Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (8)

Осма глава

Никога досега не бе изпитвал такава ярост. Не беше леденостуденият смъртоносен гняв, който бе почувствал, когато дългокосият измъчваше Табита. Не беше и тъжното чувство, което го обзе, когато разбра, че бракът му е провален. Не бе враждебността, която изпитваше към Делани. Беше примитивната ярост, която обхваща мъжа, когато открие своята жена в компрометираща близост с друг.

По дяволите! Не си представяше срещата с Таби по този начин! През целия път до Порт Таунсенд се бе залъгвал с мечти, всички до една свързани с това как ще я вземе в прегръдките си.

Сега искаше да прочете в очите й страх. Искаше уплашеното й дишане да разпали гнева му. Искаше тя да падне на колене и да го моли за прошка. Искаше така да я стресне, че никога повече да не си помисли за друг мъж. Никога!

Особено пък някой двадесетинагодишен! Но Табита нито трепереше от ужас, нито падна в краката му да моли за прошка. Беше хванала главата си с ръце и го гледаше с укор. Не бе виждал подобно изражение досега на лицето й.

— Ако не спреш да викаш, ще бъда принудена да те помоля да си отидеш.

— Върви по дяволите! Кой е този?

— Казвам се Адаме. — Рон успя да стане от дивана. Тръгна предпазливо към вратата, като гледаше да запази по-голяма дистанция между себе си и Дев. — Ами, аз си отивам. Тъкмо си тръгвах. Честно. Чао, Таби. Страхотен купон. Честит рожден ден…

Дев го наблюдаваше със злобно присвити очи. Най-сетне паленцето се бе изплашило!

— Не бързай, Адаме. Трябва да уточним някои подробности.

— Остави го, Дев Колтър! — извика Табита.

Той изобщо не й обърна внимание. Имаше повече успех в тероризирането на младежа, затова насочи усилията си към него.

— Какво, по дяволите, си правил тази нощ с моята приятелка?!

Сниши гласа си до степента, с която разтреперваше до смърт много по-смели и опасни мъже от Рон Адаме. Когато си на четиридесет и се изправиш очи в очи с двадесетинагодишен младеж, имаш правото да използваш някои номера, нали?

— Вижте, господин Колтър, или който и да сте. Не знаех, че е ваша! Това е самата истина. Кажи му, Таби! — Рон я погледна умолително.

— Не съм ничия! — извика тя и изстена, защото ехото от собствения й глас отекна болезнено в главата й. — Искам и двамата да изчезнете оттук.

— Какво се случи снощи? — продължи заплашително Дев, без да й обръща внимание.

— Нищо. Кълна се. Дойдох на рождения ден на Табита със сестра ми и един приятел. Пийнахме. Сетне си говорихме… — Гласът му секна.

— За какво си говорихте? — настоя студено Дев.

— Не си спомням точно.

— Състоянието на паметта ти ще подхожда много на външността ти, когато те изхвърля оттук.

— За животни — изведнъж си спомни Рон. — Само за това си говорихме, нали, Таби? За животни.

— За животни значи! — Очите на Дев потъмняха още повече и се впиха гневно в Табита. — Разказвала си му за любовните навици на митичните зверове, така ли? Как си посмяла? Нямаш право да говориш за тези неща с никой друг мъж! Таби Греъм, наистина ще те натупам. Така ще те натупам, че да не можеш да седнеш цяла седмица. Не мога да повярвам, че си отишла толкова далеч!

— А защо не? — отвърна смело тя. — При теб подейства. Затова реших да го изпробвам и на друг. Да опипам почвата, както се казва.

— Почвата значи! — Дев беше почти на границата да изгуби самоконтрол. Обърна се към Рон Адаме. — Чуй ме, млади мискинино! Ще те оставя да си идеш, без да ти счупя и двата крака, само защото виждам, че не си бил в леглото с Таби. Но, ако се мернеш още веднъж, не отговарям за действията си, ясно ли е?

— Напълно. — Рон потърси вратата.

— И забрави всичко, което си чул тук за любовните навици на животните от легендите. Това ясно ли е?

— Да, сър — увери го бързо Рон с ръка на дръжката. — До драконите не стигнахме. Честна дума.

