Джоан Рос
Междузвездна любов (13)

Тринадесета глава

Като се мъчеше да отклони мислите си от онова, което правеха Старбък и Дилън в лабораторията, Черити прекара цялата сутрин в разчистване на бюрото си. Преди не бе имала куража да го направи. Твърде много неща напомняха за баща й…

В чекмеджетата откри бележки, писани от самия него, напомнящи й да купи хляб и мляко след работа. Имаше също честитки за рожден ден, нарисувани от артистичната й майка. След като прочете на една от тях трогателното и твърде лично посвещение, предназначено за баща й, Черити се отказа да отваря другите. Макар да не се изненада, че родителите й бяха продължили да се обичат след тридесет и пет години брак, тя изпита завист.

Изведнъж в съзнанието й се появи видение — триизмерен образ, толкова реален, сякаш можеше да се пресегне и да го докосне. Старбък бе в опасност! Заедно с Дилън… Намираха се в лабораторията и към тях бе насочено дуло на пистолет. Но колкото и да се мъчеше, Черити не успя да види кой държеше оръжието…

Тя веднага се свърза с Анди и му нареди да тръгва към лабораторията. Сетне изтича до джипа и го подкара към гората. Макар че бе много студено, ръцете й, здраво стискащи волана, бяха влажни от пот. Отново и отново повтаряше името на Старбък като молитва.

Километражът на таблото бързо отмяташе изминатия път. За нещастие, часовникът до него отброяваше безценните минути със същата скорост.

През цялото време Черити опитваше да се концентрира върху видението. Но то се бе разсеяло като утринна мъгла. Страхът бе заседнал в гърлото й като огромна ледена буца.

Тя спря джипа сред дърветата, за да не бъде забелязана от лабораторията. Надяваше се някак да се промъкне в сградата. За нещастие Дилън бе инсталирал твърде сложна охранителна система. Алармата щеше да се задейства при всеки опит да проникне в сградата.

— Здравейте. Бихте ли ми казали името си? — прозвуча електронния женски глас на компютъра, когато Черити спря пред входа.

— Черити Прескот — отвърна тя, като се надяваше, че отчаянието в гласа й няма да попречи на идентификацията му.

— Благодаря ви, Черити Прескот — продължи гласът. — А сега може ли да взема отпечатъци от пръстите ви?

Черити щеше да се взриви от напрежение, докато напрегнато мислеше какво ли става в сградата. Тя постави ръка на мястото, където й бе наредено.

— Добре — каза гласът. — Сканирането е завършено. Можете да влезете, Черити Прескот.

— Крайно време беше — промърмори тя, когато вратата послушно се плъзна встрани.

— Приятен ден — отвърна гласът.

Дотук добре. Вече бе в сградата. Оставаше й просто да намери Старбък и Дилън и да ги измъкне оттук здрави и читави. Помещенията изглеждаха странно безлюдни. Навярно Дилън бе отпратил всички, за да запази в тайна заминаването на Старбък. Макар че се стараеше да не вдига никакъв шум, токовете на ботушите й шумно отекваха по теракотения под. Черити се запъти към лабораторията на Дилън, като мечтаеше да притежава способността на Старбък за астропроекция…

В същото време Старбък бе застинал неподвижно, сякаш обувките му бяха приковани към пода. Тъй като на неговата планета не съществуваше насилие, разиграващата се пред него сцена му се струваше отвратителна и противоречаща на здравия разум.

— Не разбирам какво смятате да правите — каза той, като преглътна гнева си. Инстинктивно усещаше, че ако даде воля на чувствата си, положението ще се влоши.

— Всичко е много просто — отвърна Ванеса със студена усмивка, подчертаваща ледения блясък в очите й. — Докато държа това смъртоносно оръжие насочено към вас, Брайън и Мърф — тя посочи към мускулестите мъжаги, застанали от двете й страни, — ще съберат всички дискети с данни за машината на времето, създадена от нашия малък гений. После ще ви придружат до бронирания камион, който чака отвън. След това, по една нещастна случайност, от химическата лаборатория в коридора ще изтече взривоопасно вещество и ще експлодира като гигантски фойерверк, който ще срине сградата до основи. Когато успеят да изровят от руините останките от тялото на Дилън, аз вече ще съм в Париж и ще си пия шампанското на Шанз-елизе.

— За кого работиш? — попита Дилън с непресторено любопитство. — За ЦРУ или за някоя терористична групировка?

Тя се засмя.

