Джоан Рос
Междузвездна любов (1)

Първа глава

Планетата Сарниа

Лунна дата: Гама 17,3

Нямаше връщане назад. Холокасетите от секретните правителствени архиви бяха проучени, маршрутът — планиран. След пет дълги слънчеви завъртания, прекарани в проектиране и конструиране на транспортно средство, сарнианският астрофизик и бъдещ интергалактически изследовател Брам Старбък се отправяше на път.

Пред затворените му клепачи затанцуваха светлини — червени, зелени, жълти и сини, като поток от вълни, който го заобикаляше и се разпръскваше във всички посоки. Сякаш стотици хиляди разярени нитрооси жилеха тялото му. Посредством вековната техника на медитацията, която Древните бяха донесли със себе си от планетата Янос в Единадесетия пласт, Старбък се съсредоточи върху мислите, насочващи съзнанието му към желаната цел — планетата Земя в галактиката Млечен път.

Бе избрал Земята, защото атмосферата и гравитацията й бяха твърде близки до тези на Сарниа. Но имаше и още нещо. В паметта му бе ясно запечатана всяка подробност от интергалактическата екскурзия със семейния космически кораб, заедно с родителите и сестра му. Тогава бе още дете. Поводът бе четиристотингодишнината на родната страна на майка му. Макар че за сарнианците четиристотин години бяха само миг, американците, включително и майка му, ги смятаха за доста дълъг период.

Старбък бе избрал за цел на пътешествието си Калифорния. Все още ясно си спомняше хармонията и еклектичната атмосфера на този южен щат на Северна Америка. Особено Венеция — в този град появата на чужденец сред изумително разнородната тълпа на местните жители нямаше да предизвика излишно любопитство.

Съществуваше още една причина да избере Земята за цел на пътуването си — абсолютно нелогична, твърде несарнианска, типично човешка, емоционална причина. Старбък таеше надежда — еретично неразумна, абсолютно ирационална и поради това — диаметрално противоположна на който и да било аспект на сарнианската философия. В тайно кътче на сърцето си той вярваше, че ако успее да разбере планетата, която майка му, Рейчъл Валдериан бе напуснала, ала никога не бе забравила, щеше да разбере и себе си.

При подготовката за пътуването тя му бе разказала всичко, което успя да си спомни за Земята. За жалост, с изключение на онова единствено посещение, Рейчъл бе живяла откъсната от родната си планета повече от четиридесет години. Старбък се нуждаеше от по-подробна и актуална информация, отколкото неговата майка можеше да му даде.

Макар че по принцип това бе в нарушение на законите на конфедерацията, сарнианските правителствени чиновници бяха открили вратичка в интергалактическото законодателство и бяха инсталирали извън обсега на сензорите разузнавателни сателити, чиито маскировъчни устройства им позволяваха да обикалят незабелязано около Земята. Повече от сто слънчеви завъртания те предаваха видео- и аудиозаписи от тази планета. Десетки чиновнички, чието задължение бе да изпълняват рутинните задачи, патент на правителствената бюрокрация из цялата Вселена, прехвърляха данните на холокасети и ги картотекираха в правителствените архиви.

Джулиана, сестрата на Старбък, заемаше висок пост на правителствен ксеноантрополог и бе единствената жена-професор в Сарнианския научен институт. Отначало тя доста се съмняваше в теорията на Старбък, както и в мотивите му. Но тъй като не успя да го убеди да изостави опасния си план, Джулиана се предаде и, рискувайки кариерата си, му набави секретните правителствени чипове с данни, съдържащи много повече информация от холокартотеките, до които сарнианската Национална библиотека му бе разрешила достъп. Тази информация позволи на Старбък да научи езика и обичаите на областта, наречена Калифорния.

И сега, като прилагаше на практика все още непроверената си теория за молекулярната астропроекция, той смяташе да стане първият интергалактически пътник без космически кораб.