— Говорили сте за драконите? — зловещо попита Дев. Табита го наричаше „дракон“. — Какво ти каза тя за тях?

— Ами… Не съм много сигурен. Всичко ми е като в мъгла.

— Помисли си! — посъветва го Дев.

— Дев, няма ли да престанеш? Лошо ми е и ми омръзнаха всички тези глупости — обади се Табита.

— Не, докато не чуя какво си му разказала за драконите! — Видя, че Рон се опитва да избяга и вдигна бастуна, за да му препречи пътя. Наведе се заплашително. — Опитай да си спомниш, паленце!

— Ами, май че я попитах как правят любов или нещо такова.

— И тя какво ти отговори?

— Каза… нещо от рода, че било прекрасно.

— Така ли? — Дев се усмихна и свали бастуна си. — Това го знае от собствен опит. Аз съм драконът.

— Започнах да се досещам. Ако ме извините, ще си ходя. — Рон не дочака разрешение и се измъкна.

Дев наблюдаваше врага си с явно задоволство. После се обърна към Табита, която седеше на близкия стол.

— И какво си искала от това хлапе? Той е поне пет-шест години по-малък от теб.

— Това е последната мода. Младите мъже изглеждат много добре в очите на тридесетгодишните жени. Би трябвало да го знаеш.

— Слушай, Табита! Търпението ми се изчерпа. Каква игра играеш? — Той се приближи към нея. Искаше тя да се страхува поне малко. Но Табита затвори очи. Явно страдаше.

— Теорията гласи, че можеш да го възпиташ правилно, ако го вземеш по-млад — обясни му тя. — По-възрастните мъже вече си имат изработени навици. Те са подли и не заслужават доверие.

— Таби!

— Да, господине, предпочитам младите мъже. Защото са мили. А също така жадни за удоволствия.

Дев пристъпи още една крачка. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на бастуна.

— Господи, Таби, ти премина всякаква граница!

Единственото, което спаси кожата ти, е фактът, че не си спала с него!

— Сигурен ли си?

Откъде ли взе смелост да се заяжда, помисли си Дев удивен. Защо не се сви от страх, не се извини и не помоли смирено за прошка? Изведнъж му дойде наум, че досега не е чувал на котките да им липсва смелост.

— Първо, вие и двамата бяхте напълно облечени — изръмжа грубо той. — Ти дори си с чорапи. Повечето жени, които са прекарали нощта в дива забрава с някой млад жребец, захвърлят чорапите си по пътя.

— Така ли? — Табита отвори очи и погледна обутите си крака. — Винаги съм казвала, че си много наблюдателен.

— Освен това, той явно е спал на това малко диванче. А на него няма място за двама. Ти изглежда си спала на другия диван. Едната ти обувка все още е на възглавницата.

— Какъв орлов поглед имаш, деденце!

— Не ме наричай деденце! — извика Дев извън себе си от гняв. Това беше последната капка, която преля чашата на търпението му. Той хвърли бастуна и сграбчи раменете й, като безцеремонно я изправи на крака. — Може да не съм на двадесет и пет, но съм готов да се обзаложа, че ще свърша много повече от това паленце! Искаш ли да опитаме, Таби? Ако беше прекарала нощта с мен, нямаше да се събудиш обута!

— Може пък да не ме интересува твоя опит! — отвърна храбро тя. — Не искам мъж, който лъже и се преструва на срамежлив и възпитан. Мъж, който ме накара да си мисля, че прилича на мен! Който ме измами!

— Таби, не съм те мамил!

Господи, точно от това се страхуваше! Как да се пребори с обвиненията! Как да й обясни, че ставаше друг, когато бе с нея?

— Напротив, измами ме! Държеше се като Джеймс Бонд и режеше глави с тази… сабя в бастуна! Ти не си никакъв туристически агент!

— По дяволите, такъв съм!

— Виждаш ли? Да лъжеш ти е станало втора природа. Сигурно си го правил толкова дълго, че вече не знаеш как да кажеш истината! Да не би да претендираш, че си онзи срамежлив мъж, с когото се запознах на кораба?

— Такъв съм!