— Казах на баща ми, че никога няма да се сетиш.

Дилън присви сините си очи.

— Ти си дъщеря на Харлън Клингхофър. — Това не бе въпрос.

— Позна! Дайте бонбон на момчето!

— Трябваше да забележа приликата и да се досетя — с отвращение промърмори Дилън.

— Само че аз изобщо не приличам на баща си.

— Напротив, приличаш. И двамата имате същия алчен блясък в очите. — Той изруга. — Колко съм глупав!

— О, не бъди строг към себе си, скъпи — каза Ванеса. — Ти беше така погълнат от работата си, да не говорим за твоя извънземен приятел. — Очите й хищно се впиха в Старбък, който с интерес следеше словесния двубой. — В случай че не знаеш — обърна се към него тя, — ти струваш колкото собственото си тегло в злато.

— Защо правиш това? — попита Старбък, внезапно осъзнал, че именно тя бе нападнала и наранила Черити. Едва успя да сдържи гнева си.

— Как защо? За напредъка на науката, разбира се.

— Да не споменаваме за материалните облаги — добави Дилън. — Особено след като баща ти изгуби субсидията, отпусната му от правителството.

— Защото ти открадна неговите разработки! — изсъска Ванеса.

— Теорията за квантовия скок и антиматерията е лично моя — възрази Дилън. — Аз я създадох и разработих. Само че баща ти беше твърде алчен и нетърпелив. Не успя да се сдържи и я открадна. След това преправи данните така, че да изглежда сякаш сме стигнали далеч по-напред, отколкото в действителност, като я продаде на този, който му беше предложил най-висока цена.

— Божичко, колко си наивен! Ами че такива са правилата на играта! — през зъби процеди тя. — Всичко щеше да се уреди и да бъдем богати, Дилън, ако ти не беше изпортил работата.

— Нямах намерение да допусна Пентагона да сложи мръсните си лапи върху моята разработка и да я превърне в най-новата военна машина.

— Да, обаче сега нямаш избор, нали? — Тя посочи с револвера към компютъра и кимна на един от огромните мъжаги: — Мърф, вържи Извънземния и Гениалния, за да не ни създават проблеми. После започвайте да товарите тези неща в камиона. И без това изгубихме доста време.

Старбък погледна многозначително Дилън, който незабележимо кимна. В следващия миг изведнъж настана страшна бъркотия.

— Какво, по…

Един от наемниците на Ванеса, който тъкмо се канеше да върже ръцете на Старбък, остана със зяпнала уста, втренчен в празното място, където допреди миг бе стояла жертвата му. След секунда нечия ръка се стовари върху врата му и той се строполи на пода.

В същото време Дилън приведе глава, с всичка сила я заби в стомаха на връхлитащия го мъж, който приличаше на горила, и изкара въздуха от дробовете му. Мъжът тежко изпъшка. В следващия миг покрай ухото му изсвистя куршум. Дилън се хвърли на пода.

— По дяволите, Ванеса! — процеди той, претъркулвайки се под едно бюро. — Не отиваш ли твърде далеч в жаждата си за знания?

В отговор нов куршум разцепи дървото само на сантиметри от главата му. Когато забеляза, че Мърф се е изправил и се насочва към него, Дилън се сви. С яростен рев горилата изрита бюрото встрани и го направи на трески. Но Дилън вече не беше там.

— Няма да се измъкнеш! — предупреди Ванеса.

— Точно това се канех да кажа и аз — спокойно изрече Черити, насочила своя пистолет право към ненавистната й жена. — С риск да прозвуча банално, Ванеса, хвърли оръжието!

Ванеса още не смяташе да сваля гарда.

— Мърф, хвани Извънземния!

— Точно това се опитвам да направя, по дяволите! — ядно избоботи той. Ала всеки път, щом приближеше Старбък, той се дематериализираше и се появяваше на друго място в стаята. Напълно изтощен, Мърф се отказа от преследването. Дилън, скрит зад етажерка с книги, му подложи крак.

— Смотаняк! — весело изчурулика той, когато мъжагата се просна на пода.

Примирила се с неизбежното, Ванеса избухна в проклятия, които биха накарали всеки каруцар да се изчерви. Сетне ядно пусна пистолета на пода. Черити извади белезници и ги щракна около китките й…

 

 

Черити трябваше да е на върха на щастието. В края на краищата, не всеки ден се случваше началникът на полицията в спокойно малко градче да спаси брат си и своя любими от смъртна опасност, както и да предотврати превръщането на важното научно откритие в убийствена машина на войнолюбците.