Джулиана седеше пред компютъра със сериозно изражение. Пръстите й почукваха по контактната плочка и превръщаха сложните математически алгоритми в образи. Светлорусата й коса бе сплетена на плитка, завита над главата й като корона. Бе облечена в прилепнала сребристосиня рокля. На гърдите си носеше знака на академик Пета степен. Външният й вид — косата, класическата кройка на роклята, поведението й — бе пресметнат да изразява студена сдържаност. И все пак в момента излъчваше аура от несарнианско вълнение, проблясваща като алфа-поле около нея.

Зад прозорците от прозрачен кварцит луната разпръскваше розова светлина над Сарниа. Старбък и Джулиана наблюдаваха кехлибарения монитор, на който компютърът чертаеше зададения маршрут през милиарди километри и хиляди светлинни години. На екрана като ослепителни фойерверки проблясваха четириизмерни изображения на пламтящи или мъртви звезди — студени черни кълба материя. От експлодиращите им останки се раждаха нови светове. Завихрени галактики изхвърляха нагорещени газове във всички посоки сред блестящ звезден прах, заслепяващи огнени кълба и понесени с огромна скорост квазери. През хилядите светлинни години бяха разпръснати планети, приличащи на звезден прах. Материя и светлина биваха поглъщани понякога от ненаситни черни дупки и изчезваха от екрана, за да не се появят никога вече.

— Наближаваме Млечния път — каза Джулиана. На екрана се появи сияеща спирала от звездна светлина. Въздухът наоколо бе сякаш наелектризиран от развълнуваното очакване на брата и сестрата. През ума на Старбък мина мисълта да глътне един валдокс. Но сега не биваше да взема успокоителни таблетки, защото трябваше изцяло да се съсредоточи.

От светлинната маса се очертаха спирални ръкави, наподобяващи пумпала на някое земно дете. В съзнанието му проблесна щастлив спомен. Майка му бе купила тази фантастична червено-бяла играчка в някакво приказно царство, което земните хора необяснимо защо бяха нарекли Дисниленд. Той отново усети топлия поглед на майка си и опияняващия аромат, който винаги се носеше около нея. Тя приготвяше сама ароматното масло от маргаритите, които отглеждаше в оранжерията си. Същото ухание се носеше и от изсушените им листенца, които Рейчъл Валдериан бе поставила във всички стаи на дома им. Макар че никоя от майките на приятелите му не би се занимавала с нещо тъй лекомислено като отглеждането на цветя, Старбък тайно го намираше за прекрасно. Всъщност никога не можеше да помисли за майка си, без пред погледа му да изникнат бели цветове.

Той се намръщи, припомняйки си как, когато се завърнаха на Сарниа, Хотек Вентуриан, зло и зеленокръвно сарнианско момче, бе грабнало пумпала му и го бе стъпкало с ботушите си от кожа на крокогатор.

Старбък бе научил, че всяко нещо има своята цена. Ейдитичната му памет, макар и твърде полезна, съхраняваше автоматично всички спомени в мозъка му, където оставаха завинаги в очакване да бъдат извадени на бял свят.

Старбък насочи вниманието си към екрана, изучавайки светещата орбита в един от спиралните ръкави. Двамата със сестра му се спогледаха. Величествено пламтящата звезда бе Слънцето, около което се въртеше Земята.

— Остана още малко — каза той.

Хубавото лице на Джулиана, приучено още от детството да изразява сдържаност, бе неузнаваемо променено. Обикновено гладкото й чело бе смръщено, ясните й кехлибарени очи — наследство от майка им — излъчваха необичайна загриженост.

— Все още има време да промениш решението си.

Старбък не отговори. Беше безсмислено. Макар че Джулиана не владееше сарнианската телепатия, тя не й бе нужна, за да разбере мислите му. Във вените на сестра му също течеше земната кръв на майка им. Тя можеше да разбере неудържимото желание, което отдавна измъчваше Старбък.

Сега на монитора се виждаха всички планети. Плутон проблесна като ярко петънце и изчезна. Появиха се леденият Нептун с осемте си луни и облаци от метанов лед, синият Уран със спътниците близнаци Оберон и Титания. Сетне огромният бурен Юпитер, Сатурн с пръстена и Марс, чиято повърхност наподобяваше собствената му планета.