— Ха-ха! Много е късно, Дев! Видях те в действие. Зная, че само ме беше използвал. Бях добро прикритие, нали? Кой би очаквал таен агент да се занимава с жена като мен?

— Какво те кара да мислиш, че знаеш всичко за професията ми?

— Стив Уейвърли ми разказа за теб през прекрасните минути, които прекарах с него — избухна тя.

— Така ли?

— Защо пребледня?

— Защото едва сега осъзнах, че можеше да те убие. Всъщност, ако не те беше освободил, нямаше да може да говори. Щях да му прережа гърлото.

— Виждаш ли? Значи съм права! Чувствителният, възпитан и нерешителен мъж не заплашва с рязане на гърла!

— Таби, трябва да ме изслушаш! — Той я разтърси леко и видя как зениците й неочаквано се разшириха. Но не от страх. — Таби? Какво има?

— Много ми е лошо. Ще повърна.

— О, Боже!

— Махай се, Дев. Върви си! — Тя притисна ръка към устата си.

— Къде е банята? — изкомандва Дев. Тя показа с ръка. Беше му трудно да я държи и да пази равновесие без бастуна, но успяха да стигнат навреме. Придържане я внимателно, а сетне сложи мокра кърпа на главата й. — По-добре ли си?

Тя трепереше, но не от страх, а защото й беше зле.

— Хайде! Трябва ти един горещ душ и обилна закуска. — Започна да съблича черната й рокля.

— О, не, Дев, моля те!

Но беше прекалено слаба да се съпротивлява. Затова се остави да бъде съблечена и вкарана под душа.

— Не си сложила сутиен! — обвини я той.

— От няколко дни не нося сутиен! — Беше се подгряла на стената. — Това е част от промяната ми.

— Ти го свали, когато реши да ме прелъстиш — напомни й ядосан той. — Ще говорим за това по късно. Как е главата ти?

— Боли ме.

— Ето, вземи, намерих ги в аптечката ти. — Подаде й две таблетки и чаша вода. — Имала ли си махмурлук друг път?

Тя усети, че я гледа, покри гърдите си с ръце и се обърна.

— Не — промърмори едва чуто, — никога.

— Какъв дявол ти е влязъл в главата, Таби? — изстена той, като я гледаш с удоволствие и в гръб.

— Казах ти, че имах рожден ден. Реших да започна отначало. Реших да възкръсна като феникс от пепелта.

Дев стисна зъби и затвори вратата на банята. Нямаше сърце да я измъчва, когато бе така слаба. По-късно щеше да я разпита за снощи.

Табита вдигна глава към водната струя и се опита да мисли. Чувстваше се по-добре, но беше по-безопасно да се преструва, че й е зле. Дори когато му каза, че ще повърне, той продължи да я придържа с голяма нежност и внимание. Мъж, който може да се оправи с пияна жена като нея, заслужава възхищение. Повечето мъже са гнусливи и придирчиви към подобни сцени.

Е, този, който заплашва с рязане на гърла, не се гнуси от нищо! От друга страна обаче, не би трябвало да се очаква подобен човек да бъде нежен и внимателен…

След повече от половин час, прекаран под душа, тя стигна до извода, че рано или късно трябваше да излезе и да открие какво прави Дев Колтър в Порт Таунсенд. Тя спря водата и открехна вратата.

— Би ли ми подал хавлията, моля те?

— Излез, скъпа. Аз ще те изсуша.

— О, не, Дев, наистина по-добре…

Той отвори вратата и я придърпа към себе си. Ръцете му бяха познати, но не искаха нищо. Това бе докосване на любовник, който не искаше да се люби в този момент.

— Отпусни се. Нищо няма да ти направя.

— Заплаши, че ще ме натупаш — напомни му тя.

— Ще почакам да се оправиш. — Зави кърпата около гърдите й и задържа малко по-дълго ръцете си там. — Отиди да се облечеш, а аз ще ти направя закуска.

Табита кимна покорно.

— И си сложи сутиен!

Тя се забави в спалнята колкото е възможно по-дълго. Чувстваше се по-добре в джинсите и раираната жълто-зелена тениска с дълги ръкави. Надникна от вратата на кухнята, преди да влезе. Дев беше закачил бастуна на стола и бъркаше омлет на печката.

