интересно.

— Но ти почти винаги ме отбягваше, откакто… — изрече най-сетне Черити.

— … онази сутрин се целунахме.

— Да. — Не искаше той да се досети каква болка й бе причинил с хладното си държание. — Мислех, че си променил своите намерения. Че вече не те привличам.

— Напротив. Стараех се да избягвам потенциално опасните ситуации тъкмо защото те намирам за твърде привлекателна.

— О! — Изпита облекчение. — Аз също не се държа както обикновено — призна тя. — Никога не съм се хвърляла така в обятията на мъж, когото дори не познавам.

— Надявах се, че е така.

— Ах, това мъжко самочувствие! — Изгледа го през рамо. — Не мога да проумея как мъжете могат да твърдят, че са по-силният пол при положение че самочувствието им е толкова уязвимо! — Лицето й се озари от усмивка. Черити остави чая, отново се обърна към него и постави дланта си на гърдите му. — Искам те. — Дрезгавият й шепот го обгърна като ароматен облак. — И макар това да звучи съвсем безсмислено, аз те желаех още преди да се срещнем…

— Имаш предвид фантазиите ти за нас двамата на плажа във Венеция?

— Да. Мислих много за това през последните два дни и със съжаление стигнах до заключението, че може би ще допусна огромна грешка, ако се поддам на увлечението.

— Но аз няма да те нараня, Черити!

— Напротив, ще ме нараниш — нежно промълви тя и се усмихна, като помилва лицето му. — Разбира се, няма да го направиш съзнателно. Ала ще стане точно така.

Очите й бяха огромни, сини и изумително тъжни. Като се взираше в тях, той осъзна, че думите й са верни. Дори ако Дилън не му бе казал колко чувствителна е сестра му, Старбък твърде скоро би открил, че тя не е от типа жени, способни на краткотрайна и безсъдържателна връзка.

Черити Прескот заслужаваше съпруг, който да я обича така горещо, както тя него, и деца, които и двамата да обичат. Но той не можеше да й даде това. Ако се поддадеше на порива и я отведеше в леглото, какво бъдеще би могъл да й предложи?

Никакво, мрачно си каза Старбък. Абсолютно никакво.

— Права си. — Той бавно се отдръпна. — Очевидно ти, когато се влюбиш, обичаш докрай. — През целия си живот бе възпитаван в абсолютна честност. Ала никога не бе подозирал, че истината може да причини толкова силна болка. — Макар че силно бих желал да мога да ти предложа бъдеще, Черити, не съм в състояние да ти дам това, от което имаш нужда и което заслужаваш.

Черити успя да се овладее с голямо усилие. Той сякаш бе пронизал сърцето й.

— Добре, Старбък. — Прехапа устни и се извърна. — Човек с положителност не може да те обвини в липса на честност.

— За мен това е единственият начин за общуване.

Тя хвърли поглед към стенния часовник. Скоро щеше да се свечери и да дойде време за лягане. Пулсът й се ускори при спомена за пробуждането й в прегръдките на този мъж.

— Кога трябва да се върнеш в „мозъчната фабрика“?

— След около час.

— Толкова скоро? — Тя дори не опита да скрие разочарованието си.

— Имаме много работа — тихо обясни Старбък. — И по-голямата част от нея трябва да бъде свършена преди края на слънчевите изригвания.

Съжалението, изписано на лицето й, бързо отстъпи място на любопитство.

— Слънчевите изригвания ли? Да не би вие с Дилън да изучавате влиянието им върху емоциите?

— Това е един от аспектите, които изследваме. — Запита се какво би казала тя, ако й признаеше над какво точно работеха.

— Би било много успокоително, ако откриете, че те са причината всички, включително и аз, да се държим като някоя разюздана компания, излязла от „Сън в лятна нощ“.

Майката на Старбък имаше на холокасета тази сексуална комедия от грешки на Шекспир. Трябваше да признае, че определението на Черити бе много точно, с изключение на една-единствена подробност. Чуствата му към нея не бяха предизвикани от някакъв вълшебен прах — те бяха съвсем реални.

— Изригванията могат да се окажат виновни за много неща — съгласи се той. — Но не и за любовта ми към теб.

Черити се запита защо, щом наистина я обичаше искрено, не бе склонен на какъвто и да е компромис. През ума й мина ужасна мисъл.

— Да не би да си женен?

— Женен? Не, разбира се, че не съм.

— Сигурен ли си? В края на краищата, ти все още имаш амнезия и е възможно…

— Не съм женен — твърдо повтори той.

— А сгоден ли си?

Старбък вече бе открил способността си да отговаря уклончиво и дори да извърта нещата, ако е необходимо. Но нещо в нежните й сини очи го накара да й каже истината.

— Спомням си, че бях обвързан с една жена.

— О! — Черити видимо оклюма. — Е, далеч съм от мисълта да навлизам в чужда територия.

— Но тя наруши обета ни.

— О! — На устните й трепна лека усмивка.

— Обаче аз се надявах, че ще променя решението й.

— Разбирам. — По хубавото й лице премина сянка. — Сигурна съм, че ще успееш. Не мога да си представя да не успееш да постигнеш нещо, което пожелаеш — безизразно каза тя.