И накрая се появи тя. Земята.

Благодарение на познанията си, Старбък успя да разпознае континентите сред сините океани, блестящата белота на полярните ледени шапки, острите, покрити със сняг, върхове на Хималаите, Алпите, Андите и Скалистите планини. Той пое дълбоко дъх и се наклони напред, забелязал тънката сива ивица, която се виеше сред Азиатския континент. Внезапно осъзна, че това е Великата Китайска стена. Припомни си как майка му бе разказвала, че тази огромна преграда е издигната от хората, за да попречи на нашествениците. Но тогава бе твърде малък, за да си представи образите на въоръжените страшни врагове. На Сарниа от поколения цареше мир. Всъщност от последната война на планетата бяха изминали повече от шестстотин слънчеви завъртания.

Когато Старбък пристъпи в центъра на въображаемия кръг, пулсът му се ускори. Той сключи пръсти около компактния квантов акселератор. Бяха му необходими години упорита работа, за да успее да го смали до такива размери, че да се побира в човешка длан. В него бе вграден и миниатюрен вселенски езиков транслатор. Звуковият модул на устройството бе имплантиран в средното му ухо. Никой нормален космически пътешественик не би помислил да напусне Сарниа без вселенския транслатор или холограмната си кредитна дискета.

Старбък концентрира цялата си енергия върху екстрасенсуалната сетивност, една от малкото генетични черти, които го свързваха с останалите сарнианци. За да може напълно да разбере хората, населяващи планетата на майка му, трябваше да изглежда като тях. Ако искаше да се разхожда, без да привлича вниманието към себе си, трябваше да се погрижи външният му вид да не се отличава от техния. Тъй като собствените му дрехи бяха създадени от тъкан, която не се срещаше на Земята, и кройката им бе в съответствие с модата на Сарниа, налагаше се да си набави подходящо облекло. За тази цел имаше нужда от модел, извлечен от съзнанието на някой земен жител. За всеки сарнианец четенето на мисловни образи бе така естествено, както дишането. Старбък си представи, че усеща топлината на Слънцето върху тялото си, че чува прибоя на Тихия океан на брега на Венеция, Калифорния. Долови соления дъх на топлия летен вятър. От въртящото се синьо-зелено Земно кълбо до него достигнаха звуци. Пред очите му като на лазерен филм се понесоха образи, просветващи в бляскав призрачен лъч бяла светлина. Тъкмо бе успял да отдели мислите на една земна жена от останалите, когато изуменият глас на Джулиана прекъсна концентрацията му.

— Как така да сме сбъркали в изчисленията? — извика той, докато светлината все по-силно го притегляше. Усети в тялото си все по-усилваща се пулсация в синхрон с проблясващите лъчи, които вече обхващаха целия спектър на дъгата. Старбък изчезваше. Дезинтегрираше се. Разтваряше се сред бляскава златиста светлина.

— И къде, в името на блажената Нирвана, се намира Касъл Маунтин, Мейн? — Това бяха последните думи, които той успя да изрече, преди да изчезне от лабораторията и планетата си.

 

 

Островът Касъл Маунтин, щат Мейн

Седемнадесети януари

Вече пет дни валеше сняг. Повече от петдесет сантиметра бяла покривка бе затрупала Касъл Маунтин. И ако прогнозите за времето се окажеха дори приблизително верни, щеше да натрупа поне още тридесет сантиметра, преди поредицата бури, наречена Канадски експрес, да отмине.

Макар че бе израснала на изолирания остров край скалистия бряг на Мейн, през шестте години, прекарани в Южна Калифорния, Черити бе успяла да забрави колко студена бе зимата в нейния щат. Тя си наля кафе в нащърбената чаша и потъна в коженото кресло. Вдигна крака върху очуканото старо писалище, което, както и креслото, някога бе принадлежало на баща й. Загледа сипещия се навън сняг.