— Влизай, няма да те бия. Все още не си във форма.

— Не ме е страх от теб.

— А може би трябва. Когато те намерих след остатъците от снощната оргия, не изпаднах в най-доброто си настроение.

— Не беше оргия! Беше рожден ден!

— И какво направи? Покани всички младоци в града, за да си избереш между тях?

— Поканих всички, които познавах. Имаше и младежи, разбира се. Реших да се поуча от последното си пътуване.

— Реши да прелъстяваш всеки, който носи панталони, така ли?

— А защо не?

— Ако си толкова добра, защо снощи не успя?

— Не е твоя работа.

Сега не изглежда много ядосан, помисли си тя. Защо ли? Или по-точно, защо бе толкова ядосан в началото? Изобщо защо беше тук, какво търсеше?

— Наистина ли каза на това хлапе, че се любя превъзходно?

— Ние говорихме за драконите, а не за теб!

— Адски си права. Единственият дракон, чиито любовни навици познаваш, съм аз. Сама спомена, че в твоите книги няма много информация по въпроса.

— Дев, защо си тук? — запита неочаквано тя, като в същото време гледаше омлета с копнеж. Направо умираше от глад.

— Защото те искам, Таби-кет. — Той си наля чаша кафе, премести таблата с остатъци от сирене и седна. — Защо те искам ли? — Отпи от кафето и остави чашата настрани. Държеше се съвсем непринудено, сякаш разговаряха за времето. — Имам нужда от теб.

— От мен ли? Мъжете, които крият саби в бастуните си, не се нуждаят от жени като мен! — Нямаше да му позволи да я преметне!

— Но аз наистина имам нужда от теб. Ти се влюби в мен на кораба, нали, Таби?

— И какво, ако е така? Много бързо те разлюбих, когато разбрах, че си ме лъгал и използвал.

— Не съм те използвал! Какво точно ти каза Уейвърли?

— Че си правителствен агент и че си изпълнявал задача на Сейнт Реджис. Беше решил на всяка цена да вземе филма. Кого остави в кофата за боклук?

Дев се поколеба за миг.

— Един, който също искаше да вземе микрофилма.

— Той ли те преби?

— Бях почти загубен, Таби. С по-малко късмет в кофата за боклук щях да бъда аз. Остарях за тази работа. Казах го на Делани още преди две години.

— Кой е Делани?

— Шеф от Вашингтон. Нали ти обясних какви са. Студени и нахакани копелета. Безчувствени типове. Работех за него до катастрофата.

— О, да, прочутата катастрофа. И за нея ли ме излъга?

— Таби…

— Отговори ми!

— Не съвсем. При последната акция имах неприятности с терористи.

— О, Дев! Какво стана? — В очите й се четеше тревога, която напразно се опитваше да скрие.

— Съгласих се на среща с един информатор. Предполагаше се, че ни снабдява с надеждна информация. Той дойде с двама, които следях. Раниха ме — куршум в крака и още някои други дреболии.

— Какво стана с тях?

— Информаторът избяга. По-късно го хванаха.

— А другите двама? — едва прошепна тя.

— Таби…

— Какво стана с тях, Дев?

— Застрелях ги. Сега доволна ли си? Нали чу това, което искаше? Че съм насилник, брутален и лош. Че мога да убивам хора и да режа гърла! Таби, онази среща бе на няколко километра от най-близкото населено място. Бях изгубил много кръв, преди да ме намерят. Докторът искаше да ми ампутира крака. Не му позволих да ми сложи каквато и да е упойка от страх, че ще го направи, докато съм упоен! Трябваше да се боря с него до идването на Делани, който ме отведе в прилична болница.

— Господи, Дев! — едва продума тя, ужасена от искрената болка, която прочете в очите му. — Не си представях…

— След това казах на Делани, че всичко е свършено. Исках да изляза от играта. Той отвърна, че се нуждая само от няколко месеца възстановяване и ще мога да се върна отново. Таби, аз наистина съм туристически агент. Започнах този бизнес, след като се оправих. Докато работех в отдела на Делани, попътувах доста. Ако има нещо, което мога да правя добре, то е да препускам по земното кълбо. — Дев млъкна за миг и въздъхна. — Преди няколко седмици Делани се свърза с мен и ме помоли да взема пощата от Сейнт Реджис. Нищо и никаква задача, но микрофилмът бил много важен. Нещо, свързано с лазерните технологии. Смяташе, че ще бъде съвсем просто да се кача на кораба под прикритието на туристически агент. И аз…

— Ти — какво?