Той гореше от желание да й обясни, че срещата с нея бе поставила под въпрос всичко в живота му, включително и Села. Копнееше да вземе в обятията си земната жена и да изпита зашеметяващото чувство от близостта с нея. Искаше му се да може да остане тук, с нея, завинаги.

— Моята баба Прескот казваше: „Ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят“ — промълви Черити.

Старбък я изгледа изпитателно. Дали отново самоконтролът му бе изневерил и затова бе изказал гласно мислите си? Или тя ги бе прочела?

— Ние като че сме свързани по някакъв необясним начин — бавно каза той. — Ти ме повика…

— Не съм.

— Повика ме — настоя той. — И аз дойдох. А сега, макар и двамата да знаем, че е невъзможно, ти сякаш четеш мислите ми.

— Не чета мислите ти.

— Тогава как ще ми обясниш откъде знаеш за какво мислех? Какво желаех?

— Прочетох го на лицето ти. То има много изразителни черти.

— Така ли? — Изненадата му бе искрена. На Сарниа изпитването на чувства бе твърде принизяващо и първобитно. И ако другите можеха да ги съзрат на лицето му, репутацията му сред научното общество щеше да пострада още повече.

Черити се засмя. Старбък бе така открит и честен! И съвсем различен от Стивън. За бившия й съпруг лъжата и измамата бяха естествени като дишането. Той лъжеше постоянно и почти несъзнателно.

— А сега твоите мисли са изписани на лицето ти — промълви Старбък и проследи с палец стиснатите й устни. — Надявам се, че не аз съм причината да се намръщиш.

Цялата настръхна от докосването му. Защо, макар и двамата да знаеха, че връзката им няма бъдеще, не можеха да престанат да се докосват?

— Не. Мислех за друг.

— За мъжа, който те е наранил.

— Не искам да говоря за Стивън — подчерта тя. Веднъж вече се бе оставила във властта на чувствата и бе пострадала. Затова се беше заклела никога повече да не се влюбва отново. А сега бе на път да направи същата грешка.

За Старбък нямаше по-красива гледка от дяволитите пламъчета в сините й очи. У него отново пламна желание да я има. И пак си напомни, че е невъзможно.

Кукувицата се показа от стенния часовник и наруши наелектризираната тишина, която с всеки миг ставаше все по-опасна. Механичната машинка бе като повечето от земните жители, които Старбък бе срещнал — странна, смешна, абсолютно нелогична и необяснимо привлекателна.

— По-добре да се връщаш в лабораторията.

— Да. — Отговорът му прозвуча неохотно.

— Защо не вземеш джипа? Аз няма да излизам.

— Благодаря. Много си щедра.

— Казвали са ми, че това е мой недостатък.

— Може би — замислено се съгласи той. — Обаче е и едно от най-очарователните ти качества. — Неспособен да устои на изкушението на леко разтворените й устни, той се наведе и бързо я целуна. Макар че докосването им бе съвсем кратко, то го разтърси като електрически ток. Старбък се отдръпна и отстъпи назад.

— Това е от статичното електричество — едва успя да промълви Черити. — Рогозката е найлонова.

— Без съмнение е заради статичното електричество — съгласи се Старбък, изгарящ от желание да намери научно обяснение за реакцията си. Сетне осъзна, че отново мислят за едно и също.

— Дилън ще се чуди какво ми се е случило.

— Когато брат ми работи, подът под бюрото му може да се продъни и той да не забележи, освен ако любимият му компютър не пропадне вдън земя — сухо каза Черити.

— Джулиана разправяше същото за мен — усмихна се той.

— О, сестра ти — припомни си Черити. — Тя беше антрополог.

— Ксеноантрополог.

— Точно така. Бих искала да се запозная с нея. Изглежда имаме много общи черти.

Всъщност Старбък никога не бе виждал по-различни жени. Обичаше и двете, всяка по различен начин.

— Вече наистина трябва да тръгвам.

— Добре. — Сви рамене с престорено равнодушие и му подаде ключовете от джипа. — Карай внимателно.

— Ще се постарая да не счупя маши… джипа ти — бързо се поправи той и хвърли поглед към часовника, като проклинаше новия си враг — времето. Макар да знаеше, че трябва да прекарва целия ден в лабораторията, искаше му се да се наслади на всяка секунда, оставаща му на Земята, заедно с Черити.

— Може би, ако свършите по-рано, ще вечеряме заедно — предложи Черити. Той отново сякаш прочете мислите й с лекота, едновременно изумителна и обезпокоителна.

— Много бих желал. Но не искам заради мен да си създаваш главоболието да готвиш.

— Нямам намерение да рискувам живота си, Старбък — засмя се тя. — Смятам само да стопля замразена пица.

— Чудесно! — Черити и пица — това беше същинска нирвана!

Той сведе глава и още веднъж леко докосна устните й. След тази целувка последва още една, сетне още много, докато накрая и двамата останаха без дъх.

Накрая, неохотно подчинявайки се на задълженията, Старбък излезе навън. Потънал в мисли за Черити, не забеляза самотната фигура, скрита сред затрупаната от снега борова горичка, която внимателно наблюдаваше къщата…