Джоан Рос
Междузвездна любов (10)

Десета глава

Старбък я откри просната в снега като мъртва червеношийка. Когато я вдигна на ръце, за първи път в живота си изпита силата на яростта, способна да подтикне човек към убийство.

— Черити!

Той избърса снега от лицето й. Страните й бяха тъмнорозови, с цвета на изгряващата Аустралиана.

— Скъпа, събуди се.

Тъмните й мигли ярко се открояваха на фона на пламтящите й бузи. Устните й бяха полуразтворени.

— Черити, моля те, трябва да се събудиш!

Внезапно тя отвори очи.

— Старбък? — Леко се усмихна и вдигна ръце към лицето си. — Ти се върна.

— Казах ти, че ще се върна. — По дяволите, бе й обещал да дойде още снощи, но като някакъв поразен от Халдон идиот се бе оставил да бъде погълнат от загадката на Дилън. Гневеше се на себе си, задето я бе оставил сама толкова дълго. Ако се бе забавил в лабораторията само още няколко минути…

Не! Тази мисъл бе непоносима. Прогонвайки от ума си видението на мъртвата Черити, той я понесе към къщата.

— Как се озова тук? — внезапно попита тя.

— А ти как мислиш? Когато се върнах и видях, че те няма, излязох да те потърся. — Това бе една от малкото лъжи, които бе изричал. В действителност я бе видял в мислите си, просната в снега, и мигновено се бе пренесъл при нея.

— Но единствените следи в снега са моите! Освен онези. — Черити посочи нечии стъпки, изчезващи сред дърветата. Те бяха твърде малки, за да са оставени от Старбък, значи бяха на нападателя й. Тя многозначително изгледа непокътнатия сняг.

— Мисля, че е време да поговорим по-обстойно.

Докато я носеше към къщата, Черити се опитваше да не вярва на това, което виждаха очите й. А той се чудеше как да й обясни, че е наполовина човек, наполовина сарнианец. Космически пътешественик, който поради слънчевите изригвания случайно се бе отклонил от курса си, пресичайки субпространството, и се бе приземил на погрешно място, двеста години преди определеното време.

— Ще сложа кафе — каза той, когато влязоха в кухнята.

— Вече можеш да ме пуснеш на пода. Между другото, имам чувството, че ще ми трябва нещо по-силно от кафе.

— Май си права.

Черити все още не можеше да повярва на случилото се. Трябваше да има някакво разумно, логично обяснение за всичко. А може би просто сънуваше? Тя силно се ощипа по ръката.

— Защо правиш това?

— Надявах се, че сънувам.

— Страхувам се, че не сънуваш, Черити. — Дълбокият му глас бе по-сериозен от всякога. Това, както и съжалението в очите му, я изплаши.

— Да. И аз стигнах до същото заключение. — Черити влезе в гостната. Старбък я последва и едва не се блъсна в нея, когато тя рязко спря.

— Черити? Какво има?

— Компютърът на Дилън! Някой го е включвал! — Тя прекоси стаята и прокара пръсти по клавиатурата. Капакът на флопидисковото устройство бе отворен. Тя щракна надолу черното лостче и го затвори. — Знаеш ли, през онази първа нощ, когато те намерих, ми се стори, че чух някой да влиза тук…

В съзнанието му изникна споменът за това как бе усетил, че Черити е в опасност и си бе казал, че трябва да я спаси. Но непокорното му изтощено тяло бе отказало да помръдне.

— Ти претърси стаята и не откри нищо.

— Точно така. Накрая реших, че въображението ми е изиграло номер.

— Нали не мислиш, че малките зелени човечета са проникнали в свръхсекретната информация на Дилън?

— Не, разбира се! — Тя се засмя. — Не съм откачила чак толкова. Но няма да се учудя, ако някой наистина иска да се добере до изследванията на Дилън.

За нещастие и Старбък мислеше така. Особено след като Дилън му каза, че някой се е опитал да разгадае секретния код на лабораторията. Очевидно, след като не бе успял, бе проникнал в дома на Черити с надеждата, че компютърът тук не е закодиран.

— Вероятно този, който е включвал компютъра, е същият, който те е ударил.

— Така изглежда. Иска ми се да се обадя в полицията, но за нещастие, аз съм полицията. — Разтри тила си, където се надигаше пулсираща болка. Когато махна ръката си, с изненада видя, че е изцапана с кръв.

— Господи! — На Старбък, който бе живял тридесет години, без никога да зърне нито зелената кръв на сарнианците, нито червената на човешките същества, внезапно му прилоша.