Тя си напомни, че вечното слънце на Калифорния й бе омръзнало. Носталгичното желание отново да види смяната на сезоните бе една от причините да напусне полицията във Венеция, щата Калифорния, и да окачи полицейската значка на баща си тук, в Касъл Маунтин. Черити се надяваше, че снегът ще спре поне за малко, за да успее да се прибере вкъщи. Отпусна глава на облегалката на креслото, затвори очи и се остави на полета на фантазията си. Представи си, че отново е на плажа във Венеция, просната на затопления от слънцето пясък пред взетото под наем бунгало, че вместо тежката тъмносиня зимна полицейска униформа, която носеше в момента, е само по жълт бански — по-изрязан, отколкото в действителност би посмяла да сложи, и че мъж, красив като филмова звезда, облечен само по бели шорти за тенис, маже тялото й с плажно масло…

Тя въздъхна, представяйки си как силните му умели ръце се плъзгат по раменете и гърба й, по меката кожа от вътрешната страна на бедрата и разливат по тялото й чувствена топлина. Той я преобръща по гръб… На челото пада кичур руса коса…

Не. Не руса, поправи се тя. Стив беше рус. А ако имаше някой, когото не искаше да вижда в мечтите си, то това определено бе бившият й съпруг.

Трябва да бъде тъмнокос, реши Черити. Мъжът на мечтите й щеше да има коса, черна като нощта. Очите му също щяха да бъдат тъмни, с цвят на обсидиан, само че по-меки. Носът му нямаше да е чип, като на Стив, а прав като на гръцка скулптура. Устните щяха да бъдат пълни, но твърдо очертани и на тях винаги щеше да грее усмивка — само за нея. Тя се съсредоточи върху тези изкусителни устни, преди да премине надолу към твърдата му челюст, и отново се потопи във фантазиите си. Опиваше се от тропическия аромат на кокосовото масло, което загорените му ръце втриваха в кожата й. Чуваше шума на прибоя, нежната въздишка на соления летен бриз, звъна на камбани…

Камбани ли?

Рязко върната към реалността, Черити свали краката си от бюрото и вдигна слушалката.

— Полицейски участък. О, здравей, Дилън. — Тя се усмихна, познала гласа на брат си. — Само да си посмял да ми кажеш, че няма да дойдеш за вечеря! Не и при положение че така съм се старала да приготвя любимото ти ястие, задушеното на баба Прескот. — Разсмя се при престорената паника на брат й. — Ако искаш да знаеш, взех рецептата от Фейт.

От трите дъщери на семейство Прескот, най-голямата сестра на Черити бе родена домакиня. За разлика от Черити.

— Тя обеща, че рецептата не може да се обърка. Няма защо да се притесняваш, че ще свършиш в болницата. Но щом не си звъннал, за да отложиш вечерята, тогава за какво? Да не е станала още някоя експлозия във „фабриката за мозъци“?

Дилън Прескот прекарваше по-голямата част от времето си в отдалечената лаборатория сред горите на острова. След като се запозна с няколко от колегите на талантливия си брат, също така способни, но ужасно смахнати, Черити бе престанала да разпитва какво правят там.

Когато Дилън обясни причината за позвъняването си, усмивката й угасна.

— Не, не съм чула нищо. Ти си първият, който се обажда, откакто господин Маккарти позвъни, за да се оплаче, че снегоринът на Джон Дей е блокирал алеята пред къщата му. — Тя се наведе напред и включи скенера, настроен на честотата на полицейските радиопредавания. Сред шума от статично електричество успя да различи многобройни гласове, които говореха за нещо странно, появило се в небето над острова Касъл Маунтин.

— Ако някой от твоите откачалки е изстрелял пак експериментална ракета, без да предупреди, тогава…

От другия край на жицата се посипаха разгорещени отрицания.