Само че Черити изобщо не бе щастлива, защото имаше нещо, което оставаше непроменено. Старбък щеше да замине. Двамата стояха сами в лабораторията със сплетени ръце и слети съзнания.

— Мислех, че си изгубил способностите си — поде тя, като търсеше по-безболезнена тема за разговор от предстоящата раздяла.

— Да, в голяма степен — съгласи се той. — Ала смятам, че адреналинът отново ми помогна. В борбата за собствения живот има нещо твърде примитивно.

— Предполагам, че на Сарниа не ти се е налагало да се бориш за живота си.

— Не — вяло се усмихна той. — Ако стоиш настрана от кръчмите, посещавани от чуждопланетяни, Сарниа е изключително спокойно място.

— Насилието е нелогично — тихо се съгласи тя.

— Това е едната страна на въпроса. Но за времето, прекарано тук, осъзнах, че светът на абсолютната логика не е чак толкова съвършен. — Привлече я към себе си и притисна устни към косата й. — Благодарение на теб открих, че най-приятните неща понякога са най-нелогични.

Тя му се усмихна през сълзи:

— О, нима пак подхващаш темата за нелогичната женска природа?

Той проследи извитите й устни с върха на пръста си, запленен от формата и копринената им мекота.

— Не. Имах предвид чувствата, които предизвикваш у мен.

Тя обви ръце около врата му. Искаше й се да останат така завинаги и времето да спре. Дълго стояха неподвижни, прегърнати, с докосващи се чела. Накрая, примирявайки се с неизбежното, Черити се отдръпна. В очите й блестяха сълзи.

— Няма да ти казвам „довиждане“.

Гърлото на Старбък бе тъй свито, че не можеше да преглътне.

— Не. Няма да си казваме „довиждане“…

Болезнено горещите му устни властно покриха нейните. Целувката не бе спокойна и утешителна, а изразяваше бурните им объркани чувства. Черити леко изхлипа. Устата му отчаяно търсеше нейната, ръцете му жадно се плъзгаха по тялото й и го притискаха към неговото. Проклинайки мислено на сарниански, той бе погълнат от отчаяната целувка.

Сетне, миг преди да я повлече към пода, Старбък я пусна.

Покъртена, Черити се взря в него и се запита как е възможно един мъж да притежава такава сила на волята, че да устои на подобна трескава страст. Тя затвори очи и опита да се овладее. Сетне направи единственото, което й оставаше — прехапа устни и излезе от лабораторията.

Дилън я чакаше при джипа.

— Ти наистина го обичаш, нали? — Тъмносините му очи бяха изпълнени със съчувствие.

— Разбира се, че го обичам. — Тя пое дълбоко дъх и припряно избърса сълзите, стичащи се по страните й. — Твърде силно, за да го моля да остане.

— Става ли ти по леко при мисълта, че и той те обича?

— Не… О, може би след няколко дни ще се оправя — неубедително продължи тя. — Но точно сега мисля, че нищо не може да ме утеши. Все пак ти благодаря, Дилън. Ти си най-чудесният брат…

Решена да си тръгне, преди да се размекне напълно и да промени намерението си, тя се качи в джипа и подкара към къщи…

Черити извади старата книга с готварски рецепти на баба Прескот с намерението да сготви нещо. Надяваше се, че концентрацията, която изискваше домакинската работа, щеше да й помогне да се откъсне от мислите за Старбък. От въпроса дали бе успял да се върне благополучно на Сарниа, както и от надеждата, че той ще запази спомена за тяхната любов…

След два часа кухнята бе изпълнена с дим. Единственият резултат от усилията й бе купчинка плоски овъглени кръгчета и тава с изгорели, твърди като камък, парченца тесто.

Тя реши, че птичките може би няма да са придирчиви към кулинарните й умения и изнесе тавата навън.

И изведнъж го видя. Той се приближаваше с твърди решителни крачки.

Отначало Черити не повярва, че това наистина е Старбък. Без съмнение това бе холограма, като онези, които той я бе научил да създава в собственото си съзнание.

Тя остави тавата на снега и се хвърли в обятията му. Старбък, съвсем истински, покри лицето й с целувки. Любимият й бе абсолютно реален!

— Би трябвало да кажа, че съжалявам. — Сълзи на щастие се стичаха по вдигнатото й към него лице. — Обаче не е така.

— И аз не съжалявам. — Той зарови устни в косите й.

— Какво не беше наред?