— Раната е само повърхностна — каза Черити с крива усмивка.

— Вероятно е така, обаче ще трябва да я промием, за да не се инфектира.

Тя поклати глава и веднага съжали, защото вътре сякаш се затъркаляха тежки камъни.

— Първо трябва да поговорим.

— Ще говорим по-късно. Сега ми кажи къде има дезинфекциращи препарати?

— В банята.

Преди тя да се усети, той отново я взе на ръце и се запъти към благоуханното помещение със стени на цветя.

— Старбък — запротестира Черити, — и сама мога да извървя няколко метра!

— Много си бледа. Не искам да припаднеш.

— Това е смешно! Аз никога не припадам. — Прокара пръсти през косата си и с изумление видя, че са изцапани с още повече кръв.

Той затвори капака на тоалетната и я сложи да седне върху него. Дали само си въобразяваше, запита се тя, или цветята по стената наистина бяха започнали да танцуват?

Подът под тоалетната чиния сякаш се наклони. Черити изгуби равновесие и политна напред. Ако Старбък не бе до нея, за да я подхване, щеше да се свлече на бялата постелка…

Беше лято. Слънцето с цвят на разтопено масло жареше лицето й. Тя лежеше по гръб сред поле от лилави цветя и със затворени очи се наслаждаваше на деня, прекаран в леност. Дочу приближаващи стъпки и инстинктивно усети кой идва.

— Търсих те. — Дълбокият глас звучеше познато. С голямо усилие Черити се изтръгна от унеса и отвори очи.

— А аз те чаках. — Тя погледна към мъжкия силует, открояващ се на фона на ярката слънчева светлина. Не можеше да види лицето му, но знаеше как изглежда. Косата му бе черна като гарваново крило, а тъмните като обсидиан очи я гледаха нежно.

Той коленичи. Черити вдигна ръка към мургавата му буза и повтори със задъхан шепот:

— Чаках те… Цял живот.

— Какво съвпадение! — промълви той, пое ръката й и целуна дланта. Плътта й запламтя от допира на горещите му устни. — Защото аз пък те търсих цял живот.

Съдбата ги бе събрала. И сега не бяха необходими повече думи. Умелите му ръце я разсъблякоха. Дългите му пръсти с лекота разкопчаха лятната й рокля. Памучната дреха на цветя изчезна, оставяйки я само по прасковенорозово копринено бельо, украсено с дантела с цвят на слонова кост.

— Толкова си красива! — Бавно и изкусително прокара пръст по корсажа й. Докосването му я изгаряше и тя се запита как ли коприната и дантелите не са обхванати от пламъци.

— Много съм пълна. — Чувстваше се задължена да признае ужасната истина. — Трябва да сваля пет килограма.

— Та това е нелепо! — Обхвана гърдите й и нежно ги помилва. А когато докосна с палец скритото под коприната зърно, по цялото тяло на Черити се разля сладостна тръпка на очакване. — Навсякъде, където по тялото ти има извивка, моя сладка Черити — устата му намокри първо коприненото бельо, сетне кожата й под него, — по моето тяло има гънка. — Легна до нея и я притисна към себе си. — Виждаш ли? — Устните му се плъзнаха по шията й. — Ние си пасваме идеално.

Това наистина бе вярно. Тялото й, което смяташе за твърде закръглено, прилепваш към неговото, сякаш бяха две парченца от картонена мозайка.

Тя обви ръце около врата му. Усещаше тялото си чудно леко и свободно…

Над ливадата повя лек ветрец и разлюля лилавите главички на цветята. Устата му пиеше от нейната, като че никога нямаше да се насити. Слънцето сякаш проникваше под кожата й и я стопляше. Въздухът бе наситен с уханието на цветя, соления дъх на морето и неповторимия аромат на желанието.

Ръцете му се сключиха около нея. Дрехите им бяха изчезнали, сякаш стопени от пламъка на страстта. Ръцете й се плъзнаха по мускулите на гърба му и тя бе възнаградена от гърления му стон. Чу как шепне името й, свел глава към гърдите й, и усети вкуса му, когато отново притисна устни към нейните. Гърдите му бяха покрити с косъмчета, които дразнеха втвърдените й свръхчувствителни зърна.