— Добре, вярвам ти. Може би е било просто северно сияние. Малко е късно за сезона, но метеорологът по четвърти канал съобщи, че е заради слънчевите изригвания. В края на краищата, ти ми каза, че те причиняват хаоса в радио- и телевизионните предавания. И макар че много ми се иска някоя летяща чиния да се приземи на градския площад, не мисля, че е възможно. — И двамата се засмяха. Но Черити забеляза, че смехът на брат й не е искрен като нейния. — Е, каквото и да е било, без съмнение има някакво разумно обяснение. — След като го накара да обещае, че ще кара внимателно по пътя до къщата й, тя затвори телефона. Но едва бе окачила слушалката, когато той отново иззвъня.

След това отново…

Един час по-късно, след като бе разговаряла с поне сто и четиридесет от жителите на Касъл Маунтин, тя не знаеше какво да мисли. Всички, от кмета до Агнес Адаме, работеща от четиридесет и пет години в градската библиотека, твърдяха, че на острова са се приземили извънземни. Описанията на космическия кораб варираха от блестящо синьо сияние до бяла светлина с формата на пура или сребрист кораб, приличащ на чиния.

Джони Кели, репортер в местния седмичник „Касъл Маунтин Янки Обзървър“ заяви, че е видял група хора, високи по три метра и облечени в нещо като фолио, да се разхождат по Мейн Стрийт. Седемдесет и девет годишният Скот Макинтайър, който обслужваше бензиностанцията на Мейпъл Драйв преди още Черити да се роди, съобщи, че малки зелени човечета с по едно блестящо око в средата на челото бяха изкопали дупка на футболното игрище на местната гимназия.

А истеричната Милдред О’Конър, собственичка на салона за красота „Милдред“, бе уверена, че е видяла нещо прозрачно и подобно на дим да влиза в комина на съседа й.

— Не мислите ли, че е възможно просто да сте видели как пушекът излиза от комина? — меко попита Черити и се усмихна на последвалата словесна тирада от другия край на жицата. — Не се притеснявайте — каза тя, когато козметичката се извини, че я е обезпокоила. — Нали затова съм тук.

„Сигурно е пълнолуние — реши Черити, след като телефонът бе замлъкнал от двадесет минути. — А може да се дължи и на слънчевите изригвания и бурята. Пет дни, принудително прекарани вкъщи, могат да накарат всекиго да полудее“.

Тя мислено си напомни да попита Дилън дали при някакви обстоятелства изригванията могат да предизвикат масови халюцинации. Сетне нахлузи ръкавиците, облече подплатеното с овчи кожи палто, превключи телефона така, че да звъни в дома й, и тръгна през снега към своя джип чероки.

 

 

Бе студено като в ледените равнини на Алгор.

С вкочанени ръце Брам Старбък разтри голите си гърди в опит да накара смръзналата кръв да се раздвижи по вените. Каквото и да се бе случило, явно бе изчислил погрешно координатите. Ако това наистина бе Венеция в щата Калифорния, някой в службата по архивите сигурно му бе изиграл истинска Плутонианска шега, като бе сменил холокасетите. На всичко отгоре, по някаква необяснима причина, Старбък се бе оказал облечен само по чифт къси бели шорти, които съвсем не можеха да покрият гърдите, ръцете и по-голямата част от краката му.

В името на Хадеан, противно на всякаква логика, напук на годините, прекарани в планиране на мисията му, той явно сериозно бе сгрешил. Знаеше, че цялото научно общество на Сарниа го смята за луд, задето бе дръзнал да си зададе въпроса защо космическите ракети да са единственият мост между слънчевите системи. Защо технологията, а не физиката да даде окончателната формула на междузвездните пътувалия?

На провеждащата се всяка година конференция на интерпланетарните астрофизици той бе изтъкнал, че всеки сарнианец от първо ниво е способен да изпраща мисли на хиляди километри разстояние. На четвърто ниво средният сарнианец можеше да трансформира същите мисли в триизмерна холографска форма. А когато достигнеше осмото ниво на зрялост, бе способен да осъществява телекинеза и така да се придвижва без усилие по цялата планета. Тогава защо да е невъзможно, подпомаган от джобно устройство за ускоряване на антиматерията, да пътува през галактиките като астрално тяло? Защо да е невероятно атомите, съставляващи тялото на Брам Старбък, да бъдат дезинтегрирани, пренесени през космоса — съгласно теорията на квантовата електродинамика — и когато достигнат местоназначението си, да бъдат отново събрани?