— Нямаше такова нещо.

— Но ти искаше да се върнеш у дома, за да докажеш, че теорията ти е вярна!

— За мен е достатъчно само да зная, че е вярна — увери я Старбък. — Освен това наистина се завърнах у дома. — Той обхвана мокрото й от сълзи лице. — През целия си живот съм се борил да бъда уважаван сарниански учен. Прекарах тридесет години като чужденец на собствената си планета, принуден да потискам чувствата си. Ала сега, с теб, за първи път усещам, че се намирам точно на мястото, където трябва да бъда.

Тя проследи с показалец очертанията на устните му.

— Завинаги…

— Завинаги!

Докато вървяха към къщата, Черити се сети нещо.

— Горкият Дилън сигурно е съсипан, че не е успял да провери теорията си.

— Напротив. Всичко стана както трябва. Всъщност не се съмнявам, че брат ти е страхотно щастлив.

— Какво? — започна да се досеща Черити. — Да не би Дилън да е заминал? На Сарниа?

— Димазиманът можеше да пренесе само един човек…

За Черити тази мисъл бе твърде невероятна, за да я възприеме.

— Дилън на Сарниа! Двеста години в бъдещето! — Тя поклати глава. — Ти си прав. Той сигурно е на седмото небе…

Луната бе започнала да се издига, обливайки Сарниа в мека розова светлина. Обитателите на куполния град се подготвяха за Празника на истината, ежегодното честване на пристигането на Древните. Двуседмичните празненства бяха единственото време в годината, когато дори най-логичните сарнианци, подпомогнати от изобилните количества Еноска роса, бяха склонни да отпуснат юздите на емоциите си.

Сарнианците, прибиращи се от работа, вече се усмихваха в очакване. Мислите им бяха насочени към предстоящите дни. Те не забелязаха проблясващите частици материя, интегриращи се в едно цяло, отвъд кварцалитовите прозорци на въздушните им совалки.

— Действа! — Дилън с изумление се огледа наоколо. — По дяволите! Наистина действа! — Усмивката му заплашваше да разполови лицето му.

Внезапно той престана да се усмихва, защото осъзна, че стои пред двама огромни, много грозни мъже, облечени в черни униформи. Те смътно му напомниха Брайън и Мърф, макар че наемниците на Ванеса нямаха големите, кожести изпъкнали гребени, пресичащи челата на тези създания. Обаче в очите им се четеше същата примитивна грубост.

— Закъсняхте — каза един от мъжете на гърлено наречие. Транслаторът на Старбък послушно преведе думите му. Старбък бе казал на Дилън, че английският е общоприетият език за земляните на Сарниа, така че нямаше да срещне затруднения при общуването.

— Бях възпрепятстван.

Мъжете се спогледаха:

— Празникът на истината ще започне всеки момент. Но на нас ни платиха извънредно за празничните дни.

— Добре, аз вече съм тук — каза Дилън.

По-едрият от двамата сви масивните си рамене и набра някакъв код на машинка, напомняща джобен калкулатор. Панелът на вратата зад него безшумно се отмести.

— Затворничката ви очаква.

— Затворничката ли? — Като реши, че е сгрешил в изчисленията и се е приземил на друго място, вместо в дома на Джулиана, Дилън влезе в ярко осветената бяла сграда.

Вратата се затвори зад него и той остана сам в преддверието. Скоро още двама мъже, които си приличаха като близнаци с тези пред вратата, облечени в същите униформи и с ботуши до коленете, влязоха в стаята с надута и арогантна походка. Между тях вървеше една жена.

Това можеше да бъде само Джулиана Валдериан! Старбък бе казал на Дилън, че сестра му е твърде интелигентна и волева. Дилън я огледа преценяващо и се запита защо неговият приятел бе пропуснал да спомене, че е и не по-малко красива. Косата й, сплетена и повдигната над главата, сияеше като сребро. Тялото й бе тънко и стройно, но от начина, по който сребристосивата рокля обгръщаше фигурата й, личеше, че е възхитително женствена. Очите й с цвят на опушен топаз излъчваха интелигентност и още нещо, подобно на отвращение.

— О, значи най-после пристигнахте. — Гласът й бе тих, но в него имаше някаква нотка, която не се хареса на Дилън.

— Тук всички са загрижени за точността — промърмори той. — Освен това мисля, че ме бъркате с някой друг.

— О, прекрасно зная кой сте. — Джулиана протегна ръце и той видя стоманената верига, опасваща китките й. — Вие сте този, който трябва да ме съпроводи до мястото на екзекуцията ми.