Никога не бе завладявана толкова силно от чувствата си. Никога не се бе усещала тъй свободна. Тя тихо се засмя и се отдръпна от прегръдката му. Коленичи на килима от цветя и прокара ръце по окъпаното му в слънце тяло, като го докосваше, галеше и възбуждаше. Откъсна лилаво цвете и го прокара надолу по раменете към гърдите му, сетне към стомаха. След това го изтегли нагоре, първо по едното му бедро, после по другото, очарована от начина, по който мускулите играеха под мургавата му кожа. Бе толкова мъжествен, замаяно си помисли тя. И беше неин. Само неин.

Двамата сякаш бяха единствените хора във Вселената. Първият мъж и първата жена, като Адам и Ева. Под ярката слънчева светлина се извършваше магическо тайнство, древно като света. Нямаше защо да бързат. Очакването само засилваше удоволствието, а времето сякаш бе спряло.

През златистата омара тя го чу да изрича името й. Черити. Всичките му чувства към нея, цялата любов, бяха събрани в тази единствена дума. Тя звучеше като поема или като молитва. Звучеше неповторимо…

— Черити. — Старбък прокара хладната кърпа по челото, по страните и по затворени й клепачи. — Скъпа, моля те, събуди се! Плашиш ме.

Сънят се стопи и изчезна в дълбините на съзнанието й. Застанала на ръба на реалността, Черити се опита да го задържи още малко.

— Черити! — Последва тихо нечленоразделно проклятие. — Ще повикам лекар.

— Не… — Видението отлетя като мъгла над върховете на дърветата, оставяйки я разстроена и незадоволена. — Добре съм. — Отвори очи и срещна тъмния му поглед.

Вече не бяха в банята. Черити лежеше върху юргана на баба Прескот, изпъстрен с цветя. Старбък бе седнал на края на леглото. На красивото му лице бе изписана тревога.

— Сънувах те, Старбък…

Той прокара опакото на дланта си по все още бледата й буза.

— Надявам се, че това обяснява усмивката ти.

— Беше много хубав сън — призна тя. — Беше лято и ние лежахме…

— … сред поле от диви цветя. Ти ми каза, че си ме чакала цял живот. А аз ти отвърнах, че съм те търсил цял живот.

— Да. — Думите му би трябвало да я изненадат. Преди две седмици не би повярвала, че е възможно двама души да бъдат тъй близки. Но тогава още не бе срещнала Старбък. — Ти си прочел мислите ми, нали?

— Да. Дължа ти извинение, но не съжалявам. Защото в този момент открих, че всичко това е истина. — Погледът му влюбено погали лицето й и се спря на устните. — Търсих те цял живот… — Прокара пръсти през медночервените й коси, блестящи на слабата светлина на лампата. — Защото ти си моята съдба, Черити Прескот.

— Ако това е истина, защо видът ти е такъв, сякаш нещо не е наред? Да не би заради онази, за която си бил сгоден?

— Не… Да… — Отчаян, Старбък стана и закрачи напред-назад из стаята. — Села е част от моята дилема — призна най-сетне. — Но не по начина, по който си мислиш. Просто тя олицетворява света, от който идвам. Онова, което представлявам.

Села. Сега нейната съперница имаше име. Това я правеше по-реална.

— Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш всичко — с привидно спокойствие го подкани тя.

Знаеше, че е права. Дължеше й истината. Цялата истина.

— Преди това все пак ще трябва да промием раната ти — въздъхна той. — После трябва да се обадя на Дилън, за да го предупредя, че е в опасност. А и смятам, че наистина ще имаш нужда от нещо за пийване.

— Толкова ли е лошо?

— Зависи от гледната точка. — Старбък се върна в банята, за да вземе кислородна вода, памук и кърпа. Намокри памука и почисти плитката рана. — Ето. Всичко е готово. — Излезе от стаята, за да се обади на брат й. След малко се върна с две чаши коняк. — Дилън се тревожи за теб. Уверих го, че си добре, доколкото е възможно при създалите се обстоятелства. Обещах да не те оставям сама. — Той отпи голяма глътка. — Също така го уведомих, че смятам да ти разкажа истината за мисията ми.

— Дилън знае ли?

— Всичко. Първо ме посъветва да не ти казвам, но след като разбра, че няма да успее да ме разубеди, ми пожела късмет. — Подаде й една от чашите. След това отново седна на леглото и дълго остана мълчалив, взрян в тъмнокехлибарената течност. Сякаш търсеше думи да обясни необяснимото. — Наистина не зная как да започна — призна накрая той.

— Защо не започнеш от началото?

— От началото ли? — замислено се усмихна Старбък. — Добре. — Отметна глава, пресуши коняка и остави празната чаша. Сетне бавно и предпазливо поде: — Всичко започна в една галактика, много, много далеч оттук…