— По дяволите, не знам. Вероятно бях любопитен да проверя дали е прав. Той твърдеше, че след като изпълня задачата, ще се съглася да се върна на работа при него. Знаех, че в живота ми нещо липсва. Гледах си туристическия бизнес, но не бях доволен. Не ми беше достатъчно. Съгласих се да свърша тази работа. След това, разбира се, съжалих. Разбрах, че съм загубил тренинг… После дойде ти и ме спаси. И аз осъзнах какво ми е липсвало. Не беше трескавата възбуда от риска на работата за Делани. Нуждаех се от някой, който да ме обича и да се грижи за мен. Това, което наистина исках, бе едно сладко нежно котенце да мърка в скута ми и да ме люби.

Табита почувства, че се облива в горещина и избегна погледа му.

— Повече няма да бъда котенце, Дев. Чувствах се като абсолютна глупачка. Ти ме използва. Е, може би не като прикритие, макар че сигурно и това е влизало в решението ти да ме държиш край себе си. Ти се възползва от моето грешно заключение, че имаме нещо общо. Повече или по-малко ти ме излъга. Като си помисля какъв идиот съм била…

— Не говори така!

— Защо? Знаеш ли как се чувствам всеки път, когато се сетя за онази нощ? Наистина смятах, че си срамежлив и не можеш да направиш първата стъпка. Мислех, че си чувствителен, нерешителен и се страхуваш да не би да ми се натрапиш!

— Но аз наистина се страхувах! — прекъсна я той. — Знаех, че ще избягаш, ако откриеш, че съм силен. Изглеждаше ми по-безопасно да те оставя да мислиш така, докато се почувстваш добре с мен.

— Искаш да кажеш, да ме оставиш да вляза в капана, за да не мога да избягам, когато се затвори! Но аз вече съм различна. По време на пътуването се научих на доста неща.

— Не забравяй, че всичко, което научи, го научи от мен! Зная какъв е проблемът. Ти откри другата, страстната страна на своята натура и сега си решила да наваксаш пропуснатото. Но, ако си мислиш, че те научих, само за да можеш да спиш с всеки млад жребец, който се мерне наоколо, дълбоко се лъжеш. Ти си моя! — Лицето му бе изкривено от гняв.

— Аз съм различна и ти не си в състояние да промениш нищо! Ще изживея живота си така, както пожелая. И ако искам да се занимавам с млади мъже като Рон Адаме, ще го правя!

С явно усилие на волята Дев успя да контролира гласа си.

— Таби, не съм дошъл да се караме.

— Та ти само това правиш!

— Скъпа, моите инстинкти ми подсказват, че не е възможно да си се променила толкова много за няколко дни. Затова и бях толкова мек към теб и онова паленце тази сутрин. Знаех отлично, че нищо не се е случило. Ти не се впускаш в любовни авантюри за една нощ!

— А защо не? Нали го направих с теб!

— То беше друго.

— Какво те кара да мислиш така?

— Инстинктът.

— О, стига! — Тя посегна към своето кафе.

— Вярно е, Таби. Останах жив толкова години, благодарение на него. Нека да ти докажа, че си моя, че наистина ми принадлежиш.

— Ти може да вярваш на инстинкта си, Дев, но аз не вярвам на теб!

— Така… Значи не ми вярваш. Ще си признаеш ли, че те е страх от мен?

— Не ме е страх!

— А ако ти кажа, че дойдох да ти благодаря за услугата, която ми направи?

— Искаш да ми платиш, че ти помогнах?

Устните му се разтеглиха в хищна усмивка, която я смрази.

— Имам предвид услугата, която ми направи, когато ме съблазни. Каквото повикало, такова се обадило, Таби. Струва ми се, че ти никога не си била прелъстявана. А кой ще го направи, ако не мъжът, който смята да се ожени за теб?