 

 

Черити и Старбък почти бяха стигнали до къщата, когато тя се сети нещо.

— Не ми се иска да ти задавам този въпрос, но какво ще стане, ако Дилън не успее да се върне?

— Ще успее — увери я Старбък с наперена самоувереност, напомняща за брат й. — Джулиана ще му помогне. Освен това има ангажимент тук след две седмици.

— Какво ще стане след две седмици?

— Съгласи се да кумува на сватбата ни. Решихме, че времето е достатъчно, за да уведомиш майка ти и тя да пристигне от Таити за церемонията.

— А на някой от вас двамата мина ли му през ума да ме попита дали искам да се омъжа?

Той застина на място.

— Но ти ми каза, че ме обичаш!

— Обичам те — бързо каза тя.

— И аз те обичам. — Той свъси вежди. — И двамата бяхме съгласни, че желаем да прекараме остатъка от живота си заедно. Следователно бе логично да предположа, че би искала да се омъжиш за мен.

Черити усещаше чувствата му към нея, горещи и дълбоки, извиращи направо от сърцето му. Ала умът му може би завинаги щеше да си остане сарниански, склонен да търси логика дори там, където тя просто не съществуваше.

В края на краищата, самата същност на любовта бе нелогична.

— Ако се притесняваш, че няма да мога да те издържам, безпокойствата ти са неоснователни — поде Старбък, като предпазливо подбираше думите си.

— Какво искаш да кажеш?

Забелязал смръщеното й лице, той реши, че не това бе причината тя да не приеме предложението му.

— Задължение на мъжа е да осигурява прехраната на семейството. Затова исках да те уверя, че за в бъдеще ще работя в лабораторията заедно с Дилън. Той ми каза, че работата ще ми осигури достатъчно пари, които да ми позволят да издържам съпругата и децата си. Нямам причини да се съмнявам в думите му.

— Деца ли?

Старбък никога не бе предполагал, че е възможно тя да не пожелае да създаде семейство. След мигновен размисъл той реши, че я желае и без деца.

— Съжалявам. Дали не искам твърде много от теб?

— Не — увери го Черити, трогната от искреното съжаление в очите му. — Винаги съм мечтала да създам семейство, Старбък. А идеята да имам деца от теб определено ми харесва. Само че — скръсти ръце — нямам нужда от мъж, за да ме издържа. Напълно съм способна да се грижа за себе си и сама.

— Да, така изглежда…

— И, ако се омъжа за теб, то ще бъде само защото те обичам.

— Разбирам. — Старбък бе обезпокоен, че тя бе казала „АКО се омъжа за теб“, а не „КОГАТО се омъжа за теб“.

— Както и да е — продължи тя, — не бих имала нищо против, ако се съгласиш да печеш хляба.

Той хвърли поглед към овъглените остатъци, пръснати по белия сняг. Птиците се възмущаваха и с очевидно нежелание кълвяха резултатите от двучасовия й труд.

— Мисля — каза той, — че това е най-логичната мисъл, която ти е хрумвала досега.

Черити се засмя. Никога не се бе чувствала по-щастлива. А това бе абсолютно нелогично, тъй като в този момент брат й се носеше из космоса, далеч от галактиката, в която се намираше Земята. Всъщност Дилън наистина бе ексцентричен, но не чак дотам, че да изпробва нещо, в което не беше абсолютно сигурен. Тя реши да приеме на вяра думите на Старбък за безопасността на брат й.

— Хайде да се върнем в къщата. Ще стоплим пица в микровълновата печка. А след вечеря ще имаш на разположение цяла нощ, за да ми изтъкнеш всички причини, поради които би трябвало да се омъжа за теб.

— Звучи твърде привлекателно — съгласи се Старбък. Беше крайно нелогично, но, без съмнение — много примамливо.

— Ако мислиш, че е нелогично — усмихна се Черити дяволито, — само почакай, докато те запозная с чудесата на ваната, пълна със сапунена пяна…

В мислите им проблесна еротичен образ. Видът на Черити, покрита само със сапунените мехурчета, накара кръвта на Старбък да закипи във вените му.

— Мисля — каза той, — че можем да пропуснем лицата, за да спестим време за ваната.

Предложението му звучеше разумно. В края на краищата, организацията на времето бе твърде логична наука.

— Страхотна идея! — Усмихна се по-широко. — Кой би предположил, че логиката може да бъде толкова приятна?