Въпреки непрестанното противопоставяне, отначало от Научното общество, а после от самия Управителен съвет на Сарниа, Старбък не се отказа от теорията си. Той прояви твърдо упорство и решителност, смятани за необичайни във вековното общество на интелектуалци, и се захвана с работа. Това непристойно поведение стана причина за уволнението му от извоюваната с труд длъжност председател на Космическия съвет. Макар че този развой на събитията не го изненада, Старбък не бе очаквал неговите наставници — същите учени, които някога го бяха обявили за един от най-способните мъже на планетата — да започнат да го отбягват.

Обаче стана точно така.

След публикуването на монографията му, в която задаваше въпроса защо законите на физиката да не могат да се преразгледат, ако не съответстват на нуждите на хората, плъзнаха слухове. Говореше се, че в рода му са се проявили гените на някой джанурски воин от по-нисша каста. И без това в рода му вече бе направен компромис чрез брака на Ксантус Валдериан с жена от Земята. Старбък бе свикнал да изтъкват наследствеността му в негова вреда. През целия си живот, първо като студент, сетне като преподавател в Научния институт, се бе трудил извънредно усилено, за да докаже, че е истински сарнианец. Но, макар че винаги се бе старал да не се отличава от сънародниците си, неведнъж в тридесетгодишния си живот се бе въздържал да отрича човешкото си наследство. Това би означавало да отрече и майка си. А тъй като всяко сарнианско дете бе възпитавано да почита родителите си, такова поведение би било напълно лишено от логика. Освен това, той инстинктивно усещаше, че подобно отрицание би го наранило.

И все пак мълвата петнеше името на семейството му и застрашаваше и без това нестабилното положение на сестра му в Института. Макар че Старбък не го беше грижа какво мислеха за него, се гневеше срещу онези, които не можеха да намерят по-добър начин да запълват времето си, освен да порицават Джулиана заради поведението на брат й.

Като ругаеше ожесточено и призоваваше имената на древните забравени феодални богове, отдавна заличени от официалния сарниански календар, Старбък си проправяше път през навяващия сняг. Зъбите му тракаха. Почти голото му тяло се вледеняваше.

Понякога той наистина се чувстваше един от тях и почти желаеше да бе послушал съвета на родителите си и да бе останал учен от дванадесето ниво. Такива бяха баща му, дядо му и всички техни предци, та чак до Флавиан Валдериан — един от истинските Древни.

„Но сега е вече твърде късно“ — мърмореше си Старбък, като се чудеше колко още ще издържи в тези сурови условия. Тъй като бе избрал Калифорния за цел на пътуването си, не бе обърнал внимание на начините, по които земните хора се пригаждаха към по-суровите климатични области на планетата. Това бе твърде недалновидно, неразумно и безотговорно, а на всичко отгоре и потенциално опасно.

Освен това бе неоспоримо човешко.

Дълбоко вкоренената упоритост, причинила му толкова неприятности на родната планета, сега му помагаше, подтиквайки краката му да вървят напред. Той премина нещо, което, както предположи, през по-топлите сезони се превръщаше в поток. Но сега представляваше гладка и блестяща ивица лед. Спомни си, че на Земята водата замръзва при нула градуса. Нямаше нужда от термоскан, за да разбере, че мразовитият зимен въздух бе много по-студен. За нещастие, тялото му — като това на земната му майка — се състоеше от седем десети вода. Означаваше ли това, че той щеше да приключи живота си кристализирал, замръзнал на място като този поток?

Не! Съдбата му не биваше да е такава! Дъхът, с усилие излизащ от дробовете, трептеше пред него като бял призрак и замръзваше по лицето му. Последната му мисъл, докато най-напред крайниците, а след това и мозъкът му замръзваха, бе, че не трябва да умира, преди да е доказал верността на теорията си…